Сияна не е първата. И ако нещо не се промени – няма да е последната.
Колко още момичета ще се усмихват на снимки, които после ще се показват в новинарски емисии със заглавие „поредната жертва на пътя“? Колко още деца ще отиват на училище, без да се върнат? Колко още родители ще погребват синове и дъщери, докато държавата брои жертвите като статистика, а не като човешки съдби?
Смъртта на Сияна разтърси обществото. Млада, красива, пълна с мечти – угасена за секунди на път, който отдавна е капан, но никой не затваря. Капан, в който всяка седмица падат невинни. И нищо. Отново нищо.
Не за първи път. Но докога?
Помним 6-годишния Петьо, блъснат на пешеходна пътека от шофьор без книжка.
Помним и Катя, която загина, защото линейката не стигна навреме – задържана в задръстване от катастрофа със загинал младеж.
Помним четиримата абитуриенти от Сливен, загинали на път към бала си.
Помним. Но какво направихме?
Държавата винаги обещава след трагедия. Започват кампании, закони се „предлагат“, институции „се събират“. Докато трае шумът. После пак тишина. Докато не дойде следващият кошмар.
Проблемът не е в закона. Проблемът е в безразличието.
Имаме ограничения за скорост. Имаме правила за алкохол и наркотици. Имаме „вечните“ дебати за видеонаблюдение, контрол, ремонти. И въпреки това – България е сред водещите по брой загинали на пътя в Европа. Това не е просто срам. Това е престъпна небрежност.
Как може шофьор с 50 нарушения да продължава да кара? Как може пътища с фатални инциденти да не бъдат ремонтирани с години? Как може съдебната система да издава условни присъди на убийци зад волана?
Сияна беше дете на всички нас
Сияна можеше да бъде твоя дъщеря, сестра, приятелка. Можеше да живее. Да създаде семейство. Да обича. Да сбъдне мечтите си. Вместо това, тя се превърна в поредното име в черната хроника. Но тя не е „поредна“. За нея трябва да се спрем. Да поискаме отговорност. Да поискаме животът на децата ни да бъде ценен не само в некролозите.
Няма държава, ако тя не пази живота на хората си.
Истинската промяна не идва от заглавията, а от действията след тях. Ако и тази трагедия потъне в забрава – значи и ние сме заспали с държавата. И значи Сияна е загинала напразно.
Но ако най-после кажем „стига“, ако изискваме и настояваме – може би, само може би, ще се събудим. И никое друго дете няма да трябва да плаща с живот, за да накара някой в столицата да отвори очи.
Каква е вашата реакция?
