(един мой текст, който трябваше да излезе в медиите)*
Цяла България е потресена от нелепата смърт на психолога Иван Владимиров – Нав. Цяла България говори за това. Така бе вчера, така е днес, така ще е и утре. Въпросът е – ще успее ли този пореден, покъртителен до безумие случай да доведе до някаква реформа, а да не бъде поредното чудо за три дни. Казвам го, защито не е първият такъв случай, а и ако нещо не се промени – за беда със сигурност няма да е последният. Всеки път казваме за убийците: „Ах, какъв изрод!, а за жертвата: „Ах, жалко за добрия човек!” Така е устроено всичко тук. Погрешно. Порочно. Неправилно. Ненормално. Обратното на правилното. Обратното на нормалното.
Жалваме се и мислим какво можеше да е станало, ако полицията си беше свършила работата. Но докато тя не си върши работата – животът свършва. Веднъж и завинаги. Бих го сравнил с пламъкът на свещта, която палим за да е светло. После духваме свещта и пламъкът угасва. Но ако искаме пак да е светло, можем да драснем клечката кибрит и отново да запалим свещта. Де да беше така и с човешкия живот! Да можеше да бъде запален повторно, след угасването на свещта! Де да можеше да се възстановява неговата светлина, посечена веднъж от мрака. Де да можеше…
Простете, увлякох се в художественост. Когато съм толкова шокиран, не мога да не бъда поет, дори в обикновената си реч на журналист. Но нима това, което казвам не е така? Съвършено вярно е и именно там е бедата. Човешки животи угасват като свещици. Добротата е невъзможна в такъв озверял свят. Наистина – озверял. Вълчи. Суров до синьо. Какво като Иван Владимиров бе целият една усмивка? Какво като бе позитивен и слънчев човек? България не дава шанс на слънцето. Тя е една мъгла. Гъста, падаща като гилотина мъгла. Това е мъглата на всичко онова, което убива светлия хуманизъм. Човекът да помогне на човека, а не да го застреля в главата…
Блажени оцелелите сред цялата повсеместна агресия – агресия в социалните мрежи, агресия по пътищата, агресия по телевизията, агресия на улицата, агресия пред вратата на собствения ти дом. Агресия навсякъде. Агресия, агресия, агресия! Тя ли е отговорът на всичко в сегашното време? Някой решава да те убие, защото му пречиш да спи. И те убива. Ти умираш, а той остава жив. Това ли е? Ако е това – не ми се живее в такава действителност. Предполагам, че и на вас. И тук идва същественото – ако едно такова убийство не доведе до промяна в цялата съдебна система – това ще е крах. Сега е моментът за промяна. Коренна, истинска промяна! Ако останем безразлични пред това зверство, ще има следващо. И следващо. И следващо..,
Иван Владимиров – Нав. Отражение на интелигентността и добрината, която по тия географски ширини бива смачквана и унищожена. Един прекрасен човек си отиде от този свят. Плати цената на чуждата злоба с живота си. Отиде си незаслужено и нелепо. Не е възможно да почиваш в мир, ако последното, което си видял са очите на убиеца ти. Тъжно, но факт. Само едно ще напиша за финал. агресията не е отговор. Агресията не е решение. Всеки агресор, всеки насилник трябва да бъде наказван. Докато още има клечки в кибрита, свещици и въобще – сянка от възможност за светлина. Без светлина, съществуването ни се изчерпва. До степен на невъзможност.
За автора:
Росен Карамфилов е роден на 20.11.1992 в София. Средното си образование завършва във Втора немска гимназия. В продължение на една година живее във Виена, където учи Сравнително литературознание. Завършва в ПУ „Паисий Хилендарски”, специалност Приложна лингвистика с два чужди езика – английски и немски.
Автор е на книгите:
„Орелът и детето” (2011)
„Стерео тишина” (2013)
„Колене”(2014)
„Церебрална поезия” (2016)
„Въпреки бурите“
Карамфилов е най-младият поет, включен в американската антология на българската поезия „The sеason of delicate hunger” (Accents Publishing, САЩ ).
Негови стихотворения са публикувани на английски, италиански и турски. Превежда поезия от немски език.
Превежда поезия от английски език.
Лауреат е на наградите:
„Рашко Сугарев” (2014, 2019)
“Добромир Тонев” (2014)
„Владимир Башев“ (2017)
„Душата на един извор“ (2018)
„София Поетики“ (2018)
Романът му „Колене” представя България на фестивала на дебютните романисти в Будапеща през 2015.
Каква е вашата реакция?
