Това е дебютният роман на авторката на „Всички ние сме мечти“, който излиза в ново, допълнено и преработено издание и с никога досега публикувана втора част.
Мечти, море, блясък, романтика, любов и копнеж – това са само някои от думите, които варненската писателка Симона Стоева вплита в страниците на грандиозния роман „Всички ние сме мечти“ – литературно пътешествие за смелчаци, готови да се протегнат към мечтите си, каквото и да им коства това.
След като спечели сърцата на читателите си и оглави книжните класации у нас, най-нежната изгряваща звезда на българската литература се завръща с още една спираща дъха история, която някои читатели вече познават – дебютния роман „Никога достатъчни“.
Преобразен в ново, преработено и допълнено издание, този роман, сред чиито фини нотки са вплетени най-съкровените чувства на човешката душа, излиза отново на пазара със специална изненада за почитателите на Симона Стоева. За пръв път на бял свят се появява втората част на романа „След края на завинаги“, в която читателите ще открият развръзката на една съвременна приказка, която дълги години тихо стои и чака своя щастлив финал…
Краят на 1999 г. Ако съществува списък с неща, които деветнайсетгодишната Теа мрази най-много, на първо място това са събиранията с хора. На второ – събиранията с пияни хора. На трето – непредсказуемостта. А новогодишният купон, на който най-добрата ѝ приятелка я е замъкнала, успешно покрива всички точки. И на всичкото отгоре е напът да преобърне живота ѝ с главата надолу.
Когато Джей Пи се съгласява да бъде домакин на празненството за изпращането на старата година, той няма как да подозира какво са му подготвили първите минути от новото хилядолетие.
Едно момиче с име на богиня, което използва правилата като щит за своето сърце. Един странник, който повече от всичко обича да ги нарушава. Двама скитници, чиито светове се сблъскват, само за да бъдат безжалостно разделени от съдбата. И да се превърнат в спомен – от онези, болезнените, които най-яростно пазим в сърцата си.
Петнайсет години изминават. Теа и Джей Пи се борят за мечтите си поотделно, влюбват се и си разбиват сърцата поотделно, но никога не забравят недовършената си история, която сякаш не спира да кънти в душите им – като отминало напомняне за щастието.
Докато един ден скучаещата съдба не решава отново да преплете животите им и да даде втори шанс на неизживяната им приказка. А едно кратичко „Здравей” да им припомни, че „щом една история ти е отредена, тя рано или късно те настига.“ Все пак човек не може вечно да бяга, колкото и да се опитва…
Мащабна и помитаща, смела като онази първа любов, за която сякаш няма нищо невъзможно, „Никога достатъчни. След края на завинаги“ е красива история за деликатните души, които носят магия в сърцата си и звезди в очите си.
Със своя нежен, но проницателен стил на писане, запечатал бурните емоции, за които често думите не ни стигат, Симона Стоева майсторски ни припомня, че домът невинаги е място. Понякога е друга човешка душа, която ти се струва по-позната от своята собствена. А не иска ли всеки от нас да се прибере у дома?
ОТКЪС:
Из „Никога достатъчни. След края на завинаги“ от Симона Стоева
14 януари 2000 година
От всички възможни дни за среща този беше най-неподходящият, най-петъчно пълният с хора, най-студеният, на който Джей Пи можеше да се спре. Пред Националния дворец на културата беше претъпкано и Теа не беше сигурна дали всички чакат за спектакъла. Със сигурност съжаляваше за решението си да излезе по-рано на спирката, подведена, че автобусът както винаги ще закъснее, но уви – по всички закони на Мърфи той дойде точно навреме. Студът навън се оказа по-силен от нежеланието ѝ да закъснява, затова сега мръзнеше двайсет минути.
Погледна за пореден път часовника си, но стрелките му сякаш отказваха да се местят. Не беше ли осем без петнайсет преди един час? Дали ако преброеше петнайсет пъти до 3600, времето щеше да мине по бързо? Или беше по-вероятно първо да ѝ излязат пришки на устните, преди да стигне и до половината?
Теа не се беше притеснявала така, откакто трябваше да представя практическата си задача по одиторските доклади в гимназията преди година и половина. Или когато в десети клас изгуби зайчето на сестра си. Случаи, предизвикали напрежение у нея, защото не ис- каше да разочарова някого или пък се стремеше да оправдае нечие чуждо добро мнение. Не разбираше на какъв мазохист му доставя удоволствие сам да се вкарва в ситуации, водещи до притеснение. Защо просто не беше прекратила безсмисления разговор на терасата преди четиринайсет дни, защо просто не отказа, когато Джей Пи ѝ подаде двата билета, защо цели двайсет минути зъзнеше в очакване на този човек?
– Дано не ме чакаш отдавна! От половин час обикалям наоколо с надеждата да намеря свястно място за паркиране! – Джей Пи изскочи зад гърба ѝ и рязко я изкара от унеса ѝ. Тя така се стресна, че рязко се извъртя и без да иска, го шибна по ръката. – Ау! Това за какво беше?
– Никой ли не те е учил, че не е особено любезно всеки път да изникваш по най-неподходящия и стряскащ начин! – извика Теа и въздъхна толкова дълбоко, че над главата ѝ се образува облак пара.
– Май ми става навик. Съжалявам. – Той повдигна игриво вежди и Теа забеляза руменината по лицето му.
– Е, и какво? Намери ли място за паркиране? – попита тя, като се поклащаше неравномерно в опит да се стопли.
– Навсякъде е пълно. Оставих я зад Двореца на стоп и реших да огледам пеша. Тогава случайно те видях.
– Ако не беше такава лудница, щях да вляза вътре – отвърна Теа и вдигна глава към сградата. – Жалко, че страдам от клаустрофобия.
– Агорафобия – каза тихо Джей Пи.
– Моля?
– Или социофобия – ухили се широко той. – Не сме си толкова близки и не знам от какво точно страдаш – страх от претъпкани места или от хора.
– Не сме си толкова близки, че да ме анализираш и да ми се правиш на психолог. – По лицето ѝ пробегна бегла усмивка. – Няма ли да влизаме? Обеща ми карамелизирани ябълки.
– Да. Относно това, съжалявам, но съм се заблудил. Няма карамелизирани ябълки.
– Май много ти станаха извиненията за една вечер.
– Виж, искаш ли да ти предложа нещо друго? Да изхвърлим билетите. Няма да те карам да се вреш в навалицата. Ще отидем на друго място – смигна ѝ той. – Как ти звучи?
– Винаги ли си толкова организиран, Джей Пи? – захапа го тя.
– А ти винаги ли си толкова последователна? Не е лошо човек от време на време да се поддава на импулсите си и да действа без предварителен план.
– Импулсивността е за глупаците. Трезвомислещите хора изготвят планове и вземат адекватни решения.
– Пълен абсурд – поклати глава той. – Хайде да вървим. Ще бъдеш импулсивна за първи път в живота си! Нито ще имаш представа къде отиваш, нито пък дълбоки познания за човека, който те води. Тръпка, а?
– Няма да мръдна от мястото си, Джей Пи! – троп- на театрално с крак Теа. – Или влизаме вътре, или се прибирам у дома.
– За пръв път ще е и странник да не се преклони пред волята на богиня – засмя се Джей Пи и сложи ръка на гърдите си. – О, ново хилядолетие, о, изненади! – изреци- тира мелодраматично. – Стига, Теа. Два часа с мен – нито повече, нито по-малко. Обещавам да те върна точно тук – тупна с крак по земята – в десет часа. Какво лошо може да се случи?
– О, ами не знам?! Освен шут да излезеш и някой маниак? Нали знаеш, такъв, който обича извратените забавления.
– Повярвай ми, ако исках, досега имах предостатъчно време да те отвлека или да те нараня по всевъзможни начини.
– Да бе. Пред толкова много хора – огледа се наоколо Теа.
– Именно! В тази суматоха кой би забелязал? – засмя се той. – Хайде да тръгваме, преди и двамата да сме се превърнали в ледени статуи.
– Очевидно не мисля трезво в този студ. Жалко, че това е първата ни среща, иначе досега сто пъти да съм ти взела якето.
– Е… – поде Джей Пи и преметна ръка през раменете ѝ, – значи си късметлийка, че това е третата ни среща.
И с тези думи я притегли към себе си.
Едно малко действие, целящо да я стопли. Едно до- косване, което изтри притесненията ѝ с такава лекота, че от тях не остана и помен.
Един допир и хиляда искри след него.
Стана ѝ топло, жарта се посипа по нея.
Притвори очи. Нещо се запали в сърцето ѝ….
Изгаряше я и сега се намираше в пустиня.
Каква е вашата реакция?
