С отминаването на един изключително популярен западен празник в мен възниква буря от емоции. Като нация съхранила в себе си многовековна история, можем да предположим, че все пак имаме уважение към нея. Тъжната истина обаче е съвсем различна, често се оказва, че уважението ни все пак има своите граници. Нереално е как можем да честваме чужди празници, а нашите собствени деца да не знаят какво празнуваме на следващия ден и защо това е толкова важно.
Не осъждам по никакъв начин отминалия западен празник, почитащ духовете на мъртвите. Това срещу, което негодувам всъщност е начина по който ние самите се отнасяме към нашите собствени празници. Не говоря само за изминалия ден на народните будители, а и за 3-ти март, Съединението, Независимостта. Все празници, които трябва да знаем, помним и почитаме не по малко от западните, които сме приели за повече свои от нашите собствени. Това показва единствено обезличаването на една нация със славно минало, но тъжно бъдеще.
Всички постове в социалните мрежи, които се споделят със скоростта на светлината, през целия ден на важен български празник, не са нищо повече от безпомощен вик. Вик, който трябва да ни събуди, за да ни покаже, че същността на празника не е в бутона “сподели” или в лайковете над пост “да живее България”. Показваме любов към празника, без да знаем неговата история и същност, просто защото е модерно. Проявяваме своя фалшив патриотизъм, който ни показва колко изгубени сме, приемайки го за даденост.
Все пак не ми се иска да вярвам, че сме повече овце в лъвски кожи, отколкото истински лъвове.
