Светът иска да работи с вас и това е благодарение на дарбата ви, каза актьорът в специално интервю за bTV
Ексклузивно пред bTV актьорът Джон Малкович с първо интервю за пиесата „Оръжията и човекът“, която ще постави в Народния театър „Иван Вазов“ през ноември.
Действието на комедията „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу се развива в България, като по-голямата част от героите са българи. В основата на сюжета е битката при Сливница по време на Сръбско-българската война през 1885 г.
Ето какво сподели Джон Малкович в специално интервю за bTV: Миналата година Народният театър предизвика истински фурор, обявявайки гостуването на Джон Малкович в София с постановката „В самотата на памуковите полета“.
Джон Малкович: Много ми хареса участието ми при вас на сцена миналата година, а и останах с много добри впечатления от филма „Върхът на куршума“, който снимахме в България преди няколко години. Но наистина интересът ми към Вашата страна тръгна от това, че се запознах и работих с няколко великолепни български актьори в театъра и в киното.
Кои са те? Самуел Финци и Ясен Пеянков?
Джон Малкович: Да, и Наталия Дончева. Колкото до Ясен, той игра Фройд в постановката „Хистерия“ в нашия театър „Степънулф“ през 1999 г. Той е невероятен актьор и много умен човек. Театърът обича да работи с такива хора, които развиват идеята. Той е много надарен и добре обучен актьор. А със Самуел се запознах на снимките на филма „Сенека“ през 2021 г.
Тази година Малкович се връща за нов проект в България – този път да постави пиесата „Оръжията и човекът“ на ирландския писател, носител на Нобелова награда за литература – Джордж Бърнард Шоу.
Кажете ми първо – вярно ли е, че сте отказали предложение да участвате в сериал, за да можете вместо това да поставите пиеса на сцената на Народния театър в София?
Джон Малкович: Не беше само едно. Няколко предложения дойдоха след съгласието ми да направя постановка в Народния театър в София. Но винаги е така – когато се съгласиш да правиш театрална пиеса, не можеш да се занимаваш с нищо друго. Театърът се подготвя с години понякога, така че съм свикнал да оставам верен на решенията си.
Това е и първата пиеса, която изобщо сте поставяли в кариерата си като режисьор в САЩ. Защо именно тя?
Джон Малкович: Това беше на Бродуей, когато ме бяха потърсили от театър „Съркъл ин дъ скуеър“ на Бродуей да поставя пиеса при тях като режисьор. Тогава бях много близък с американския актьор Кевин Клайн, когото поканих за идеята. Първата ми жена, Глен Хейдли, беше много добра актриса, тогава и тя участва. За съжаление, тя вече не е сред нас. И тогава решихме да направим „Оръжията и човекът“, а аз да съм режисьор. Сметнах, че това е много добра комедия и сатира. Реших, че просто е забавна история. Аз често препоставям пиесите, които съм правил. Често го правя и на друг език, а също така и след много години, както стана с „Хистерия“ с Ясен. Така че това изобщо не е странно за мен. И когато говорихме с директора на Народния театър, обсъждахме тези мои постановки. По това време правех „Леополдщад“ в Латвия. Тогава я споменах и нея, както и други. Разбира се, споменах „Оръжията и човекът“, защото действието се развива в България. Наясно бях, че тя е спорна за вас по причини, които остават малко неясни за мен. Но говорихме за това, после те препрочетоха пиесата. Хареса им, ние казахме „Чудесно!“. Така се върнах в София отново в средата на април, за да направя кастинг. Мисля, че направихме страхотен подбор на актьори.
Но впоследствие получих тази обратна връзка, че пиесата „се подиграва на българите“ и че „се подиграва на Сръбско-българската война“ през XIX век, но според мен тя не е нито едно от двете. В нея става дума за претенциите, за грешния идеализъм и всъщност е една антивоенна пиеса, защото по принцип Джордж Бърнард Шоу е писал много пиеси, за да заяви опозицията си на войната. Малко съм смутен, че хората си мислят, че бих дошъл в България, за да се подигравам на българите. Просто досега не съм поставял пиеса при вас. Тази наистина е сатирична, забавна и в крайна сметка доста романтична. Много е лека. В нея изобщо няма подигравка с българите, а идеята е да се изобличат хорските претенции.
Така е. Но ние сме доста чувствителни, когато става дума за нашата история. Може би нямаме достатъчно самоувереност поради много исторически факти. Затова за някои хора цитати от текста като това, че „си мием ръцете по два пъти на ден“ или че „се къпем веднъж седмично“ – такива описания на нацията ни от това време ги намират за обидни. Това е голяма тема, защото текстът наистина е дълбок. В него са вплетени мечтите за свят без войни и копнежът за чисти отношения между хората. Но не се ли опасявате, че някой ще привиди просто провокация в избора Ви на пиеса, която да поставите у нас?
Джон Малкович: Човек вижда това, което иска да види и пропуска останалото. Първо, театърът не е място, където човек може да бъде прочетен, а място, където човек може да бъде видян. Шоу е имал много труден период, в който пиесите му не са се поставяли. Първият му, бих казал комерсиален успех с одобрението на публиката, идва именно с „Оръжията и човекът“, защото пиесата е лека и забавна. Харесали са много героите въпреки тяхната претенциозност и глупост, дори вулгарност понякога. Други от героите са много умни и находчиви. Но хората станаха много обидчиви напоследък и все повече неща искат да се спрат, да се забранят или да се заглушат. Всеки е свободен на това, да изрази своето мнение. За мен в това няма проблем. Двете глупави шеги за България са просто това – глупави шеги, нищо повече. Ако това разстройва хората, добре. Не се радвам за това, но може и така да е. Но честно казано мисля, че нито аз, нито някой друг може да дава друг смисъл на това, което пише авторът. Джордж Бърнард Шоу никога не е бил в България. Не мисля, че е знаел много, ако не е и нищо, за българската история или за хигиенните навици на българите по това време, което е точно след Освобождението ви. Знаете ли, хората винаги могат да се обидят или разстроят от нещо, разбирам. И аз мога да се обидя. Аз съм играл, адаптирал, превеждал на много езици „Опасни връзки“, режисирал съм я. Това дали е обида за френската култура?
Надявам се, че обществото ни е достатъчно зряло, за да осъзнава това. Мисля, че ние също много сме пораснали последно време и вече разбираме по-добре мястото ни в света.
Джон Малкович: Народният театър привлича много таланти не само от България. Робърт Уилсън, Тимофей Кулябин, който за мен е най-добрият режисьор, когото съм виждал, за когото съм чел и изобщо с когото съм работил. Така че много ясно се вижда този напредък, за който говорите. Народният театър е показателен за това. Светът иска да работи с вас и това е благодарение на дарбата ви.
Сега вече съставът и в България е избран – от изцяло български актьори. С какво впечатление сте от тях? Беше ли лесно да изберете кои да участват?
Джон Малкович: Не, много мразя да правя прослушвания. И не обичам да ги правя именно заради това. Бях подготвен, че ще срещна толкова високо ниво поради личния ми опит с българите в живота ми досега. Направих две прослушвания на всички мъже актьори и на всички жени актриси в театъра. Имах поне по четирима подходящи актьори за всяка роля, всеки един от тях беше чудесен. Когато казваме, че България е малка страна, не знам – има твърде много добри актьори.
И съвсем скоро ще прекарате един месец в София за репетициите. Ще вземете ли с Вас семейството Ви?
Джон Малкович: Сега в София ще дойдат съпругата ми, дъщеря ми и внучка ми. Обикновено не идват на пътуванията ми. Последно бяха в Рига с мен, защото отново режисирах там, което прави периодът по-дълъг. Когато пътуваш с театър като актьор, нямаш време за това. Стоиш по ден, два, три.
Колкото до филмовата Ви кариера, съм чувала забавна история как, когато получавате предложение от автора на сценария на филма „Да бъдеш Джон Малкович“, му казвате „Много ми харесва идеята! Но може ли аз да режисирам филма, а той да се казва „Да бъдеш Том Круз“?
Джон Малкович: Така беше. Моята идея, с която авторът не се съгласи, беше, че това можеше да бъде всеки известен човек. Сценаристът Чарли Кауфман обаче не смяташе така. Не искаше да го променя. Много се зарадва, че искам да го режисирам, но така и не се съгласи. Просто филм за самия мен не представлява интерес за мен.
Един от първите големи филми, в които участвате е „Опасни връзки“. Казвали сте, че от него сте научили най-много за киното. Наистина ли е така? Какво не знаехте преди участието Ви в него и какво научихте оттам?
Джон Малкович: Мисля, че основното нещо, което научих, беше, че камерата има специфични изисквания и харесва точно определи неща. Хората винаги са казвали, че „камерата не лъже“ и аз винаги отговарям „Тя е именно за това“. Но в действителност камерата е лъжа. И за да претвори света, има строго конкретни изисквания. Играта трябва да бъде за камерата. Помещението изчезва. Публиката изчезва, не е театър.
Още в началото на кариерата си Малкович получава награда „Еми“ за участието си в телевизионната продукция „Смъртта на търговския пътник“, а с дебютната си роля в киното през 84-а във филма „Място в сърцето“ получава номинация за „Оскар“. Още една номинация следва през 94-а за ролята му във филма „Под прицел“. Запомнящи се са и ролите му в сериали и филми като „Новият папа“, „Мери Райли“, „Желязната маска“, „Въздушен конвой“, „Клетниците“, „Жана д’Арк“, „Джони Инглиш“, „Изгори след прочитане“, „Бесни стари пенсии“. В голяма част от тях общото е, че играе „лошия“.
Какво означава това за актьора? Искало ли Ви се е да не свързват образа Ви с отрицателните персонажи?
Джон Малкович: По принцип най-важното според мен е да играеш роля със завладяваща история. Може би дори когато играеш противоположно на характера ти, обратно на морала ти, най-важното за актьорите е да играят интересни роли. Сигурен съм, виждаме, че някои актьори предпочитат да играят само героични роли. Някои пък ги свързват само с роли на отрицателни персонажи. Има нещо такова. Аз никога не съм гледал на ролите така. Аз винаги се питам дали този образ е интересен.
Бихте ли участвали в българска постановка, режисирана от българин?
Джон Малкович: Стига да не е на български.
Какво е предизвикателството да поставиш пиеса в чужбина на език, който не говориш?
Джон Малкович: Въпросът е да познаваш добре текста. Езикът не е толкова голямо предизвикателство. Аз съм работил с много обемни материали от много езици. Установил съм, че ако имаш проблем с превода – това всъщност е проблем с оригинала. Или не е достатъчно ясен текстът, или е твърде сбит. Придържането към текста е важно, но има неща, които го надминават в предаването на смисъла.
Каква е вашата реакция?
