Каква е ползата от това да четем няколко книги едновременно? В случая ще разгледаме въпроса по отношение на художествената литература. По принцип последните 15-тина години чета много рядко художествена литература и това беше непланиран експеримент за мен. Последният месец изхарчих над 500 лв за книги – основно научна, научнопопулярна и автобиографична литература, сред които имаше и три книги с художествена литература, които реших да прочета едновременно. По случайност се оказаха в един жанр и се допълваха взаимно по неочаквани начини. За единия автор изобщо не знаех, че е писал в литературен жанр, който изобщо не е съществувал по него време. Става дума за фентъзито и за писателя Марк Твен. Оказа се, че неговата книга „Тайнственият непознат“ е опит в областта на фентъзито, направен доста преди появата на Толкин, Пратчет и Роулинг. Първото издание на това произведение на български език включва трите версии на последния роман на Марк Твен. Той работи по него с прекъсване от 1897 до 1908г., като създава три съвсем различни версии. Първата, която описва австрийско село през 1702г. има за главен персонаж племенника на Сатаната. Във втората главен герой е синът на Сатаната, но действието се развива през 19-ти век в Питърсбърг, Мисури- в нея кратко епизодично участие имат Том Сойер и Хък Фин. А третата версия ни пренася до 1490г. в Австрия, като централният персонаж, който е младеж с име „Номер 44, Нова серия 864 962“, накрая се оказва второстепенен герой, който няма нищо общо със Сатаната. В анотацията на книгата е написано, че първите две версии остават недовършени, а финалът на третата е някак прибързан и незадоволителен. Подобно твърдение може да се появи само от някой, който не е чел много внимателно книгата и в основната си част не е вярно. Първата версия завършва по начина, по който и започва- неясно и неочаквано, но тя си има край, въпреки че той е по-типичен за настоящата епоха на продълженията (книги и филми, направени с по-неясен край, за да могат да поставят началото на поредица). Втората версия е много кратка – с дължина на разказ, и наистина е недовършена, защото главният герой казва каква е неговата цел, но не успява да я започне преди края. Финалът на третата версия не е нито прибързан, нито незадоволителен и в него Марк Твен казва точно и ясно това, което иска да покаже чрез дотогавашните действия на персонажите. Този сатиричен троен роман е остра критика срещу организираната религия, моралните принципи и човечеството като цяло. Марк Твен разглежда както относителността на живота в зависимост от отправната система (един ден за някое същество може да са 1 000 години за друго), така и пътуването във времето (в миналото и в бъдещето), лицемерието, гоненето единствено на собствения интерес, страхът от това да не правиш същото като всички останали, злобата, завистта, физически страдания, които са по-тежки от смъртта и психически проблеми, които са по-добри от здравия разум.
Втората книга е „Книгоядите“ на Съни Дийн, в която авторката развива иновативната идея за същества с хуманоидна форма, хранещи се с книги. Не всички обаче – някои членове от родовете на книгоядите се раждат с жажда за човешки мозъци и за да не умрат или трябва да изсмукват такива с дългия си език, или да получат специално лекарство, разработено от един от родовете, което притъпява гладът им за мозъци и им позволява да се хранят с книги за известен период от време, но не и такива с твърди корици, защото за тях трябва да притежават книгозъби. Умоядите са известни като „дракони“ и след като спрат да сучат са прибирани от „рицарите“, които ги учат как да контролират поривите си и ги охраняват през целия им живот. Умоядите съхраняват спомените на хората, чиито мозъци са изсмукали, а книгоядите, от своя страна, провеждат пирове с маси, отрупани с книги и могат да запомнят произведенията, които са изяли. Сюжетът на книгата се върти около различните измерения на любовта, като се започне от любовта към книгите на физическо ниво (те са храната на книгоядите), мине се през любовта към хората като личности (засегнати са въпросите за класите, неравенството между половете, възрастовата дискриминация, робството, различната полова ориентация) и се завърши с противопоставяне на любовта към собственото дете (независимо какво е то) на любовта към собствения ти вид и продължаването на неговото съществуване. В крайна сметка майка и син (книгояд и умояд) успяват да оцелеят и да се спасят, въпреки на пръв поглед нулевите шансове за успех. Разбира се, те не се справят сами, а с помощта на други герои от романа, които се обръщат срещу собствения си вид. Романът остава с отворен край, защото остава още едно дете за спасяване (момиче книгояд), така че може да има и продължение.
Третата книга е най-дългият роман за Света на Диска (135 000 думи- нито едно от останалите произведения за Света на Диска не надхвърля 110 000 думи), който се базира на цял живот последователни откази на автора да гледа футболни мачове. Основна идея в този роман на Пратчет е това, че „най-важното нещо във футбола е това, че не става въпрос за футбол“. Когато започва да пише „Невиждани академици“ през 2009г., няколко години след като е диагностициран с Алцхаймер, способността на Тери да работи без чужна помощ на клавиатура към него момент вече почти го е изоставила, но програмата за разпознаване на човешка реч „talking point“ му дава възможност да продължи да работи съвсем независимо още известно време. При все това основната работа по „Невиждани академици“ е свършена под формата на диктовка, която е записвана от асистента на Тери Пратчет- Роб Уилкинс. Сюжетът на романа е сложен и внимателно конструиран, но въпреки това сякаш се е появил в главата на Тери наведнъж с лекота и яснота. Но това понякога може да доведе до неточности в подробностите, което се и случва. Редакторът на Тери Пратчет установява техническа неточност- по време на развитието на сюжета някак са изчезнали цели 24 часа. Тери се заема с преразглеждане на романа: разширяване на някои места и свиване на други, докато всичко не се подреди както трябва във времето. Това е изключително сложна и прецизна задача, при която човек с дегенеративно мозъчно заболяване трябва весело да превърта 135 000 думи напред-назад в съзнанието си. „Невиждани академици“ не само е най-дългата книга на Пратчет, а освен това е и най-смешната му. Същевременно от литературна гледна точка е със завидни достойнства. Достатъчно е да цитирам Ан Хоп, която казва: „Как е възможно тази експлозивна гениалност на страниците да съществува в един и същ свят с болестта на Алцхаймер“.
Книгата на Марк Твен е хумористична (не е смешна, а е иронична), но е преди всичко философска и поставя началото на различни елементи от фентъзи жанра. Втората книга на Съни Дийн е най-реалистичното фентъзи от трите книги. Като изключим идеите, около които е структуриран целият сюжет (които, разбира се, са най-важните), останалите описания и действия в романа са типично човешки и са част от нашата действителност. Книгата е драматична, но в нея няма хумор, за сметка на преобладаващите философски идеи за човешката и нечовешката същност. Книгата на Тери Пратчет е най-смешната от всичките три, като не малкото философски идеи в нея са поднесени в забавен стил и с чудесно подбрани изразни средства. Сюжетът засяга някои от същите теми като в останалите две книги, но представени по доста по-различен начин. Не са пропуснати любовта и индивидуалният избор, шансът за промяна, както и човешката глупост и невежество. Най-ерудираният герой от романа, който е чел изключително много книги и има познания в доста обширни области, е Хаху- един орк, сглобен от човешки части, който първоначално се смята за гоблин и се опитва да се почувства стойностен като помага на другите (образът му има няколко измерения). Това, че книгата е написана от човек с Алцхаймер, по никакъв начин не се отразява на словесното майсторство използвано в нея- тя е един по-свеж и обнадеждаващ вариант на някои от основните идеи, разгледани в другите две книги и от трите е най-типичният представител на фентъзи жанра.
Като цяло останах доволен, че ги прочетох трите заедно. Ако ги бях почнал една след друга, пак щяха да са интересни всяка за себе си, но специфичното усещане за допълване и преливане, което се получи при едновременното им четене щеше да се загуби напълно.
Каква е вашата реакция?
