Децата не се раждат с фикс идеята да бързат и да бъдат продуктивни- възрастните им я прехвърлят. Родителите затвърждават този урок, като претрупват програмата им с извънкласни занимания. Училищата ги учат да живеят по график и да използват времето възможно най-ефективно. Рекламодателите ги окуражават да се превърнат в потребители по-рано. Всяко нещо изпраща до децата посланието, че по-малкото не е повече и че по-бързото винаги е по-добро. Един от първите изрази, които някои деца се научават да казват са: „Хайде, побързай!“. И нещата отиват към все по-големи крайности. Да видим пример:
Учителка смята, че едно от поверените и деца прекарва твърде много време в училище, участва в прекалено много извънкласни занимания и се нуждае от малко повече почивка. След като споделя това с бащата, той побеснява и заявява следното за своето дете: „Той трябва да се научи да се справя с 10-часови работни дни, точно като мен.“ Наистина ли? Момчето е било само на четири години.
Тук накратко ще разгледаме явлението, което специалистите наричат „хиперродителство“- натрапчивия стремеж да направим децата си съвършени. За да осигурят преднина на децата си, амбициозни родители им пускат произведения на Моцарт, докато са още в утробата, преподават им жестомимичен език, преди да навършат шест месеца, и използват флаш карти, с които децата започват да учат думички, когато навършат годинка. Лагери за развиване на компютърни умения и мотивационни семинари вече приемат деца от 4-годишна възраст. Уроци по голф пък се предлагат за двугодишни. Когато всички опитват да ускорят развитието на децата си, натискът да се присъединим към надпреварата е огромен. През 1989г. американският психолог Дейвид Елкинд публикува книгата „The Hurried Child: Growing Up Too Fast Too Soon“. Елкинд предупреждава да не пришпорваме децата да започват да живеят като възрастни твърде рано. Колко специалисти обаче обърнаха внимание на думите му? Вместо това някои правителства прегърнаха доктрината на „интензификация“, която се изразява в усилване на натиска върху учениците чрез повече домашни, повече изпити и по-тежка програма. Частните уроци също процъфтяват на Запад, като децата биват записвани на все по-ранна възраст. С надеждата да спечелят място в правилната детска градина родители в САЩ изпращат четиригодишните деца на курсове, на които те се учат как да се държат на интервюта. В Лондон някои домашни учители дават уроци на тригодишни.
Интензификацията не се ограничава до образованието. Между часовете много деца тичат от едно извънкласно занимание на друго и в резултат не им остава никакво време, в което да си почиват, да си играят сами и да пускат въображението си на свобода. В резултат на това все повече деца плащат висока цена за забързания си начин на живот. Днес петгодишни страдат от проблеми със стомаха, главоболие, безсъние, депресия и хранителни разстройства, предизвикани от стрес. Много деца същевременно спят и твърде малко, което може да ги направи раздразнителни, неспокойни и нетърпеливи. Децата, които не си набавят достатъчно сън, по-трудно завързват приятелства и имат проблеми с нормалното производство на хормона на растежа.
Когато говорим за ученето, поставянето на децата в платното за бързо движение често носи повече вреди, отколкото ползи. Растящ брой доказателства навеждат на мисълта, че децата учат по-добре, когато учат по-бавно. Кати Хирш-Пасек, професор по детска психология в Temple University във Филаделфия, Пенсилвания, провежда тест със 120 американчета в предучилищна възраст. Половината от децата посещавали ясли, в които се наблягало на социалните контакти и игровия подход към ученето. Останалите посещавали ясли, в които ги пришпорвали да гонят високи резултати чрез методика на преподаване, която експертите наричат „повторение до втръсване“. Хирш-Пасек установява, че децата от яслите с по-спокойна и по-бавна среда са по-малко тревожни, по-жадни за знания и по-способни да мислят независимо. През 2003г. излиза книгата „Einstein Never Used Flash Cards: How Our Children REALLY Learn – and Why They Need to Play More and Memorize Less“ („Айнщайн не е ползвал флаш карти: как всъщност учат децата ни и защо трябва да си играят повече и да запаметяват по-малко“), на която Хирш-Пасек е съавтор. Книгата е пълна с изследвания, които развенчават мита, че „ранното учене“ и „ускореното академично обучение“ могат да изградят по-добри мозъци.
Каква е вашата реакция?
