Едно честно интервю с писателя Росен Карамфилов – за новия му роман „Зов“, за вечните неща в живота, доброто и злото, за мястото на изкуството в днешния вълчи свят, за малките революции на човека, който е непримирим по пътя си до настъпването на голямата революция.
„Казвам се Росен Карамфилов. Пиша. Гледам как околните се въртят като хамстери в клетките на животите си. Дишам. Издишвам онова, което остава. Осъзнавам как времето изтича. Не ме е страх. Дните ми минават в наблюдение, а нощите – в страст и съзидание. Вярвам единствено в изкуството. Никога не съм ходил на работа като хората. От девет до пет. От десет до десет. Никога не съм робувал на системата. Никога не съм я разбирал.
Езикът на поезията е единственият език, който говоря все още. Забравих немския, английския, руския и останалите. Опитвал съм да правя много неща. Много от тях без успех. Други прилично. С трети може би се гордея. Харесвам няколко свои стихотворения. Няколко. Останалите не ме вълнуват. С тях поддържам огъня в камината, за да бъдат топли краката на жената до мен.
Обичам да излизам. Обичам да съм свободен. Обичам да съм далеч от всичко. Обичам да се смея. Обичам дима. Обичам алкохола. И го презирам. Обичам музиката. Мразя невежеството. Спасява ме четенето. Книгите. Любимите ми писатели са безброй. Милър е един. Виктор Пасков – също. Поетите, които ценя отдавна са мъртви. С живите пия вино.
В свободното си време правя любов. И пея.
Ами – в общи линии – това е. А, да – последно: върнах се в София. Моята столица. Всъщност никога не съм си тръгвал оттук. Винаги съм бил само тук. Дори когато ме е нямало. Дори когато няма да ме има.“
Чуйте още:
Каква е вашата реакция?
