„Мъдростта на тълпите“ е кървавият финал на една от най-добрите фентъзи трилогии на всички времена.
Достойният претендент за трона „Крал на фентъзито“ Джо Абъркромби се завръща на български език с последната част от безмилостната бестселърова поредица „Ерата на безумието“.
Кървава и непредвидима в своите превратности, „Мъдростта на тълпите“ е блестящият и вълнуващ финал на история, в която революцията е напът да изяде децата си…
Вместо толкова чакания мир върху Съюза се стоварва Голямата промяна, а борбата за власт едва сега започва. В суровия Север тя се води с острие в ръка, а в центъра му – с думи, често много по-опасни и от най-смъртоносното оръжие.
Младият крал Орсо се завръща в столицата си като победител, за да открие, че ветровете на промяната духат твърде силно. И се насочват право към него, за да го издухат от трона.
Заради благородническата си кръв Лео дан Брок едва не увисна на въжето, затова и сега е напълно готов – като примерен редови гражданин на този прекрасен нов свят – да опита късмета си отново. Гражданката Савин, дъщеря на най-мразения от новата власт човек, трябва да впрегне предприемаческите си умения в далеч по-важна посока – оцеляване, а защо не и за подходящо организирано изкупление. Защото Народният съд няма да подмине никой, чиито връзки с миналото не са изкоренени.
На Север Риккъ, дъщеря на Кучето и притежателка на Дългото око, тепърва разбира, че едно е да завладееш трона, съвсем друго да се задържиш на него. Един по един съюзниците ѝ я напускат, а верността на тези, които остават, е съмнителна. Особено когато голямата битка за бъдещето на Севера предстои.
Новите времена идват със своите правила, а някогашните предатели се превръщат в народни герои. Мъдростта на тълпите изисква промяна, но никой не предвижда кървавата цена, която тя ще струва. Защото, когато попаднат в неправилните ръце, мечтите за по-добър живот лесно могат да бъдат пречупени, а след това и изпепелени.
В края на тази цинична и напрегната сага се преплитат политически интриги, мащабни битки и исторически препратки към близкото минало на човечеството.
Джо Абъркромби за пореден път демонстрира своите дълбоки познания в човешката психология и успява да разгърне пред читателя своите персонажи в цялата им противоречивост. Защото в битката за оцеляване Доброто и Злото се оказват променливи величини.
В духа на „Игра на тронове“, но много по-динамична в своя разказ, „Мъдростта на тълпите“ ще промени представата ви за жанровата литература и ще ви завладее изцяло.
Из „Мъдростта на тълпите“ от Джо Абъркромби
Стиснал юмруци, Орсо крачеше по Площада на маршалите в посоката на двореца. По някакъв начин, когато я видеше, дъхът му все още спираше. Но сега имаше по-належащи грижи от тлеещите отломки на любовния си живот.
Например това, че триумфалното му завръщане у дома се беше изродило от фиаско в клане.
– Те ме мразят – промърмори той.
Разбира се, беше свикнал да бъде презиран. Вулгарните памфлети, клеветите, подигравателните усмивки в Камарата на лордовете. Но за един крал беше нормално обществото да го мрази учтиво зад гърба му. Но това тълпата да се отнася грубо с него, беше на крачка от открит бунт. Вторият за един месец. Адуа, центърът на света, зенитът на цивилизацията – тази пътеводна светлина на прогреса и благополучието – беше потънал в беззаконие и хаос.
Това беше доста шокиращо разочарование. Все едно да сложиш в устата си някой възхитителен бонбон и докато го дъвчеш, да откриеш, че всъщност е парче лайно. Но такъв беше животът на монарха. Едно шокиращо лайно в устата, последвано от друго.
– Винаги има… оплаквания… – лорд Хоф хриптеше след него, докато се опитваше да не изостава.
– Те ме мразят, мамка му! Чу ли ги как викат за Младия лъв? Кога успя това привилегировано копеле да се превърне в човек от народа?
Преди победата на Орсо всички го бяха смятали за достоен за презрение страхливец, а Брок за величествен герой. Разбира се, справедливостта изискваше понастоящем позициите им да са разменени. Въпреки това сега го смятаха за достоен за презрение тиранин и подкрепяха Младия лъв като човек, който е преследван и достоен за съжаление. Ако Брок започнеше да мастурбира на улицата, минувачите щяха да го аплодират бурно.
– Проклети предатели! – изръмжа Ръкстед и удари облечения си в ръкавица юмрук в дланта си. – Трябва да избесим цялата тая пасмина!
– Не можеш да обесиш всички – възрази Орсо.
– С Ваше позволение, ще се върна в града и поне ще сложа началото.
– Опасявам се, че грешката ни е, че обесихме твърде много хора, а не твърде малко…
– Ваше Величество! – Стиснал под мишница крилатия си шлем, един ужасно висок рицар вестоносец ги очакваше на Кралския булевард под статуята на Харод Велики. – Висшият съвет моли за спешното Ви присъствие в Бялата зала. – Той закрачи заедно с Орсо. Наложи му се доста да скъси крачките си. – Позволете ми да Ви поздравя за победата при Стофенбек.
– Това сякаш беше много отдавна – отвърна Орсо и продъл-жи да крачи напред. Тревожеше се, че ако не продължи да се движи, може да рухне като кула, направена от детски блокчета. – Вече получих поздравленията на доста голяма тълпа бунтовници на Кралския булевард.
И той погледна намръщено извисяващата се статуя на Касамир Непоколебимия, чудейки се дали някога му се е налагало да бяга от собствения си народ по улиците на собствената си столица. Учебниците по история не споменаваха за нищо такова.
– Във Ваше отсъствие нещата бяха доста… неспокойни, Ваше Величество. – На Орсо не му се понрави начинът, по който мъжът каза неспокойни. Прозвуча му като синоним на нещо далеч по-лошо. – Скоро след като заминахте, имаше вълнения за увеличаващата се цена на хляба. Заради бунта и лошото време до града не стигаше достатъчно брашно. Тълпа от жени нахлу в няколко пекарни. Пребиха собствениците им. Обявиха един от тях за спекулант и… го убиха.
– Това е неприятно – обади се Сулфур, което беше твърде слабо казано. Орсо забеляза, че той старателно бърше с носна кърпичка кръвта отстрани на ръката си. От леко самодоволната усмивка, която беше успял да задържи на лицето си по време на екзекуцията на двеста души пред стените на Валбек, не беше останала никаква следа.
– На следващия ден имаше нападение на леярната на улица „Хълмова“. На другия – още три нападения. Някои гвардейци отказаха да патрулират. Други имаха сблъсък с бунтовниците. – Рицарят нещастно сви уста. – Няколко души загинаха.
Бащата на Орсо беше последният от процесията от обезсмъртени монарси – гледаше в далечината на пустия парк с решително и властно изражение, каквото никога не беше имал приживе. Срещу него в не чак толкова монументален мащаб се извисяваха знаменитият военен герой, лорд маршал Уест, прочутият мъчител архилектор Глокта и самият Първи магус, който ядосано беше свел поглед надолу, изкривил уста, сякаш за него всички хора наистина бяха досадни оплакващи се мравки. Орсо често се беше чудил кои ли хора от свитата му щяха да се озоват срещу неговата собствена статуя в бъдеще. Днес за пръв път се зачуди дали изобщо ще има негова статуя.
– Сега ще се възцари ред! – Хоф се мъчеше да разведри погребалното настроение. – Ще видите!
– Надявам се, Ваша милост – отвърна рицарят вестоносец. – Групи от Трошачи превзеха няколко фабрики. Те се движат открито в Трите ферми и призовават за… за оставката на Висшия съвет на Негово Величество. – На Орсо не му се понрави начинът, по който рицарят каза оставката. Сякаш по-скоро ставаше дума за нещо много по-окончателно. – Хората са недоволни, Ваше Величество. Искат кръв.
– Моята кръв? – промърмори Орсо, докато се опитваше безуспешно да разхлаби яката си.
– Ами… – Рицарят му отдаде доста апатично чест на сбогуване. – Искат кръв. Не съм сигурен дали ги е грижа чия точно.
Когато Орсо влезе с дрънчене в Бялата зала, доста намалелите като численост членове на Висшия съвет с усилие се изправиха на старите си крака. Бяха оставили лорд маршал Форест в Стофенбек с разпокъсаните остатъци от армията. Архилектор Пайк всяваше ужас във вечно неспокойните жители на Валбек, за да ги накара да се подчиняват отново. Още не беше намерен заместник на Върховния съдия Брукел, след като главата му беше разцепена на две по време на предишния опит за покушение срещу живота на Орсо. Столът на Баяз в другия край на масата беше празен, както и през по-голямата част от изминалите няколко столетия. А що се касае до главния инспектор – най-вероятно пикочният му мехур отново го беше накарал да излезе.
– Мога ли да поздравя Ваше Величество за знаменитата Ви победа при Стофенбек… – Гласът на лорд канцлер Городетс беше доста писклив.
– Забрави за това. – Орсо се стовари върху неудобния си стол. – Аз вече го забравих.
– Нападнаха ни! – Ръкстед се отправи ядосано към стола си със звънтящи шпори. – Нас, кралската свита!
– По проклетите улици на Адуа има бунтовници! – изхриптя Хоф, отпусна се тежко на стола и започна да попива с ръкава на горната си дреха капчиците пот по челото си.
– Проклети улици наистина – промърмори Орсо, избърса бузата си с върховете на пръстите и видя, че са изцапани с червено. Яростно въртящият меча си Горст го беше опръскал целия с кръв. – Има ли някакви новини от архилектор Пайк?
– Не сте ли чули? – Городетс беше сменил обичайния си навик да разрошва и приглажда дългата си брада и сега я извиваше между пръстите си. – Във Валбек е имало бунт и той е паднал!
Орсо преглътна шумно и звукът отекна от снежнобелите стени.
– Паднал е?
– Отново? – изписка Хоф.
– Няма вести от Негово Високопреосвещенство – обясни Городетс. – Опасяваме се, че може да е бил пленен от Трошачите.
– Пленен? – промърмори Орсо.
Стаята му се стори още по-непоносимо тясна от обикновено.
– От целия Мидърланд валят новини за безредици! – изтър-си върховният консул, който беше на ръба на паниката. – Изгубихме връзка с властите в Келн. Идват тревожни новини от Холсторм. Грабежи. Линчувания. Чистки.
– Чистки? – прошепна Орсо.
Сякаш беше обречен да повтаря безкрайно единични думи с ужасен и разстроен тон.
– Има слухове за банди Трошачи, които опустошават селата!
– Огромни банди – допълни адмирал Крепскин. – Събират се и се насочват към столицата! Копелдаците наричат себе си Армията на народа.
– Сякаш е плъзнала някаква зараза от предателства – прошепна Хоф, втренчил поглед в празния стол в отсрещния край на масата. – Можем ли да изпратим съобщение на лорд Баяз?
Орсо поклати безмълвно глава.
– Не и толкова бързо, че това да промени нещо. – Предположи, че Първият магус ще избере да се държи на дискретно разстояние за всеки случай, докато пресмята каква печалба ще може да изкара след това.
– Направихме всичко възможно, за да не станат тези новини публично достояние…
– Нали разбирате, за да избегнем паниката, Ваше Величество, но…
– Само след дни те може да са пред вратите ни!
Настъпи дълго мълчание. Усещането за триумф, с което Орсо беше приближил града, се беше превърнало в почти заб-равен сън.
Ако имаше някаква противоположност на това да се чувстваш като крал, то той я беше открил.
Каква е вашата реакция?
