„Попътен вятър… ама към къде?“
Борисов пак имаше шанс. Исторически. Беше в опозиция, далеч от прожекторите, без бремето на властта — можеше най-сетне да прочете посланието на избирателите. Можеше да махне компрометираните лица, да изгради нещо ново, да покаже, че разбира и се е променил. Но не. Избра познатото. Още от същото. Защото му е удобно. А и защо да рискува, след като всичко старо у нас все още върши работа?
Националното събрание на МГЕРБ дойде като поредната сцена от пиеса с нови актьори, но със стар сценарий. В центъра – „младата енергия“: Мария от морето, Алекс от Германия, уж бъдещето, уж новата визия. Хора с добри биографии, поставени в старата система. Те не предлагат алтернатива — просто свежо лице на същото съдържание.
А в кулоарите Борисов спокойно обяснява, че най-много уважава Пеевски. Защото – представете си – „държал на думата си“. Какъв морален компас само! Ако Левски можеше да чуе това, щеше или да напусне страната, или да влезе във Facebook група „Разочаровани от Апостолството“.
Но ние продължаваме да слушаме речи, в които се споменават и Левски, и Пеевски — в едно и също изречение. Несъвместимо е. Оскърбително е. Единият е символ на саможертва, другият – на самозапазване. Апостолът, който е дал живота си за свободата, и човекът, който е символ на мълчаливата сделка. И това ни го сервират без капка срам.
А междувременно Слави Трифонов, в контекста на същите коалиционни шансове, философства, че човек струвал „колкото въздуха над главата си“ – по зулуски обичай. Дълбоко, нали? Само че у нас въздух вече почти няма. Държавата започва да се задушава от кухи метафори и претоплени лозунги.
И тук вече не знаем дали сме в реалността, или в онзи стар филм — *„Боговете сигурно са полудели“*. Само че разликата е, че там от небето падна бутилка, а тук падат обещания. Никой не търси писмо. Никой не я връща. Ние я изпиваме – до дъно – и после пак се чудим защо ни боли глава.
Политически племена, балкански нрави, морал на доизживяване.
И в центъра – младежки структури, които уж носят бъдещето, но стъпват върху миналото с такъв ентусиазъм, че човек не знае дали да се смее, или да плаче.
Дела трябват. Не речи.
Не бюлетини с нови имена, а съвест с ново съдържание.
Попътен вятър, казват…
Да, ама с лице към миналото. И с котва, здраво забита в дъното.
Каква е вашата реакция?
