Да започна с танц – с валс. Валсът е символ на изящество и грация, както и на времето, което неумолимо тече. Но в контекста на песента, валсът се превръща в символ на последния танц, последната възможност за близост или общуване, преди раздялата, както се пее: „Последен валс, сбогом, любима! Ще си спомням за теб, дори и под новото име…” Това е символ на промяна, която не може да бъде постигната без лъжи – 100 или 101, както е казано.
През последните години в България наблюдаваме значителни промени в политическите партии, като БСП не е изключение, дори заслужава цял том… Партията, която десетилетия наред беше символ на социализма и комунистическата идеология, претърпя редица трансформации, за да се адаптира към съвременните политически реалности.
Но дали тези промени наистина могат да бъдат наречени „ново начало“ или просто опит за създаване на „нова левица“? Това е въпросът, който все по-често се поставя от политическите анализатори, гражданите и крайно лените симпатизнати, които не поменят своята полотическа идеолгия то десетилетия.
Ново начало или реставрация на старото?
БСП премина през сериозни трансформации след 1989 г., когато официално се преименува от Българска комунистическа партия в Българска социалистическа партия. Промяната на името беше символична, но и важна стъпка към търсенето на нова идентичност. Въпреки тези опити, на много отговорни постове в партията и в държавните институции останаха хора, които бяха част от комунистическата номенклатура. Това създаде подозрения за липса на истинска промяна и дори за реставрация на старите практики.
Някои критици на БСП твърдят, че въпреки опитите за модернизация, партията не е успяла да се откъсне от своето минало и често повтаря грешките от преди 1989 г. Няма съмнение, че част от ръководството на БСП се опита да модернизира партията, да привнесе нови идеи и да се откъсне от имиджа на партия, свързана със старата власт. Въпреки това, във вътрешнопартийни конфликти и опити за преодоляване на своето наследство, БСП често се връща към старите си политически и социални формули, които водят до съмнения дали партията наистина е готова да започне ново начало.
Нова левица: Идеи или реторика?
На фона на политическата и социална динамика в Европа, левицата по цял свят преживява значителни трансформации. Възникват нови партии, които поставят акцент върху социалната справедливост, екологичните проблеми и правата на малцинствата. Това са предизвикателства, които новата левица трябва да адресира, за да остане релевантна в съвременния свят. В този контекст, БСП също се опитва да се позиционира като част от тази нова левица, като лява партия, която има решения за съвременните проблеми на обществото.
Някои действия на БСП през последните години – от подкрепата за социални реформи и антикорупционни инициативи до акцентиране на социалната справедливост и подкрепата за уязвимите групи – сочат към опит за изграждане на модерна лява партия, която би могла да се свърже с основните проблеми на съвременното българско общество. Въпреки тези усилия обаче, БСП все още има много препятствия пред себе си, за да докаже, че е не само партия на промяната, но и истински носител на нова левица.
Преход към нова политическа идентичност
БСП се намира в един критичен момент, в който трябва да избере пътя на реалната промяна или да остане пленник на старите си форми и концепции. Опитите за модернизация и отдалечаване от комунистическото наследство са видими, но дали тези усилия ще доведат до истинско „ново начало“ или само ще укрепят старата левица в нова форма – предстои да видим. Промяната на БСП е важна не само за нея самата, но и за политическата карта на България. Ако партията успее да създаде нова идентичност, основана на истински леви идеи и действия, тя може да стане катализатор за значими социални и политически промени в страната.
Ако има партия, която най-точно олицетворява сложния, противоречив и мъчителен характер на българския демократичен преход, това е БСП. От момента, когато българските комунисти се преименуваха на социалисти преди 15 години, до ден-днешен, левицата непрекъснато се променя, реформира, модернизира и, разбира се, постоянно се стреми да управлява.
(Което не пречи да твърдим, че тя е най-подготвена от всички.) В цялата тази история обаче е ясно само едно – започващото начало, но е почти невъзможно да се установи накъде точно искат да отидат социалистите (т.е. каква партия искат да бъдат), нито каква част от пътя са извървели.
Както при хората, така и при партиите, основният механизъм на развитието е ученето от грешките. Мъдреците казват, че умните хора се учат от грешките на другите, но в ежедневния живот приемаме за напълно задоволително, ако се учим от собствените си грешки, и ако не винаги можем да ги избегнем, поне не ги повтаряме. Това важи с още по-голяма сила за партиите, чиито грешки в управлението на държавата обикновено водят до тежки последици за много хора.
Партия, която е допуснала (още повече, предизвикала) сериозни кризи в обществото, трябва да направи ясен анализ на причините, породили тези грешки. Не само и не толкова, за да поиска своебразна прошка, а главно поради две други съображения. Първо, за да предостави някакви гаранции, че няма да допуска подобни грешки в бъдеще, като осмисли и елиминира техните първопричини. Второ, за да определи колективната (на ръководните органи) и персоналната (на лидерите) отговорност, за да може обществото да прецени дали на тези групи и индивиди може да се гласува доверие в бъдеще. Може би максимата, че всеки има правото на втори шанс, звучи хуманно, но няма как да бъде приложена към определени грешки на определени хора в политиката. Защото в управлението на обществото има някои фатални персонални слабости и провинения, които много приличат на грешката на сапьора – тя винаги е последна.
В това отношение БСП не показва никакво развитие. Много пъти през последните поне 30 години тя имаше възможност да покаже, че се учи от грешките си и така да даде солидна заявка за „обезпечен“ кредит на доверие. И трите пъти левицата се оказа неспособна на това. Първият път, когато не намери сили ясно и честно да анализира истината за миналото и да посочи всички персонално отговорни за неговите най-черни страници. Не за да ги репресира, а за да изключи възможността за тяхното пряко или опосредствано (чрез потомците им) завръщане. Наблюдаваме уникален феномен за посткомунистическите страни – кандидат-депутатските листи на БСП са пълни със синове, дъщери, племенници, зетьове, снахи и внуци на известни личности от комунистическата върхушка. Те не са избрани заради забележителни постижения в своята професионална област, а просто защото са наследници на тези фигури.
За пореден път БСП показва неспособност и нежелание да осмисли грешките си, като отказа да направи сериозен анализ на провала на първото си управление през периода 1990-1991 г. Победата на популистката демагогия с лозунга „Сполука за България“ беше само първият, но не и последният триумф на популизма в българския преход. Точно тогава се поставят основите на сериозните проблеми на нашето недемократично общество – забавената приватизация, изкривената конкуренция, кредитните милионери, мутрите и организираната престъпност. Най-яркият пример, който остава актуален и днес, е, че социалистите продължават да отказват да се изправят пред факта за вредите, причинени от Конституцията от 1991 г., приета по техен образ и подобие, която все още затруднява развитието на българската държавност.
Третият и най-забележителен пример за неспособността на левицата да осмисли грешките си и да се поучи от тях е свързан с катастрофата на социалистическото управление през 1995-1996 г. Както обикновено, вината за провала на правителството беше хвърлена върху Виденов и малка група хора около него, а БСП, тогава и сега, сякаш забравя, че подкрепата и излъчването на това правителство идваше от „Позитано“ 20, а не от Борисовата градина. Никой не посочи основната причина за катастрофата – неправилната, ретроградна философия на лявото управление и паническия страх от реални реформи. Липсата на смелост да се посочат и поемат персонални отговорности за грешките също беше очевидна. В резултат на това, днес повечето от ключовите фигури в БСП – започвайки от бившия й лидер и настоящ президент, и стигайки до кандидатите за министри и водачи на листи – са основни участници в управлението от 1995-1996 г. Липсата на оценка и анализ на тези грешки не позволява да се направи персонална преценка на отговорността на всеки от тях, което води до факта, че те всички заедно носят вината. И са ненужни.
Овен отличното осмисляне на грешките, хората се развиват чрез общуването си със себеподобните. Същото е важно и за партиите. Те трябва да се вслушват в гласовете на другите – на първо място в противниците, след това в съюзниците, гражданските обединения, външните партньори (в българския контекст – и покровители).
Корнелия Нинова пое ръководството на БСП през 2014 г. и от тогава партията претърпя сериозни трансформации, като нейният лидер стана символ на новото управление в левицата. Въпреки амбициозните опити за обновление и модернизация, ръководството на Нинова не успя да осигури стабилност и подкрепа в дългосрочен план. Вместо това, периодично се сблъскваше с вътрешни конфликти и разцепления, които доведоха до напускане на партията от някои нейни бивши членове и критици на нейното управление.
Един от основните проблеми, които БСП срещна при Нинова, беше опитът за преодоляване на историческото наследство на партията, което включваше и комунистическата номенклатура. Въпреки декларациите за модернизация и ново начало, много от старите структури в партията останаха непокътнати, а вътрешнопартийните конфликти и неефективното управление доведоха до сериозни разочарования. В резултат, част от бившите членове на БСП, които някога са били близки до партията, започнаха да говорят срещу нея, критикувайки както политиката на Нинова, така и управлението й.
Бивши членове на БСП, които се отдръпнаха от партията, често посочват две основни причини за своето разочарование. Първата е, че БСП не успя да се откъсне от своето комунистическо минало и нямаше ясна визия за бъдещето, което доведе до липсата на социално-икономическа алтернатива за страната. Втората причина е личният стил на управление на Нинова, който често беше описван като авторитарен и затворен за вътрешнопартийни дискусии. Това създаде разочарование и раздори в партията, което доведе до отлив на членове и изолация на БСП в политическия спектър.
Също така, част от бившите членове на БСП критикуваха нейното отношение към вътрешната демокрация и към партията като цялостен политически проект. Те подчертаваха, че лидерството на Нинова не успя да предложи сериозни реформи, които да отговорят на нуждите на обществото и да възстановят доверието в левицата.
Тези фактори доведоха до периодични обостряния и разделения в партията, като много бивши членове на БСП предпочетоха да се дистанцират и да се изкажат срещу партията, която всъщност ги създаде. Техните обвинения не бяха само насочени към ръководството на Нинова, но и към цялостната липса на развитие и успехи, които БСП постигна по време на нейното управление.
Изборът на Киселова за председател на Народното събрание (НС) трябва да разгледа няколко ключови момента, които не само изглеждат свързани с този избор, но и поставят въпроси относно политическата динамика в България и БСП: Ново начало или нова левица?.
Киселова – въпрос на време или предначертано развитие?
Изборът на Киселова за председател на НС изглежда като логичен завършек на дълго подготвяна политическа кариера. Въпросът обаче е дали този избор е плод на случайност или е резултат от добре обмислени политически действия и стратегически маневри? Възможно е, като наблюдатели твърдят, че нейният път е бил предначертан от самото начало. Киселова премина през различни етапи, включително скандала с плагиатството и появата й като „независим експерт“ по медиите, но основната й роля в политическата сцена се оформя с нейното свързване с президента Румен Радев и партията БСП.
Пътят на Киселова: от експерт до политически лидер
Възходът на Киселова е свързан с ключови събития в политическия живот на България. Нейната активност започва с позициите по медийните казуси, които в някои случаи изненадващо съвпадат с официалните позиции на президента Радев. Това може да е сигнал за това, че тя не просто е експерт, а действително изпълнява политическа роля, в която Радев е потенциално заинтересован. Нейното включване в листите на БСП, когато други партии напускат коалицията заради влиянието на Делян Пеевски, е също важен момент. През това време се говори, че тя може да бъде подготвяна за поста председател на НС, а в бъдеще дори за премиер. След като се реализира този избор, става ясно, че политическата й кариера не е случайна, а целенасочено изградена с подкрепата на определени политически кръгове.
Връзката Радев-Пеевски-Борисов: игра на триъгълници
Тази ситуация поставя въпроса за политическите връзки в България, които могат да изглеждат неочевидни за обикновените наблюдатели, но в действителност създават сложни отношения между ключови фигури. Топлата връзка между Румен Радев, Делян Пеевски и Бойко Борисов е обект на спекулации и слухове от дълго време. Независимо от политическите различия между тях, съществуват многобройни доказателства, че те могат да работят заедно или да си взаимно изгодни в определени ситуации. Киселова, като ключова фигура, има възможността да бъде част от този неформален политически съюз, в който тя може да изпълнява важна роля.
Преходът от „неуспешни“ опити към „успешни“ маневри
Важно е да се подчертае, че българската политика не е позната със своите прозрачни и открити процеси. Често политическите маневри и тактики включват сложни и дългосрочни планове, които се разкриват само с времето. Както отбелязват и наблюдателите, изборът на Киселова е част от по-голяма картина, в която много от събитията са планирани, а не случайни. Това също подчертава как България остава в плен на сложни и понякога неясни политически игри, които не винаги са в интерес на обществото като цяло.
Обсъждания и перспективи
Докато мнозина се опитват да предскажат как ще се развие ситуацията, не трябва да се забравя, че политическата среда в България е динамична и променлива. Съществуват редица фактори, които могат да променят хода на събитията, включително действията на други политически сили и новите форми на протест, които могат да се появят срещу установената власт.
Въпреки това, както обикновено се случва в България, въпросите около изборите и назначенията са свързани с дълбоки вътрешни процеси, които могат да доведат до драстични промени в политическата сцена. Може би в края на краищата, това, което изглежда като предначертано развитие, всъщност е част от една по-сложна и дългосрочна стратегическа игра, която тепърва ще разкрие истинските си последици.
Колко странно е, че стратезите на лявото и яростни противници на „промяната“ вчера гласуваха заедно. И въпреки че старите играчи в лявото се завърнаха като блудни синове и дъщери, те спазиха основното правило в БСП и съвременната политическа обстановка – най-важното след изборите е да се трудоустроиш, за да не се чувстваш прекаран, след като толкова време си бил в сянката на някое бившо ляво величие, претопило се чрез образа на уж доказан юрист с парламентарен опит… извън парламента.
Новото май е като старото, само че ново, би казал Божинов, ако беше ляв анализатор. Браво на всички, които дадоха път на Киселова като аватар на Левицата, БСП или старата глутница, за която влизането във властта е самоцел, продиктувана от желанието за оцеляване. Всички видяхме, че в България задкулисието е на екрана и налагането на личности, готови да поемат ролята на вожд чрез уговорки, се случва пред очите ни. Но какво ще правим, когато стигнем до нашите парцалки? Ето ти дрешките… Ами нищо – цялата истина е, че царят е гол.
Каква е вашата реакция?
