Дойде времето на политиката – тази в спорта и тази, която се намесва в спорта. Те летяха на крилете на успехите, а с тях и всички ние. Но успехите изчезнаха, също като крилете, с които Икар полетял към небето, мислейки си за равен на боговете. Но колкото повече се издигал нагоре, восъкът на крилете се стопявал от силните лъчи на слънцето. Така самозабравилият се Икар размахвал безпомощно ръце във въздуха, докато пропадал към дъното на морските дълбини. Пиянството на един футболен народ приключваше бавно, болезнено и като силен махмурлук оставяше лошия вкус от нещо, безвъзвратно отминало. Спомен за щастие, насред замъглено настояще.
Кулминацията от изтрезнявеането приключи на 17 ноември, точно 30 години след победата над Франция и ден след мача срещу Унгария. Символика, която идва да ни покаже, че успех без труд и победа без професионален подход е мисия невъзможна. Защото не е важно само какво си постигнал, а и как ще те запомнят. 17 ноември 1993-та. Те бяха герои. Нямаше момче от моето поколение, което да не знае имената им – футболните воини на прохождащата демократична България. България с високата инфлация, ниските заплати и социалния хаос. България с мутрите и застрахователните трибуквени групировки. Но и България на надеждата, на вярата в утрешния ден и мисълта, че промените ще донесат по-добър живот. Победите на тези герои дойдоха в момент, когато за обществото беше най-трудно. Те го накараха да вярва, че по нищо не остъпва на другите народи, напротив – може да ги превъзхожда, стига да не забравя, че трябва да живее, работи и мечтае като един отбор.
Примерът беше пред очите ни и бяхме готови да преглътнем турбуленциите, които идваха с вятъра на промяната, защото имахме отбор, който ни носеше радост и ни караше да се гордеем. 17 ноември 2023-та. Те или поне някои от тях, вече не са герои. И няма момче от днешното поколение, което да ги свързва с онези луди успехи. България, която премина през високата инфлация, мутрите и счупените надежди, постепенно забрави за миналата слава, а във футбола вятърът ни носеше упадък. Старият отбор се разпадна, разпаднаха се и много приятелства. Като статуята на падналия Икар в Долината на храмовете край Сицилия, футболните успехи от миналото приличат на останки, белязани от неумолимия ход на времето. Така дойде времето на политиката – тази в спорта и тази, която се намесва в спорта.
Президенти на клубове бяха назначавани от политици и се сменяха според силните на деня и техният дневен ред. Мениджъри играеха дребни и големи финансови игри, гледайки своите интереси, докато стадионите буренясваха, базите се разпадаха, а националният отбор се превръщаше в аутсайдер, в който играчите ставаха все по-безпомощни и депресирани. Зад събуждането на българския футбол вече нямаше план или стратегия. Появи се примирение, апатия и странно чувство за несменяемост. Чехите имат един легендарен спортист – Емил Затопек – бегач на дълги разстояния. Сигурен съм, че по-възрастните ни зрители знаят това име.
Давам този пример, защото всяка генерална промяна не е спринт, а дълго бягане, в което много внимателно трябва да прецениш силите си, да имаш желязна стратегия и перфектна физическа и психическа подготовка. И да не се мислиш за равен на боговете, защото имаш восъчни крила. Емил Затопек е легенда за световния спорт – в своята родина е „Спортист на годината“, „Спортист на десетилетието“, „Спортист на века“. 18 пъти световен рекордьор, четирикратен олимпийски шампион, абсолютно непобедим от нито един атлет на планетата в продължение на цяло десетилетие. След края на кариерата му го попитали – Каква беше вашата тайна в бягането?
А той отговорил с едно изречение, което важи не само за спорта, но и за успеха в живота: „Един атлет не може да бяга с джобове, пълни с пари. Той трябва да бяга винаги със сърце, пълно с надежда и съзнание, пълно с мечти“. В момента няма нито мечти, нито надежда. А това понякога означава, че състезанието е завършило. Но все пак е важно как един спортист преминава финала и как ще бъде запомнен – като от 17 ноември 1993-та или като от 17 ноември 2023-та?
Каква е вашата реакция?
