В политическата обстановка в България, осмият грях може да се дефинира като:
„Власт без отговорност.“
Този „грях“ изразява състояние, при което онези, които заемат властови позиции, действат и вземат решения, водени от лични интереси, а не от стремеж към обществено благо и справедливост. Той се характеризира с липсата на отчетност и прозрачност, с манипулации и корупция, когато политиците не носят последствия за своите действия и решения, които засягат живота на хората. Властта без отговорност води до разочарование на гражданите, нестабилност и упадък на демократичните институции.
Така осмият грях показва, че дори политическите лидери да притежават власт и влияние, ако те не се съобразяват с етика, законност и обществено благо, се създава условия за дългосрочно пагубно въздействие върху обществото.
През април 1986 година Чернобил, малко градче в Украйна, става синоним на най-голямата ядрена катастрофа в историята. Въпреки че трагедията е довела до масово разселване, здравословни проблеми и необратими последствия за околната среда, самият ден на инцидента разкрива как човешките реакции могат да бъдат смесени и противоречиви.
В дни и часове след аварията, жителите на Чернобил и близките населени места са наблюдавали с удивление и дори радост необичайните, ярки светлини, които запълвали небето. Това е било явление, породено от радиоактивния облак, който излизал от атомната централа. Залезите и изгревите, обагрени в интензивни оттенъци на оранжево, червено, жълто и лилаво, създавали зрелищни и незабравими пейзажи. За хората, които са преживели този момент, тези цветове не били просто красиви – те били свидетелство за нещо необичайно и почти магическо.
Реакцията на жителите обаче била комплексна. На фона на ужасяващото невежество за истинската опасност и реалния риск за здравето, човешкото възприятие за красотата не било спряно дори от трагедията. Хората били очаровани от необичайния спектакъл в небето, но едва по-късно осъзнали колко висока е цената на тази „красота“. Подобни моменти напомнят как понякога човешката природа търси утеха дори в най-тъмните и опасни часове, как радостта и страха могат да съществуват заедно, и как ние, хората, понякога не виждаме пълния мащаб на опасността, докато не е твърде късно.
Без да се извинявам за грубия и може би много подходящ тон, политиците в момента излъчват негативна енергия, която засяга българщината, българите и държавността ни. Докато ние се наслаждаваме на „циркити“, както наричаше разиграваните в тв реалитито цирскове участник-финалист в Биг Брадър- сме в крайна фаза на разпад.
„Циркът и политиката: Искрите на шоуто, без да обидим артистите“
Циркът и политиката имат много общо, макар и на пръв поглед да изглеждат като две напълно различни сфери. И двете са сцени, на които се разиграват спектакли, пред очите на публика, жадна за забавление, зрелища и драматургия. В цирка артистите се стремят да изненадат и да изпълнят публиката с удивление, докато в политиката играта често се върти около шоуто на властта, ораторските умения и стратегиите за манипулация. Но въпреки че приликите са налице, важно е да разберем, че циркът и политиката не са синоними, и не всички политически събития могат да бъдат сведени до пъстър спектакъл.
Циркът е изкуство, което включва смелост, творчество и умение. Артистите, които се изправят пред опасността и публиката, са хора, които не само че носят със себе си талант, но и отдаденост, постоянна подготовка и изключителна дисциплина. Те са истински професионалисти, които превръщат обикновените трюкове в изкуство, а страхът и напрежението в радост за зрителя. В този смисъл, политиците биха могли да се научат не само на способността да държат вниманието, но и на това как да бъдат искрени в своята роля – не само актьори в шоуто, а хора, които създават и развиват обществено значими идеи.
Но ако трябва да бъдем искрени, политиката понякога става цирк в най-добрия смисъл на думата. Има моменти, в които решенията и действията на политиците изглеждат толкова нелепи и неочаквани, че те могат да накарат публиката да се замисли дали всъщност не гледа комедия. Тогава се поставя въпросът дали в политиката можем да разпознаем истинските мотиви и дали шоуто е по-важно от същността на действията.
Никой не иска да обиди артистите, защото тяхната работа е да създават изкуство и да вдъхновяват. Но политиците трябва да се стремят да бъдат повече от „артисти на политическата сцена“ и да изиграват ролите си с грижа и уважение към обществото, което представят. Това означава да се създават политики, които се основават на реални решения и здрав разум, а не само на ефектни речи и външни ефекти.
Циркът и политиката се пресичат в игривата динамика на живота, но докато един може да бъде просто забавление и отдушник за ежедневните тревоги, другият трябва да бъде сериозно упражнение на отговорност и лидерство. За да бъде политиката достойна за уважение, тя трябва да се стреми към стойност, а не просто към спектакъл.
„Чернобил: Радостта на жителите пред лицето на катастрофата и цветовете в небето“
Чернобил е пример за сложността на човешките чувства и за контраста между външния лъсък на красотата и вътрешния страх от катастрофата, която тихо и невидимо се разгръща. Спомени за този момент напомнят на поколенията, че красотата и опасността могат да вървят ръка за ръка, но те също така подчертават колко важно е да се научим да разпознаваме истинската природа на заплахите и да не се подвеждаме от външния блясък на трагедията.
Въпросът защо сме такива, и защо обичаме само хляб и зрелище е дълбок и сложен, и може да се разглежда през различни перспективи – историческа, социална, психологическа и икономическа.
България има дълга история, изпълнена с трудности, чуждо владичество, политически и социални катаклизми. Тези исторически обстоятелства оставят трайни отпечатъци върху колективното съзнание на народа. Периодите на авторитарно управление и потисничество, като времето на Османската империя и комунистическия режим, създават у хората усещането за безсилие и недоверие към институциите. Когато хората са изправени пред систематични несправедливости, те се научават да се адаптират, да извъртат правилата или дори да се откажат от принципите си, за да оцеляват.
В съвременна България много от социалните и политическите проблеми произтичат от дългогодишната недостатъчна икономическа и институционална стабилност. Корупцията, липсата на прозрачност и неправомерните практики са системни и се пренасят от поколение на поколение. Възможността за напредък често се вижда в краткосрочните ползи, които човек може да получи за себе си, а не в дългосрочната устойчивост и развитието на обществото. Това води до пренебрегване на етичните принципи в политиката и обществения живот.
Психологически, склонността към краткосрочно мислене и личния интерес може да бъде резултат от дългогодишното социално и икономическо напрежение. Хората се стремят към сигурност, а когато системата не предлага такова чувство на стабилност, те често прибягват до измами или манипулации, за да постигнат своите цели. Това създава цикъл, в който обществото се оказва затворено в собствените си проблеми и вечно търси оправдания за това, което се случва.
Липсата на образователни и културни инициативи, които да насърчават критичното мислене, личната отговорност и етика, допринася за състоянието на обществото. Когато образованието и културата не се фокусират върху развитието на граждански добродетели, а вместо това се съсредоточават върху конформизъм и безкритичност, се създават условия за безнаказаност и етика на самоизгодността.
Икономическите условия също играят съществена роля. Ако повечето хора живеят в бедност или икономическа несигурност, те са по-склонни да се стремят към бързо обогатяване и досягат на лични цели, дори ако това е за сметка на обществото. В условия на висока безработица и неравенство, социалната мобилност е ограничена, което създава усещане за безнадеждност и намалява готовността за колективно действие за промяна.
В обобщение, причините за това защо обществото в България се намира в такова положение са комплексни и взаимосвързани. Те изискват дългосрочни и многопластови подходи за справяне – от реформи в образованието, през справяне с корупцията, до създаване на култура на отговорност и прозрачност. Промяната започва на индивидуално ниво, но за да бъде успешна, трябва да бъде подкрепена и от обществото и институциите, ако все още са останали такива.
Овцете във Велинград и състоянието на държавата са две напълно противоположни картини, но едновременно отразяват реалността, в която живеем. Докато в някои места в България животът тече спокойно и без въпроси, държавата ни се намира в тежка политическа криза. 240 депутати, избрани от народа, не могат да постигнат съгласие и да изберат председател на Народното събрание вече осем пъти. Това е показател за пълната блокада на институциите и неспособността на политическите сили да водят конструктивен диалог. Ситуацията е абсурдна и предизвиква сериозни въпроси за бъдещето на България и нейното управление.
Дали като отделни индивиди, дали като общество, не сме болни от чума?
Чумата, която разяжда основите на държавността и съвместното ни съществуване. Политическата криза, в която сме потопени, изглежда като нещо неизлечимо. Когато 240 народни представители не могат да изберат председател на Народното събрание, това не е просто политическо безумие, а симптом на по-дълбока болест. Ние като общество сме изпаднали в състояние на апатия, безпомощност и безнадеждност, където всичко, което можем да направим, е да наблюдаваме, както хората наблюдават цирк, без да се замислят за последствията. Възможно ли е да сме така дълбоко разделени и обезверени, че да не можем да изберем дори лидерите си? Може би истинската чума е в нашето бездействие и готовност да приемаме разпада, вместо да се опитаме да го променим…
АНДРЕЙ ВЕЛЧЕВ
Собственик и главен редактор на luboslovie.bg.
Докторант в Професионално направление. 9.1 Национална сигурност. В Юридически факултет на Русенски университет „Ангел Кънчев“. Катедра. Наказателноправни науки и сигурност. Доктор по политология 3.3. Магистър по Политически мениджмънт и публични политики и магистър по Масови комуникации в Нов български университет. Автор е на множество публикации и интервюта, посветени на проблемите на комуникациите, журналистиката, маркетинга и политическите комуникации, националната сигурност, личната сигурност и хибридните войни. Член е Съюза на българските журналисти, Асоциация на полицейските началници, Национален съюз „Безопасност и охрана“ и Национална Асоциация Сигурност.
Каква е вашата реакция?
