Или
КОЙ ОТГОВАРЯ ЗА „ЧИЧКОВИТЕЧЕРВЕНОТИКВЕНИЧКОВЧЕТА”
ПРИ ПРОФ. ДИАНА БОРИСОВА
/…/
– Проф. Борисова, вие и вашите колеги правите наука за сценичната реч във НАТФИЗ. Има прекрасни книги, изследвания и теоретични постижения на тази тема. Специални поздравления за книгата ви „Магията на словото“, както и за хабилитационните ви трудове.
Но ето сега ще ви разваля настроението: активна теория – пасивна практика. Голяма част от респектиращите познания на преподавателите се губи по пътя до сцената, и актьорите, в стряскащо голямо количество, не могат и не умеят да говорят от сцената (и екрана). Престоят им в НАТФИЗ не рефлектира подобаващо в професионалните им изяви. Какво е това драматично разминаване между знаещи професори и неможещи или зле говорещи актьори, някои дори пуснати на сцената с драстична нужда от логопеди; разминаване между теория и практика – да си припомним малко по-грубо и агресивно, че НАТФИЗ е учебно заведение с практическа насоченост, а не филиал на БАН.
Страх ли ги е преподавателите от студентите? Актьорите ли са виновни, че не поддържат ежедневно своята техника на говор и говорен апарат и след НАТФИЗ? Режисьорите ли, че в по-голямата си част не изискват от тях прецизно поднасяне на словото, а следят актьорите да се движат в дадените от тях насоки?
Кой отговаря за „чичковитечервенотиквеничковчета” на театралната професионална сцена? Какъв е вашият коментар проф. Борисова?
– Анализът ви е безпощадно точен и аз благодаря за тази откровеност! С всички мои претенции на полезен педагог, макар и с огромна болка, не мога да не се съглася с всяка ваша укорителна дума. Забелязали ли сте, че, ние театралите, обичаме да се хвалим един друг. И то много щедро се възхваляваме. И постоянно си пишем ШЕСТИЦИ. Нямаме смелостта да си признаем, че в някои случаи не сме успели в нужната степен. Не се виждаме в ролята на онова наивно дете, което възкликва „Царят е гол!“
Причините за тази печална картина са съвкупност от много фактори. Приетият студент е с ясното съзнание, че е приет заради таланта си. А битува едно съвсем остаряло, отдавна отречено схващане, че техниката на говора УБИВА таланта. Това убеждение твърде дълбоко е залегнало в мисленето на наши кинорежисьори. И театралните режисьори се повлияват от киноколегите. Режисьорът научава текста наизуст в продължителния репетиционен период и го „чува“.
Позволявам си да бъда напълно откровена.
В кинофакултета не се изучава говорна дисциплина! В резултат на това кинорежисьорът е лишен от необходимата терминология за връзка с актьора. Актьор и режисьор не говорят на един и същи език. Програмата във факултет Сценични изкуства, по неясни критерии, се промени и часовете, свързани със СЦЕНИЧНОТО СЛОВО, драстично намаляха. Но дори, когато часовете бяха достатъчни, не всички студенти присъстваха осъзнато. Малцина от тях проумяват, че гласът е безценен инструмент, към който трябва да се отнасят грижливо и постоянно да го развиват – да обогатяват тембъра, да разширяват диапазона, да стабилизират средния регистър.
/…/
Но! Не е достатъчно да се усвояват упражненията по говорна техника, дори „чичковитечервенотиквеничковчета“, с каквато лекота и пъргавина да се овладеят не са достатъчни, необходимо е да се разширява културния хоризонт. Да се чете „Театърът и неговият двойник“ на Арто, „Парадокс на актьора“ на Дидро, „Празното пространство“ на Брук, да се чете и препрочита, да не забравяме и Станиславски, разбира се, и много други, Брехт, Мейерхолд, Гордън Крейг…. Дори за да се отрече една театрална методика, тя трябва да се познава добре.
Такива са моите изводи след повече от 40 годишен педагогически опит. Студентът по актьорство е под силното влияние на художествения ръководител. Разбираемо е – „ТОЙ ме прие!“, или „ТЯ ме откри!“ И когато този художествен ръководител не приема словото като значима, съществена част на сценичния живот, студентът започва да подлага на съмнение всяко изискване на говорния педагог, неглижира говорната изявя, защото още от любителските школи му е втълпено, че органиката е най-важният компонент в изкуството на актьора, под „органично“ разбирай „като в живота“. И никой не им казва, че то, изкуството, се надгражда от органиката нагоре, че словото на сцената е „надежедневно“ термин на Еуженио Барба.
Работата върху гласовоговорните умения е процес, който има НАЧАЛО, и няма КРАЙ, а присъства в целия професионален живот на актьора. Дишането, правилното фонационно дишане, изисква освен насочване на експираторната струя и осъзнаване на връзката му с мисловния процес. Това изисква усилие и на волята, и на интелекта.
/…/
Наблюдава се и друг феномен – думите се чуват, но не са значещи единици, смисълът е мъгляв или липсва съвсем. Причината – абсолютна неяснота за КАКВО се говори и ЗАЩО! Липсва втората линия на пресичане „интелектуалното тълкуване на текста“, значима част от самостоятелната работа на актьора, след репетицията с режисьора. Какъв мисловен поток е предизвиквал употребата на конкретните думи, получили своята неповторима, във всеки спектакъл различна, звукова форма! Защото думите са „облеклото на мисълта“, прекрасна метафора на Виготски. Без да е нафантазиран мисловният поток, словото на актьора остава празно, формално и некомуникативно.
/…/
Кой би могъл да убеди актьора, че трябва да поддържа свежестта на гласа и пъргавината на артикулационния апарат, когато получава в една и съща година и награда Икар, и награда Аскеер, въпреки, че публиката не разбира произнесеният от него текст.
Филмите ни получават награди от престижни фестивали в чужбина, актьорите вземат награди за главна роля, а на премиерата у нас зрителите ужасени коментират, че са разбирали какво говорят актьорите от английските титри на екрана. А едно дете на десетата минута на българската премиера на филма пита – „Мамо, те на какъв език говорят?“
/…/
Целият текст е публикуван в електронното сп. „Театър”, категория „Личности”
https://theatremagazine.wordpress.com/
На снимката: проф. Диана Борисова, след последния час с докторанти, фотограф – Диди Савова
Каква е вашата реакция?
