Усърдна Работа: Малък, но тих офис.. Отекващо ритмично щракане с химикалка. Отново и отново.. Пак и пак.. Само този шум нарушава характерното за следобед еднообразие в офиса ни. Скованите погледи се насочват към колегата в дъното. Май няма намерение да спре. Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак. Полудявам ли?
Май му се иска се да застане на един крак. Да крещи „Аз съм българче, обичам…“, а може би и да направи три лицеви опори. Вместо това продължава да щрака.. Какво толкова се заглежда отвъд прозореца? Та там се разкрива „прекрасна“, неподозирана гледка. Стена. Уж добре измазана, леко мръсна. Ама си е стена. Под прозореца, от страната на бюрото му, седя аз, секретарката. Умореният ми поглед хвърля сянка към очилата, те към екрана ми. Екрани и тук, и там. И стени. И изморени от еднообразието погледи. А в тях – таблици.
Колегата поглежда към поредната своя таблица. Гледайки го си мисля дали не се разтопява в спомена му за часовете по-рано? Май и той е пленен от еднообразието? Превъртам дните си като повтарящ се кошмар: Дин-донг, същата аларма.. Отскубване от прегръдките на любимият човек. Може би и той като мен сутрин, изпива кафето си бързо. Мие се.. Облича се… Бързо се шмугва в колата.. Ох, пак и пак бързане.. Колата не пали.. Онзи проблем пак с акумулатора.. Сигурно и той си мисли същото. Потегляне към офиса ни. И пак суматоха. Задръстеняци по задръстванията. Шум.. Клаксон.. Пак, и пак, и пак Сутрешен шум. Хаос.. Търсене на място за паркиране.. И пак проблеми. Бързо, безуспешно, безутешно, направо сърцераздирателно.. Спиране. Нахлуване в офиса. Глух тътен на климатика. Отново екран. Пак стена. Нова таблица. И пак и пак стена….
ЩРАК! Пак щраква за последно. Какво се случва? Гледам го. Май реши, че всяко нещо си има край. А еднообразието, което удря под кръста? Уж работата ни е интересна или не? Но как? Дебнейки в ежедневната битова, стерилна обстановка на офис, а на обяд в мола – пълен и шумен.
След последното прищракване, химикалката се оказа включена. Отваря своето настолното тефтерче. Май драсва нещо? Какво ли е? Любопитството ме обзе. Какво толкова гледа в екрана си сега? Зелени отблясъци по очилата му. Какво става?
Като всяка секретарка не спирам да го съзерцавам. Той и екрана в едно. Усмивка със събуден поглед. Най-безцеремонното излизане през вратата, което съм виждала. Какво става? Довлачвам се до бюрото му. Написаното в тeфтера му ме озари с усмивка. Беше си надраскал няколко фигурки – гора, река, къща и..?! Какво е това? Поглеждам монитора му. Очите ми се избистриха от пърхат. Зеленина.. Природа.. Идея за пренасяне в различно пространство – coworking и… Какво е това?! Нима има и други офиси? По различни? Това слага точка на еднообразието. Колегата май запраши към офис нейде из природата. Дали, за да свърши усърдната си работата на друго място и на спокойствие?
Част 2: Някъде далеч от града..
Тишина – Усърдна работа: В просторната стая се носи приятен привкус на кафе. Той отпива (без да сърба) от новата си чаша и поглежда навън. Там, като изрисувана картина, се величае заскрежена планина. Дали винаги е била там? Само че не я е виждал. Подсвирква си. Тананика си любима песен. Чувства се спокоен. Чувства се съсредоточен. Чувства се част от природата. А идеите се леят една след друга в главата му, както река, която се стича надолу сред спокойните поляни.
Този път няма стени, но пак екрани.. Но в тях и отвъд тях визията е различна. Поема въздух и си спомня, какво му се е случи часове по-рано. Струва му се, че е преживял един от онези сънища, които рядко те спохождат. Които помниш с месеци. Без аларми – събуждане. Тишина. Няколко минути медитиращ поглед към природата (навсякъде е). Бавно протягане. Миене с бистра вода. Обличане и излизане на чист въздух. Кратка разходка. Тихо ромолене на вода. Кристално синьо небе. Вдишване. Издишване. Бавно, навлизане в просторна стая, т.нар. офис. Усещане за coworking, вдъхновение, удобство, хубава интернет връзка. Дали това ще доведе до усърдна работа? Ами спокойствието? Съсредоточаване в детайла следван от отпускане при всеки поглед към природата…
Терапия.
Отдавна не си се чувствал точно на мястото, където иска да бъдеш?
Искаш еднообразното да ти липсва?
Всичко си идва на мястото, а всеки може да диша и да работи… Не, не да работи! Да твори и да успокоява усещанията си. Природа.. Спокойствие.. Тишина.. Усърдна работа..
Отваря пак тефтера си. Какво ли пише там? Бързам да го попитам, а той ми показа написано с молив – който търси, намира.
И продължава да се радва на гледката, която го заобикаля. С усмивка.. Докато неусетно приключва един след друг нови, и нови проекти.
–
Това не е краят на историята. Това е началото, което всеки може да постави, когато се откъсне от екстремното и едновременно с това скучно ежедневие. От забързаният град и шума на около.
Който търси, намира! Открий природата на България! Дишай!
- ТОДОР ВАСЕВ
Магистър по научна специалност: Рекламен мениджмънт и визуален брандинг (Бранд мениджмънт) в Нов български университет. Бизнес доброволец и ментор на ученици, студенти и хора, които искат да придобият нова представа за света около тях. Участвал в редица благотворителни инициативи и интервюта, посветени на бизнес иновациите и нетрадиционните похвати в рекламата. Той ще поеме своя рубрика за ИТ, иновации и други актуални технологични теми.Към екипа се присъединява и нов автор Тодор Васев Магистър по научна специалност: Рекламен мениджмънт и визуален брандинг (Бранд мениджмънт) в Нов български университет. Бизнес доброволец и ментор на ученици, студенти и хора, които искат да придобият нова представа за света около тях. Участвал в редица благотворителни инициативи и интервюта, посветени на бизнес иновациите и нетрадиционните похвати в рекламата. Той ще поеме своя рубрика за ИТ, иновации и други актуални технологични теми.
Каква е вашата реакция?
