Първото българско списание, издадено от Константин Фотинов за пръв път…
от Явор Чучков
Неотдавна един български бивш коментатор в американското държавно радио „Свободна Европа”, номиниран за наградата на Хелзинкския комитет „Човек на годината”, публикува за пореден път свои разсъждения за Руско-турската „поробителна” война: „Трети март е руско събитие, чието превръщане в национален празник на България е най-печалбарският ход в похода на руската пета колона у нас през последните три десетилетия”.
Подобни текстове се нароиха през последните години. Авторите на такива четива твърдят, че Русия играла „театър” чрез Руско-турската война от 1877-1878 г., „съзнателно измамила тогавашните наивни българи”, „подло измислила начин да ни привърже към себе си” и „тайно подготвяла Берлинския договор”, който бил „изгоден за нея”. В крайна сметка, чрез Берлинския договор Русия „отнела” от България половината от българските територии… (интересно от коя България ги е отнела, след като българска държава тогава още изобщо не е съществувала…).
В рамките на настоящата статия е невъзможно да изредя всички важни исторически факти, които авторите на тези четива пропускат. Достатъчно е обаче да посоча, че през трите месеца от март до юни 1878 г. Англия, подкрепена от другите Западни сили, прави всичко възможно за свеждане до минимум на резултатите от руската победа във войната с Османската империя и за обезсмисляне на Санстефанския договор. А виенското правителство още на 15 януари 1878 г., под председателството на император Франц Йосиф, започва да обсъжда предложението на своя външен министър за военна намеса на Австро-Унгария срещу Русия.
Както Англия, така и Австро-Унгария прилагат шантаж, действайки от позиция на силата и възползвайки се от затрудненото положение, в което се намира Русия след изтощителната война с Турция. Веднага след подписването на Санстефанския договор австрийското правителство известява другите Велики сили, че трябва да бъде свикан конгрес за неговото ревизиране. Всички западноевропейски сили се съгласяват с това предложение, а Англия настоява (и получава тяхната подкрепа), на Берлинския конгрес да бъде преразгледан целият договор, а не само текстът на членовете, засягащи т.нар. „европейски интереси”.
Изискванията, отправени към Русия, са бъдещата българска държава да бъде васална спрямо Турция и да граничи на юг със Стара планина (познато искане: 67 години по-късно, след Втората световна война, Чърчил и Рузвелт също настояват България да граничи на юг със Стара планина, но съветското ръководство категорично отказва и не позволява да бъде осъществен този англо-американски план).
На 10 март 1878 г. кралица Виктория пише до своя външен министър лорд Дарби: „Сега ние трябва да видим нашите права осигурени, така както и тези на нашата вярна Турция, която ние изоставихме на един агресивен и жесток враг – Русия. …Страданията и мизерията на горките турци заставят сърцето да кърви и карат човек да се черви, като се замисли как сме допуснали това“.
На 27 март министър-председателят Дизраели предприел поредната войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия: мобилизация на резервите на английската армия и полиция. На 1 април двете камари на парламента били уведомени за това решение чрез специално послание на кралица Виктория. По същото време новият външен министър на правителството в Лондон лорд Солсбъри известил Великите сили, че Англия ще отстоява своите интереси и претенции с военни действия спрямо Санстефанския договор и няма да позволи създаването на силна славянска държава в този район – фактически ултиматум, отправен към Русия. За да подсили този отдавна готвен ултиматум, още през февруари Англия демонстративно изпратила своя средиземноморски военен флот в Дарданелите, безцеремонно нарушавайки приложената към Парижкия мирен договор международна конвенция за Проливите от 1856 г. След като английската ескадра продължила и заела стратегическа позиция при Принцовите острови, близо до Цариград и Босфора, руските войници можели да я наблюдават от европейския бряг на Мраморно море. И най-малкият инцидент би станал повод за започването на бойни действия.
На 2 май правителството одобрило решението да бъде сключен военен съюз с Турция, гарантиращ „многократното повишаване на силата на кралството в района на Източното Средиземноморие и неимоверното укрепване на Индийската империя на кралицата”. Няколко дни по-късно Дизраели заявил на руския посланик в Лондон, че Англия няма да спре подготовката си за война и че Русия трябва да приеме английските условия и най-вече да се откаже от „голяма България“. Английското правителство придружило тези заплахи с прехвърляне на индийски бойни части в Средиземноморието, а от своя страна Австро-Унгария придвижила свои войски на юг – също акт, насочен към саботиране на решенията на Санстефанския договор.
Русия се изправила пред опасността от война срещу вероятна коалиция от три или четири големи западни държави, пасивно подкрепяни от „неутралната” Германия, както и срещу Турция. Една нова война обаче е щяла да бъде разгром за Русия и тя в никакъв случай не е била в състояние да я води, защото след Руско-турската Освободителна война Русия е била обезкървена и обезпаричена.
Обезкървена, защото в резултат от бойните действия на двата фронта – Дунавския и Кавказкия, според изследователите (например проф. Пламен Митев), Русия губи не по-малко от 202 хиляди души. Над една трета от тях загиват намясто, почти още толкова – вследствие на раните си и ампутациите на крайници (за тогавашната медицина ампутацията е била единствената приложима възможност), а смъртта на останалите е причинена от избухналите епидемии от тифус, треска и дизентерия. Много голям е броят и на жертвите, които са останали инвалиди (35 хиляди души). Изобщо, руската армия е била крайно изтощена от продължителните и тежки сражения, а в самата Русия по време на военните действия смъртността се повишава с 15% и естественият прираст на населението намалява с около 50%.
Обезпаричена, защото финансовото положение на Русия вече е било отчайващо. Правителството й е било наясно, че една нова война би я довела до банкрут. Руско-турската Освободителна война е изгълтала много, много повече пари от получените чрез продажбата на Аляска жалки 7 милиона и 200 хиляди долара, равняващи се днес едва на около 120 милиона долара (територията на Аляска е цели 1 милион и 520 хиляди квадратни километра, а находищата на нефт и газ там са за поне 180 милиарда долара, без дори да се опитваме да изчислим стойността на златните залежи…). Само изразходените за бойните операции по време на войната средства от бюджета на Русия надхвърлят 1 милиард и 100 милиона златни рубли (това е сума, равна на държавния бюджет на цялата Руска империя за 1878 г., умножен по две).
В крайна сметка, на Берлинския конгрес и съпътстващите го преговори Русия е била принудена да отстъпи пред натиска и ултиматумите и да приеме анулирането на Санстефанския договор и наложените й от Запада клаузи. С подкрепата на Франция, Италия и Германия, Австро-Унгария и Англия получават съответно Босна и Кипър, а съюзникът на английските „национални интереси” Турция се сдобива в общи линии с Македония и Тракия. И народният поет възкликва по адрес на Запада: „Европо, блуднице вавилонска, кръвнице македонска, трижди да си проклета!”.
По повод на публичните твърдения на днешните наши национални продажници, че „истински загрижените за съдбата на България” са били Бисмарк, Британия и изобщо Западът, а не „измамницата” Русия, ще добавя още няколко исторически факта.
Германският канцлер Ото фон Бисмарк – първият западен държавник, отхвърлил Санстефанския договор, на името на когото българските властници се канят да кръстят площад в София (така както откриха с тържествена церемония паметник на англо-американските летци, които през Втората световна война варварски бомбардираха цивилното население на България), пише следното за създадената от Русия след пет века на робство българска държава: „Когато решихме да свикаме конгреса в Берлин през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси, на Германия”. Около една година преди това, след като руският цар Александър ІІ слага своята знаменита резолюция върху писмото-плач на българския екзарх Антим І до петербургския митрополит Исидор: „Да се освободи България!”, Бисмарк заявява: „Аз не бих пожертвал живота на нито един германски хусар заради участта на овцекрадците от долното течение на Дунав!”. Същевременно Бисмарк подпомага материално Турция и й доставя 500 от най-модерните за времето си оръдия „Круп”.
На обявилия създаването на Българско княжество за заплаха за английските интереси британски министър-председател Дизраели пък принадлежат думите (относно закланите от башибозука и аскера българи през Априлското въстание): „Какво са 12 хиляди избити българи пред нашите чудесни отношения с Османската империя!?”. Възмутен от хладнокръвието на британската кралица Виктория и нейното правителство и от прусашкия цинизъм на Бисмарк по отношение на изкланите и поругани българи, Тургенев една нощ, по време на безсъница, пише памфлета си „Крикет в Уиндзор”. Този крикет се разиграва като апокалиптичен сън в британския кралски дворец. Вместо топки по подстриганата морава обаче се търкалят отрязаните глави на невръстните българчета:
„Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
придворните дами – туй модно е днес
и всички от гордост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите…
Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш – стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знак от ужасни страдания.”
Накрая, Тургенев завършва памфлета си с думите: „Не, Ваше величество, детската кръв не ще измиете никога!”.
Ще цитирам и един от идеолозите на кървавия британски империализъм – бруталния масов убиец Уинстън Чърчил, по чиито заповеди са избити милиони цивилни индийци, африканци, руснаци, германци, малайци и какви ли не още хора. Той е любимец на днешните чуждопоклоннически и безроднически евроатланти, наричащи себе си „българи” и организиращи тържества по повод на издаването и преиздаването след 1989 г. на неговите „Мемоари”. Като министър-председател на Британия, през октомври 1943 г. Чърчил се изразява вулгарно и с неприкрита омраза към българския народ: „Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде предаден строг урок. София трябва да бъде бомбардирана и изравнена със земята, а в развалините й да се засеят картофи! …Държава с името България не трябва да съществува.”
Да не би тия исторически факти да не се знаят от нашите национални безчестници – автори на усърдно разпространяваните от някои медии пропагандни антируски четива, систематично промиващи мозъците на днешните остатъци от българския народ?
Бога ми, те със сигурност ги знаят! При някои хора обаче подлостта няма граници. А подлостта е „качеството”, което най-много ненавиждам. И безброй са българските общественици и интелектуалци, които са заявявали: „Върхът на подлостта и вероломството е българин да мрази Русия!!!”.
„Важното е” България да участва в пропагандната хибридна война, която се води против Русия. И тя участва, и то активно и старателно. А що се отнася до народа, все по-шашардисан от наглостта на ежедневно леещата се медийна пропаганда, за него е в пълна сила сентенцията на безскрупулния Бисмарк: „Ако повторим една лъжа три пъти, народът ще повярва”.
И той все повече вярва. Неотдавна, като разказах на една моя позната, авторка на много хубави стихосбирки, за публичното изявление на Соломон Паси, че в България трябва да бъдат разположени американски ядрени ракети, насочени против Русия, тя ми отговори дълбокомислено: „Ами да, Русия всеки момент може да ни нападне!”…
Казах й, че Господ не обича предателите и България не може да не бъде наказана заради членството си в НАТО и изграждането у нас на натовски военни командни центрове. Напомних й, че на Русия дължим всичко: и освобождението ни от турско робство, и създаването на държавата ни, и учредяването на институциите ни, и организирането на армията ни, и изграждането на здравеопазването и образованието ни, и поемането (от Русия) на огромния, непосилен за страната ни, български държавен дълг към Османската империя, защото иначе Западът и Турция са отказвали да признаят обявената от България през 1908 г. държавна независимост.
Опитах се да й припомня, че на Русия дължим и възстановяването на нашата нация, повторното й въздигане от нищото. Защото горчивата истина е, че през ХVІ, ХVІІ и първата половина на ХVІІІ век българската народност и българският национален дух практически са били прекратили съществуването си, изчезвайки безславно и позорно (това е констатирано в пътеписите на чуждестранните пътешественици, обикаляли тогава днешните български земи). И през онези тъмни векове, включващи отчасти и доброволно турцизиране, а не само насилствено потурчване, единствената искрица надежда, която е мъждукала тук-таме, е била мисълта за „Дядо Иван”. Тоест за Русия, която през ХVІІІ и ХІХ век започва да обезпечава образованието и обучението на българчета в Одеса, възражда българската православна църква, подготвя създаването на българските духовници, народни будители и училища, осигурява израстването на българските националреволюционери и дори допринася в огромна степен за съзиждането на съвременния български книжовен език.
Изгубих си времето, докато й описвах всичко това. А помня, че преди години тя беше добре осведомена личност. Медийната пропаганда, обаче, е всесилна.
Ще се върна към темата за Берлинския договор. Тази тема, представяна през последните години чрез брутално и нагло изопачаване и премълчаване на историческите факти, е твърде болезнена за мене, защото въпросният наложен от Запада договор е станал причина за смъртта на немалко личности от моя род (един от тях – прадядо ми Никола, е бил дори обезглавен от турците). Други хора от моя род са били заточени в Диарбекир заради съпротивата си срещу този договор, а трети са изоставили къщите си, имотите си и роднините си и са станали бежанци заради него…
Запомнил съм един завет, оставен от моя прадядо Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония. Този завет е предаван от поколение на поколение и е бил всеобщ за дейците на Македонската революционна организация: вечно да обичаме Русия и люто да мразим и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство.
Надявам се, че въпреки провежданата мощна дезинформационна и манипулативна медийна кампания, включваща дори публикуването на някои определено тенденциозни текстове в „Уикипедия”, българският народ все пак няма да позволи да бъде заличена неговата историческа памет.
Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 г. е работил в Министерството на културата (завеждащ международната дейност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по журналистика в Би Би Си, Лондон. Бил е председател на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” (1994-1996 г.), редовен член на Международната федерация на журналистите (IFJ). След специализация по международно хуманитарно право в чужбина, е водил като лектор десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Бил е дългогодишен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на хуманитарното право) при Международното червенокръстко движение. Заслужил деятел на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни отличия на Международния Червен кръст.
Каква е вашата реакция?
Първото българско списание, издадено от Константин Фотинов за пръв път през 1844 г. в гр. Смирна (дн. Измир). С него е поставено началото на българския периодичен печат. На 1 април 2013-та година, 169 години след началото на първото издание на списание „Любословие”, поставяме началото на неговото онлайн издание