КОПНЕЯ ДА НАПИША ЖИТИЕТО НА ИИСУС ХРИСТОС

АКАДЕМИК ВЛАДИМИР ЗАРЕВ

– Да не би и теб да те е омагьосала поезията преди да поемеш пътя на сериозното белетристично творчество? Какво представлява първата ти книга „Ако това е времето“?

-Колкото и странно да звучи първата ми книга “Ако това е времето“ е стихосбирка. Написах я в ония далечни години, когато бях студент, когато бяхме неприлично млади.

– Знаеш ли, че и моята първа книга – стихосбирката „Нося те в очите си“ излезе през същата – 1969 година, значи сме получили писателските си кръщелни свидетелства по едно и също време. Само че ти си цели десет години по-малък от мен, а си получил своята зрялост чрез авторитетни изяви главно в литературния печат. Можеш ли да се върнеш към онова далечно време и си спомниш за тях по началния ти творчески път?

– Втората година от казармата си бях разпределен като старшина школник в заставата „Асен Илиев“, която се намираше в Любимешкия отряд, там, където се събират трите граници – българската, турската и гръцката. Това бяха едни от най-щастливите мигове от моята младост. Момчетата си знаеха работата, пазеха бдително границата и аз имах много свободно време. Тогава написах цикъла от разкази „Хората от една застава“, който по-късно излезе в първата ми белетристична книга „Неспокойни чувства“. По това време пишех и стихове, но могъщата епичност на Словото, копнежаът да разказвам ме увлече и така се появиха следващите ми белетристични книги: „Дунавски новели“ и „Така хубаво, мъчително, безкрайно“. Бях ги забравил тези разкази и новели, но в един случаен разговор моят издател Стойо Вртоломеев ми подхвърли идеята, че те не са загубили своето значение и е добре да се преиздадат. През есента на тази година те ще излязат в издателството на Академията на науките „Марин Дринов“.

– Кое беше твоето училище за овладяване на творческия език и изкуството на словото, за да се окажеш рано-рано сред признатите млади писатели?

-И досега, когато водя курсове по „Творческо писане“, аз се опитвам да внуша на моите млади колеги, че за „творческото писане“ няма правила, че то не може да се научи от учебник. Сега е модерно да се пише без прилагателни, така е писал лауреатът на Нобелова награда Ърнест Хемингуей. Но Уилям Фокнър, който също е лауреат на Нобеловата награда и според мен е по-значим писател от Хемингуей, пише като използва страшно много прилагателни. Всяко възможно правило осакатява личния стил на писателя. Ето защо аз вярвам в два метода, които допринасят и усъвършенстват творческия потенциал. Като се пише непрекъснато на принципа опит-грешка, опит-грешка, докато младият автор постигне личния си стил, неповторимия си начин на изразяване. И като се чете голямата световна и национална литература, т.е., когато младият автор се сравнява, но не с всякакви графомани, а наистина с най-добрите световни образци.

– Няма да ти спестя този въпрос, още повече, че го задавам с най-добро чувство: расъл си в интелигентна семейна среда, в която баща ти академик Панталей Зарев бе изтъкнат деец на българската култура, активен участник в и ръководител на водещи наши научни и литературни институции. А петте му тома „Панорама на българската литература“ бе венецът на неговото силно с дълголетието си творчество. Влияеше ли и как тая творческа атмосфера върху теб и най-вече върху твоето развитие?

-В нашия апартамент имаше три огромни, несвършващи, някак мрачни, надвиснали над детството ми, библиотеки, които излъчваха нещо надменно и готическо. Тогава уважението ми, направо преклонението ми към тази духовност, у нас навсякъде миришеше на изпаряваща се хартия, беше толкова силно, че не бях прочел нито една книга. Като изключим, разбира се, романите на Карл Май, Майн Рид, Жюл Верн, Емилио Салгари. В девети клас случайно ми попаднаха новелите на Стефан Цвайг и те поразиха въображението ми, дадоха ми възможност да надникна в един друг, непознат свят, да усетя неизвестни за мен страни на човешкото. Последваха томовете на Джек Лондон, в десети клас вече бях изчел Толстой и най-вече романите на Достоевски, най-великия световен писател, който не само познаваше дълбинно същността на Човека, но се мъчеше да надникне и в същността на Бога! Майка ми беше необикновено сърдечен, обичлив, топъл човек, татко беше грижовен и прекрасен баща, но той беше суров, отнесен в своите мисли, типичен кабинетен учен. Истинска оценка получих от него, когато на вилата ни в Бистрица прочете ръкописа на моя роман, началото на семейната ми сага „Битието“. Тогава ме извика, беше се просълзил и само изрече: „Облечи бяла риза…“

– Кога почувства, че стъпваш здраво върху територията на литературата и няма друго духовно поле за реализацията на творческите ти способности?

-В единадесети клас написах един безумен, един смешен и безкрайно претенциозен разказ, който имаше заглавието „Човекът и безкрайността“. Толкова бях запленен от него, толкова той ми се струваше съвършен, че у мен надникна решението да стана писател.

– А кой и кога първи ти каза, че имаш усет към словото и трябва да продължиш в неговата ковачница?

-Мисля, че Емилян Станев беше първият значим писател, който сърдечно, но сдържано ме подкрепи в усилието да стана писател. Бях му дал първата си белетристична книга „Неспокойни чувства“, той я прочете, повика ме във вилата си в Бояна, похвали ме, но беше редактирал, всъщност нашарил с бележките си целия първи разказ. Тогава не се съгласих с тези бележки, преди няколко години обаче случайно ми изпадна този екземпляр, надникнах с любопитство в него и видях, че всичките му намеси бяха абсолютно уместни и правилни.

-По-късно съм се срещал многократно с него, той беше не само голям писател, но и изключително интересен събеседник. Имаше удивителни познания и прозрения за българския народ, интересуваше се от неговата съдба. Емилян Станев обичаше да разказва бъдещите си писания. На мен например ми е разказвал разказа си „Вълкът“ и новелата си за Скот Райнолдс.

– Какво си рече ти след окуражителните думи на майстори на думите, след изявите и приема ти в литературни издания и особено след първата си книга?

-Радвах се, бях щастлив, разбира се. Но в тези първи години от творческия си път вече бях усетил това страдание, вече знаех, че съвършенството е невъзможно, че съвършенството е като хоризонта… колкото повече го приближаваме толкова то се отдалечава от нас. Писателят може да е усвоил величието на Словото, да напише хубава книга, дори много хубава книга. Но никога съвършена!

– Тоест – не си имал колебания да се отклониш от поетия път?

-Никога не съм имал желанието или амбицията да бъда нещо друго, освен писател. По същия начин никога не съм работил другаде освен в списание „Съвременник“, вече петдесет години.

– Развитието ти през годините бе възходящо, което те нареди сред най-добрите наши романисти, издавани усилено у нас и превеждани с апетит в чужбина. От седемдесетте години на миналия век започна и продължава до днес бумът на творческото ти присъствие в националната ни духовност. Убеден съм, че началото му е наистина от посоченото време, когато се появяват на книжния пазар книгите ти „Денят на нетърпението“ с две издания през 1975 и 1977 год., а след това – през 1978 год. се появи нашумелия твой роман „Битието“, интересът към който предизвика издаването му през 1981, 2007 и 2013 години, „Изборът“ с две издания /1985 г. и 1989 год./ И още: „Поп Богомил и съвършенството на страха“ /1998, 2005 и 2012 год./, особено с романа „Разруха“ с три издания – през 2003, 2014 и 2015 год., за да продължи с „Чудовището“ /2019 г./, „Объркани в свободата“ /2022 год./ и други. Майсторлъкът си е майсторлък, моженето – също, но времето, времето как ти стига, за да напишеш толкова обемисти, безспорно високостойностни романи? Би ли ни доверил тайната или тайните си?

-Благодаря за това, че изреди най-значимите ми творби… Сега, като се замисля, аз наистина имам сериозно творчество. Написал съм дванадесет романа, между които семейната ми сага в две хиляди и седемстотин страници „Битието“, „Изходът“, „Законът“. През целия ми живот върху мен е тежала сянката на баща ми и у мен се беше зародила неустоимата амбиция да надмогна тази сянка, да се освободя от нея. Аз трябваше непрекъснато да доказвам себе си и може би това несвършващо усилие ми помогна да напиша книгите си!

– Посочените от мен книги спечелиха читателите не само с това, че са написани майсторски и са увлекателни, но и заради социалната и обществената им значимост, теб непрекъснато те занимават проблемите на днешния човек, неговите тежки тревоги и малки радости и безразличието на държавници и политици към незавидния му хал. Дали би потвърдил моето убеждение, че повече е значим света на човека-гражданин на държавата ни, отколкото самовлюбеното занимание със себе си от страна на писателя /твореца/?

-Светът, в който живеем, който ни заобикаля е реален, вещественият свят около нас съществува, но лишен от нашето духовно любопитство, той е неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на предметния свят. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде назован и така творчеството, талантът на писателя, неговото въображение и интуицията му разбуждат Битието и го превръщат от съществуване в разказ, а по-сетне в смисъл и в памет. Щастлив е този писател, който успее да превърне Битието в национална памет! Така всеки истински писател доизмисля и досътворява човека, благородството и мерзостта на човека, низостта и величието на човека, безкрайността на човека. И ти си пределно прав, че когато писателят се занимава единствено със себе си, когато отбягва обществените събития, живота, който го заобикаля, той няма как да превърне своите герои и написаното от него в национална памет!

– Имаш ли точна представа с какво си интересен и полезен на българина, за да търси книгите ти и да ги чете?

-Надявам се, че моите романи, освен че са интересни и са добре написани, разказват истината, истината за това, което ни заобикаля, което ни се случва, което е нашият живот. Преди 1989 година много от писателите пишеха за капитализма и за неговите язви, аз пишех за социализма и посочих своите несъгласия с него. Сега много мои колеги пишат и остро критикуват социализма, аз пиша за днешния ден, за това как бе ограбена и обезкръвена България, как борчетата и мутрите превърнаха България в тепих, как беше създадена корупцията и как тя се пропи в цялото ни общество, пиша за това как правосъдието и полицията, имунната система на всяка държавност, бяха дълбоко корумпирани, пиша за това как за тридесет години демокрация ние загубихме една трета от народа и принудихме два милиона българи да напуснат България!

– И си позволявам да те попитам – като какъв се определяш: холерик, сангвиник, меланхолик или флегматик? Или си пък някакъв хибрид?

-Аз съм ярко изразен холерик, който много често се превръща в завършен меланхолик.

– Как започва един твой ден, с какво?

-Някой от великите беше казал, че всеки взможен ден трябва да се живее така сякаш е последен. Аз не успявам да постигна това, но се опитвам всеки ден да работя… да пиша.

– Кога си лягаш и кога ставаш?

-Когато бях млад и безумен пишех през нощта, тогава изпитвах щастливото чувство, че всички спят, за да имам аз тишината и спокойствието да творя. Сега си лягам късно и ставам сравнително късно, пия чаша топла вода и кафе и сядам на масата. Работя три-четири часа и ако напиша текст, който заслужава, през целия ден се чувствам щастлив.

– Каква е представата ти за силна воля?

-Човек да се концентрира, да се съсредоточи върху това, което върши и да го свърши докрай!

– Смяташ ли, че си работохолик или…?

-Мисля, че съм един ужасно, доказано мързелив работохолик. Казвам го честно и съвсем сериозно.

– Достоевски е казвал, че човекът-писател трябва да страда. Мислиш ли, че животът е страдание?

-Да! Животът е страдание. Не случайно будизмът предлага техники, за да се прекъсне прераждането на човека, да се прекъсне това страдание и личността да се разпадне, да изчезне, да се разтвори във всеобщото. Но не съм съгласен с Достоевски, че писателят обезателно трябва да страда. Питам, ако страда илюзионистът, по-добър илюзионист ли ще бъде; ако страда ватманът, по-добър ватман ли ще бъде; ако страдат полицаят, професорът, финансистът, учителят, въжеиграчът, футболистът, продавачът в магазина по-добри ли в своята професия ще бъдат?

– Ще задам и на теб двата въпроса, с които започна интервюто ми през януари 2005 година с акад. Антон Дончев. Първият: – Ще ти призная, че страшно се зарадвах, когато научих, че получи научното звание академик. Така славата ти стана още по-голяма. Сега как се чувстваш, по-различно ли е, като чуеш да се обръщат към тебе с „академик Зарев“?

-Аз особено ценя скромността, едно от редките и най-красиви човешки качества. Разбира се признанието, че си академик все пак е едно важно и приятно отличие. Вече споменах, че цял живот се боря, за да надмогна сянката на баща си. Е, когато ме избраха за академик, усетих, че най-сетне съм го постигнал, че наистина съм успял.

– И вторият въпрос: Аз отдавна живея с убеждението, че хора като теб са дошли на тази земя с определена мисия. Приемеш ли, че всичко, което се случи в твоя живот по отношение на признанието за сътвореното по творческия си път, е голямата награда за тази именно твоя мисия?

-Чудесно е да имаш някаква мисия на тази земя, но прекрасно е ако успееш да я осъществиш, да постигнеш себе си!

– Подготвяш ли или вече си подготвил семена за следващата сеитба на творческата си нива, защото ние сме в очакване на нова богата твоя жътва?

– Благодаря ти и за този въпрос. На премиерата на моя дванадесети роман „Объркани в свободата“ аз предрекох, че това навярно ще е последната ми книга. В момента обаче пиша най-късия си и най-труден роман, той ще бъде пределно къс и е пределно, мъчително труден. Искам, копнея да напиша житието на Иисус Христос…

 

Разговора води Петър Андасаров