Международният ден на учителя се отбелязва на 5 октомври в над 100 страни от света. Той влиза в световния календар по препоръка на ЮНЕСКО по повод годишнината от приемането на документа „Препоръки, касаещи статуса на учителя”. Това става през 1966 г. и целта на документа е да се подчертае колко е важна ролята на учителите в обществото.
А тя безспорно е важна. Учителите са много чувствителна брънка в цялата обществена система. Те са на прицела на обществото, заради омразата му към Системата изобщо, те са на прицел на родителите – защото отразяват всичките им претенции по отношение на децата или липсата им , те са на прицел на самите деца – защото копират това, което възрастните правят, и са загубили уважението си към училището. Учителите станаха лесна плячка на народното недоволство и липса на ценности.
“Защо се чудим, че учителят е без самочувствие и това му създава нови проблеми в работата с децата? Защо се чудим, че никой не иска да става учител и не приема професията като призвание? ”
Че е смачкан от Системата, защото тя е административна машина, която надделява над личността и се стреми да унифицира отделния човек. Да, навсякъде администрацията е такава, но образователната система у нас е бясно за жертви безформено чудовище, такава стана заради хилядите безсмислени реформи и липсата на национална конкретна стратегия, която да има обществена важност.
Не са само парите, никога не са само парите, а защото учителите нямат обществен статус, които дори само ежедневните усилия заслужават. Няма нищо чудно. То е факт. Затова има глад за учители, и то не за учители с чужди езици, които могат да имат разнообразна реализация, а за учители по основните предмети като математика, български език и литература, физика, химия. Това, защото специалностите са непривлекателни още в университетите, което веднага затваря образователния кръг.
Да си учител е професия като всяка друга – има призвани, с талант да бъдат учители, това са педагози в истинския смисъл да думата – тези, които водят децата („педагог“ от гръцки език „(който)води детето“). Има и такива, които поради липса на по-добро, по инерция и заради елементарната заплата става учители. Тези от втория тип са повечето, както отново е във всяка професия.
Пред какво са изправени тези, за които да си учител е просто професия?
Предучилищната педагогика продължава да е с най-нисък приемен бал за университетите и това носи своите последствия. А това са най-важните учители в живота ни – учителките в детската градина. Само влезте в някой форум или фейсбук група да видите как майки хулят учителките. Началната педагогика не е на по-добър хал, но атмосферата е още по детски оптимистична. Нищо, че децата във втори клас носят скъпи телефони и таблети и вече знаят как да си правят оглушки и да се крият, когато учителят призове те да бъдат прибирани. В началния курс все още цари хармония.
Но полето на изпитанията започва след това – прогимназията и гимназията. Там всичко лъсва – училището е огледалото, в което се оглеждат простотията, бездушието, арогантността, липсата на толерантност. То идва от вкъщи, то крачи до нас по улицата, то сяда на чина и гледа от упор учителите с цялото нахалство, което му е разрешено. Как се учат тези деца, някой пита ли? Искаме от техните учители да са професионалисти, но децата могат ли да се държат подобаващо, показахме ли им у дома как да се държат? И ако живеещите в големите градове с елитните училища се подсмихват невярващо, нека отидем в селата или в малките градове. Където цялото училище тежи на главите на две-три деца, заради които то още не е затворено.
Не се пишат двойки, не се пишат отсъствия точно с тази цел – те да продължават да бъдат ученици, за да се задържи още една паралелка, още няколко работни места. И те много добре го съзнават, нищо че са малки. Днес тези деца, оставени по милост и заради необходимост, са ученици, но някое от тях ще стане кмет, чиновник, бизнесмен. Там, където има смесено население, където се закриват не само паралелки, но цели училища опустяват и децата пътуват километри. Там е страшното и там професионалист не можеш да останеш с цената на нищо. Там учителят е никой. За тези учители е най-трудно, защото те няма вътрешната движеща сила на призванието, на увереността, че вършат това, което умеят най-добре.
“Затова учителската заплата трябва да бъде висока – за да задържи мотивацията на учителите, които нямат онзи вътрешен повик, онова чувство на дълг към професията.”
За учителите по призвание нещата са сравнително по-прости.
Тях външните обстоятелства не ги касаят особено. Интересът им към поредната заповед и наредба отгоре ги интересува дотолкова, доколкото имат още един документ, още един отчет, още един списък да попълват. Единственото, което ги интересува, са децата. Те нямат лош, имат „интересен” ден, за тях няма лоши ученици, има деца, които викат за помощ и начинът, който знаят, е да се държат зле или да имат лош успех. Тези учители правят всичко възможно да стигнат до същината на проблема.
За учителите с призвание системата не е лоша, тя е неминуема, но човеците в нея имат своето малко вълшебно местенце, където да проявят себе си – с извънкласно занимание, екскурзия, пускане на филм, вместо урок, песен извън учебника за час по музика. И винаги ще има кой да им пречи и те винаги ще го преодоляват само заради едно – в името на децата. И знаете ли, децата веднага усещат учителят пред тях от кой тип е, чувството им е безпогрешно.
На призваните учители пожелавам да търсят и намират начини да се съхраняват, каквито са. Да не се отчайват и отказват, защото има смисъл – и едно дете да научиш за магията на езика ни, за необятната красота на математиката и чудесата на природните науки, да си отворил света му с непознат език – пак си е струвало.
“Защото тези учители са вдъхновение и опора, те носят любовта в себе си.”
Честит празник, български учители!
Каква е вашата реакция?
