Уважаеми читатели на Любословие.БГ,
Нашето медийно семейство продължава да расте стремглаво. От днес редакционна колегия на все по-бързо развиващата се медия има честта да предостави експерт с впечатляващ опит в трудния сектор Национална сигурност. Д–р Драга Попова. За нас като медия е чест, че доктор Попова прие поканата да е наш автор и да говорим за проблемите на етносите, религиите и националната сигурност с любовта към словото.
Първият й текст е за същността на етноса и ролята му в обществото:
Естеството на социалните конфликти, включително и на етническите, винаги е сложно и противоречиво. За това съществуват редица причини и конфликтогенни фактори, както и манифестирани и латентни (скрити) интереси на страните на различните етапи на развитие и формите на конфронтация. Като начало, всеки етнически конфликт започва от състоянието на етническо напрежение, т. е. особено психическо състояние в етническата общност, което се формира като отражение на етническото самосъзнание на групата, а също и на съвкупността от неблагоприятни външни условия, които влияят на интересите на етноса, дестабилизират състоянието и затрудняват развитието му.
От векове хората са обвързани силно емоционално със своя бит, традиции и вярвания. Всяка общност развива собствени възприятия за света и за принципите на битието. Човек се ражда в дадено общество, което има изградени навици на ежедневието и, социализирайки се, става част от тях (от етноса). Както отделния индивид, човешките групи и общества съществуват в природната, така и всеки етнос се намира във времето и пространството на културната среда.
Понятието “етнос” е с гръцки произход и означава “народ”. Първоначално е използвано като събирателно за начина на живот на относително хомогенна откъм родов произход група хора или социална прослойка. Въпросите за етноса и етническата принадлежност стават популярни в края на XIX в., но бумът в интереса към тях и силният стремеж към тяхното изследване и широко обществено осмисляне започва през 30-те и 40-те год. на XX в. През 1922 г. Макс Вебер дава първото определение за етнос като “…етническа група, съставена от членове, които имат сходни физически черти, навици, обичаи и субективно разбиране за общ произход”. Според Вашер де Лапуже етносът не е раса или нация, т. е. не поставя в смисъла ѝ някаква идентичност на биологична основа, история или институция, а по-скоро го разглежда като съвкупност от психо интелектуални различия, най-силно манифестирани чрез общата култура и език. През 1967 г. Пиер Ван ден Берг определя културната диференциация като основен белег на етноса, а Фредерик Барт (1969) поставя акцент върху социалните граници на етноса. Тези различия във дефиниционния фокус на понятието произлизат от трудности, свързани с това, че терминът често се тълкува в смисъла на народ или се спори за съотношението на етнос и етническа общност[1].
Може да се обобщи, че етносът представлява идентичността или самобитността на дадена човешка общност. Той формира особен исторически тип социални групи, за които е характерна колективна форма на съществуване. Всяка общност има свой исторически път на развитие. Етносът синтезира относителните белези на различни човешки общности с общите антропологични черти, но не само. В него са интегрирани историческата съдба, бита, обичаите и традициите. Етническата идентификация е резултат от разнопосочни влияния, външно и вътрешно-политически фактори, миграционни процеси и др. Независимо от различията във факторите, определящи етноса, изследователите на проблема имат общо разбиране за основните му отличителни черти, а именно – общо минало (общност на произхода), еднаква религия, обща културна идентичност (език, образование и др.), обща материална и духовна култура, специфичен поглед за живота, политическа концепция.
Един от най-важните фактори на етноса е общият език. Той е силно спояващ признак на културно родство и следа от обща цивилизация. Заедно с литературата има изключителна роля за етническата идентификация, защото е първият идентификатор – най-лесно открояващата се разлика. Общото минало е втори много съществен фактор за етническото самоопределение. То е свързано с общи спомени и обща родова и историческа памет. Религията е третият фактор, който оказва изключително влияние върху формирането и запазването на всеки етнос. Религията и религиозните вярвания проникват във всички житейски сфери – в бита, традициите, манталитета и поведението.
Материалната и духовна култура също е важен идентификатор на етноса. Традиционните предмети и обичаи го сплотяват и се предават от поколение на поколение векове наред. В границите на всекидневието функционират естествените нагласи на хората, принадлежащи към този етнос, за които така лимитираната житейска среда изглежда естествена и очевидна.
Всеки етнос се състои от индивиди и притежава неповторимо своеобразие и идентичност. В резултат на историческите връзки етносът отразява взаимодействието на общността с природната и социалната среда. Човешките групи и общности могат да бъдат сравнявани и систематизирани в безброй отношения, но в смисъла на етноса определянето се изчерпва с идентичността им. Оттук идва уникалното място на етноса в социума, защото той оформя идеята за завършена и всеобхватна социокултурна реалност изобщо, изразява нейната неповторимост и самоценност.
Не може обаче да се твърди, че етносът е някакъв колективен организъм. Той не може да се смята и за върховна цел и ценност на човешкия живот. Етносът възниква преди достъпното за познание историческо време, разширява своята територия и поле и се включва и разпръсва сред други етноси. Много често се смесват понятията “етнос” и “националност”, а също и категориите етническа и национална принадлежност. Нациите възникват по-късно в човешката история – в зората на модерните времена. Те са конструкти, т. е. формирани (понякога изкуствено) уникални социокултурни обединения за съвместен живот. Нацията обособява дадено общество върху дадена територия, опира се на общопризнати традиции, култура, обичаи, политически и икономически интереси. Най-често в основата на всяка нация стои определен основен етнос. От изключителна важност за съществуването и перспективите на една нация е съжителството между различните етноси и взаимодействието между тях. Тук обаче действа неотменим от “зората на нацията” принцип – почти всяко различие поражда напрежение. Когато съществува друг, различен от теб – веднага възниква въпросът за тази другост, за подозрителното различие. За етническите общности е характерно убеждението, че собствената култура е най-добра, т. е. тя обособява стандарт, по който трябва да се оценяват останалите етноси, които са формирали частично или изцяло различна култура.
Различието в етноса обикновено е източник на междуетническо напрежение. Колкото по-големи са различията, толкова по-голямо е и напрежението. Междуетническият конфликт изразява антагонизма между две и повече позиции. В рамките на всеки етнос има определено социално неравенство, принципи за господство и подчинение, разделение на труда, културно-образователни различия и др. Така конфликтът означава, че различният етнос обикновено се възприема като враждебен. Тъкмо етническото неравенство е сред основните източници на етнически конфликти. Всяка модерна държава (възникнала като национална, т. е. формираща нация) се изгражда от етническо мнозинство, което е носител на основните особености на тази нация (най-често и подредени по важност – език, религия, култура) и повече или по-малко разнообразни етнически малцинства. И колкото по-голямо е дискриминационното отношение към правата и свободите на индивидите от етническото малцинство, толкова по-голяма е вероятността за възникване на междуетническо напрежение и конфликти.
Друг проблем в същия контекст е възприемането на етническото малцинство като национално. Това формулирано и манифестирано превъзходство създава недоверие и подозрителност, които влияят негативно върху националното единство и сигурност. Междуетническият конфликт в практиката е ярък израз на непоносимост, омраза и враждебност. Той възниква, като хората в обществото проявяват крайна форма на непоносимост към особеностите на другия етнос. Ето защо основна цел на модерното човешко общество е да се преодолее естествената неприязън към различния, както и отстояването на правото на всеки етнос да бъде какъвто е. Проявата на толерантност става императив, но не наложен чрез насилие или война, а доколкото е възможно – залегнал в убеждението, че всеки етнос е самоценен и трябва да се зачитат неговите права, свободи и вярвания.
Темата за етническата търпимост възниква за първи път във водещите съвременни световни религии – християнство, будизъм и ислям. Тази основополагаща идея издига толерантността като водеща ценност, която създава възможности и способности за разбиране на гледната точка на другия и извежда етносите от тяхното самозатваряне и самоизолация.
Структурирането на етносите може да стане по множество принципи. От теоретична гледна точка те се делят на синтетични и аналитични. Синтетичните етноси са тип социални общности, които обикновено се намират в прединдустриален етап на развитие и в голяма степен зависят от географските и климатични условия. В тях основният регулативен механизъм е обичаят и съществува неразривна връзка между религиозния живот и институциите за управление.
Днес по-често срещани са аналитичните етносоциални структури, които всъщност представляват модерните общества. Водещи в тях са стоково пазарните отношения, а самият индивид обикновено присъства в тях като производител на труд. Като най-висока ценност се разглежда предприемчивостта, натрупването на печалба, извоюването на висок обществен престиж и богатство.
Етничните общности могат да се разделят на традиционни и модерни в зависимост от формата и начина на структуриране на своя светогледен модел. В обществата от традиционен тип моделът се състои от две части – представата за битие (свят) и инобитие (сакрален свят). Преобладаващият обществен стремеж е те да са в синхрон и хармония помежду си. Тази бинарна структура изчезва в модерния тип общност. В тях хората са свикнали да живеят в настоящето, което е почти изцяло десакрализирано.
Етносът се гради от групи, които съставят и обществото. Затова изследователският интерес се насочва и към тип поселение, където живеят различните етноси (етнология на града и селото). Селският тип култура е основан на традиционните модели на поведение, спазва се съжителството по родове, а браковете най-често са местни (едногамни). При градския (урбанистичен) тип култура в ценност се превръща различието, а почти всяко неусвоено нещо се превръща в мода. В градските култури идентичността, дори етническата идентичност, се превръщат във въпрос на избор, а не на даденост по рождение.
Конфликтогенен потенциал на междуетническите отношения
Съвременните междуетнически различия и конфликти се политизират и използват за различни групови или обществени цели. На преден план излиза процесът на етническа мобилизация или демонстрацията на етническа солидарност. Този процес протича със сравнително бавно модифициране на етническите ресурси и има различни проявления. Етническата мобилизация съвпада с модернизацията на обществото и намира израз в значими и глобални процеси като индустриализация, урбанизация, нови форми на социална организация, секуларизация и др.
Модернизацията засилва и изостря конкуренцията за ресурси. В тази конкуретна борба участват и етносите, като обикновено това засилва политическата им активност. Индустриализацията руши традиционните етнически връзки и установения ред чрез фрагментиране и секторизиране на трудовия пазар на етническа основа. Урбанизацията има още по-силно въздействие върху етническите отношения. Големите градове формират многообразна етническа мозайка, а концентрацията на големи маси от хора води до необходимост от специфични етнически институции и организации. Масмедиите също са фактор (зависим от трите гореизброени), който влияе силно върху формирането и промените в етническата идентичност. Чрез тях етническите лидери се стремят да разпространяват и популяризират идеите си. Важна задача за всяка държавна администрация е да стимулира интеграцията на етнически различните групи. Ролята на неправителствените организации пък е да ги подкрепят извън полезрението на държавата, намалявайки етническото напрежение.
Като всеки жив организъм (а етносът е биосоциокултурно образование) етническата група или се противопоставя на разрушителните тенденции и действия, или търси форми на адаптация, за да ги отслаби. Следователно състоянието на междуетническо напрежение не е само психологически фон на конфликта, а е и начин да се мобилизират вътрешни психологически ресурси на етноса, за да бъдат защитени интересите му.
Степента на етническо напрежение зависи от структурата и съдържанието на междуетническото общуване, особеностите на етническата култура на взаимодействащите си общности и историческия характер на отношенията между тях. Изброените компоненти съществуват като идеи, мисли и вярвания за съществуващата практика на междуетническите отношения в съответната страна. Те са проектирани и във формата на етнокултурните нагласи, поведенческите модели, както и в отделните фрагменти от историческата памет на всяка етническа група. С тях групата активира оценъчните знания за исторически събития в областта на междуетническите отношения.
Много важна предпоставка за възникването и развитието на междуетническо напрежение е именно историята на етническите отношения. Историческата памет особено добре пази националните обиди или националната признателност. Така напр. митингите на исторически теми са много лесен и ефективен инструмент за трансформиране на социалното напрежение в междуетническо. В политическата борба, почти винаги е по-удобно да има исторически враг, отколкото да се изяснява кой е виновен за дадено настоящо неблагоприятно положение/развитие за хората. И най-важното – инициаторите на междуетнически конфликти винаги “предписват” какво да бъде направено, за да се освободят хората от негативното.
Етническото напрежение може да се разглежда и като масово психическо състояние. Основано на емоционалното заразяване, психическо внушение и подражание, то ефективно действа като “катализатор” за враждебни и насилствени действия. Груповите и групово психологическите процеси в една съвкупност от митингуващи са най-близо до стихийното поведение в тълпата, където индивидът драстично намалява нивото на самокритично отношение и разтоварва отговорността за поведението си. В такива ситуации лесно става преминаване от рационалното към емоционалното, осъзнава се силата на масата и на личната анонимност като част от масата.
Психолозите наблюдават в подобни групи кумулативен ефекти – в тях се усилват емоционалните вълни, обикновено с тревожно или насилствено съдържание. В тълпата е лесно да се премине от емоция към действие – за това е необходим лидер или водеща група. Много голяма е вероятността действието да бъде насилие, което катализира етническото напрежение. От гледна точка на груповата динамика етническото напрежение се стимулира от слухове, които се разпространяват бързо чрез неформалните комуникации. Слухът е “неточно описание на реални или въображаеми събития, отразяващи общото настроение в обществото, етническите нагласи и стереотипи.”[2]
Освен това междуетническото напрежение, както и социалното, се характеризира с такива гранични психически състояния, като масов невротизъм. На тази основа се развива страх от културна асимилация и възниква чувство и стремеж към етническа консолидация. Тези състояния се отличават с повишена афекция, придружена от различни негативни емоции: безпокойство, масово национално напрежение, тревожност, раздразнителност, объркване, отчаяние и др.
Възникването на състояния на групово етническо ниво разширяват кръга от стимули, които причиняват неблагоприятни реакции. В такива ситуации най-обикновени, неутрални думи добиват агресивна конотация, а хората в по-широката обществена група изглеждат по-малко симпатични един на друг и т. н. Още по-рязко се поляризират отношенията „свои-чужди“. Собствената етническа група се оценява спонтанно по-позитивно, а “другите”– по-негативно. Всички успехи стават вътрешни заслуги, респ. неуспехите са причинени от външни обстоятелства, нещо повече – от интригите на външните врагове, с което автоматично се отъждествяват другите етнически групи.
Интензивността на конфликтната ситуация, затрудненото информационното общуване и убедеността във взаимната несъвместимост създават условия за възникването на агресивни състояния. Добре известно е, че подобно психическо състояние прави човек невъзприемчив към рационално поведение. Всяко действие обикновено предизвиква остра реакция от другата страна и в крайна сметка завършва с антагонизъм на участниците. Ето защо “етнически конфликт” може да определя социалната ситуация, създадена от несъвпадането на интересите и целите на отделните етнически групи в рамките на единно етническо пространство или етническа група, от едната страна, и държавата – от другата. Ситуацията изразява стремежа на етническа група да промени позицията си по отношение на други етнически групи и държавата.
Етническото напрежение и конфликтите са породени не от факта на самото съществуване на повече от една етнически групи, а от политически, социално-икономически и исторически условия и обстоятелства, в които те живеят и се развиват. Именно в тези обстоятелства се коренят основните причини за етнически конфликти. Съответно, в зависимост от причините и целите на етническите конфликти, те могат да се типологизират и систематизират[3].
Един от най-разпространените видове териториални и етнически конфликти са сепаратистките конфликти. Терминът „сепаратизъм” на латински означава „отделен”. Сепаратизмът може да бъде определен като политическо движение, което възниква в териториално нееднородни държави (тази нееднородност може да бъде етническа, религиозна или икономическа напр.) и е насочен към отделяне на част от територията на единната държава с цел създаване на нова независима държава или присъединяване към друга държава. Първият процес (отделяне с цел създаване на самостоятелна държава) се нарича сецесия[4], а вторият (присъединяване към друга, най-често съседна и сродна в културно отношение държава) се нарича иредентизъм[5].
Сепаратизмът е крайната проява на процесите на дезинтеграция. Даден конфликт може да бъде определен като сепаратистки единствено тогава, когато най-малко една от страните в конфликта постави искането за отделяне от съществуващата държава. По-ранните и по-слабо изразени етапи от развитието на дезинтеграцията се наричат регионализъм и автономизъм.
Автономизмът е движение за самоопределение на етническите групи и региони въз основа на автономия – правото на самостоятелно управление на дадена част от държавата, закрепено съгласно конституцията или други законови норми. Автономисткият конфликт често предшества сепаратисткия. Автономизмът се различава от регионализма с по-широкия кръг от искания за политическа, културна и икономическа самостоятелност, а от сепаратизма – с липсата на искания за пълна държавна независимост и липсата на борба за признаване правата на региона да се самоуправлява в рамките на съществуващата държава.
Регионализмът е най-ранният етап от развитието на дезинтеграцията, при който неудовлетворените от положението си етнически и регионални групи се обявяват за реформиране на съществуващото държавно устройство, като се стремят към признаване на културната самобитност на съответния район и постигане на по-широка икономическа самостоятелност. Практиката показва, че регионалистките конфликти никога не са така остри, както автономистките и още повече – сепаратистките.
В съвременния свят съществуват около петдесет големи огнища на сепаратизъм. Общата територия, която обхваща е 12,7 млн. кв. км (8,5% от площта на сушата) и концентрират около 4% от световното население (прибл. 220 млн. души). Анализът на географското разположение на тези “горещи етнически точки” извежда определени закономерности. Повечето от тях спадат към хипотетичната дъга, която се простира от Британските острови през Централна Европа, Балканския полуостров, Кавказ, планинските системи Хиндукуш, Памир и Хималаите към Индокитай и островите от Зондския архипелаг. В англоезичните източници това географско пространство е наречено „дъга на разклащането” или „зона на раздробяване”. За целите на тази разработка като най-сполучлив превод на понятието ще бъде приет терминът „дъга на нестабилност”.
Плътността на сепаратистките конфликти не е еднаква в различните части на планетата. Най-голям брой огнища на сепаратизъм съществуват в Евразия, но това не означава, че проблемът е по-малко остър в икономически изостаналите страни от в Южното полукълбо. Една от причините е, че в полиетничните, все още несформирани окончателно млади държави в Африка и Океания господстват кланови общества и племенна обособеност. Това кара местните племенни елити да се стремят да концентрират до краен предел властта в своите ръце, а в много от ареалите на разселване са налице процеси на дезинтеграция, вкл. и такива, достигнали до ниво сепаратизъм. Въпреки това липсата на оформени политически движения с национален характер, общата икономическа и политическа изостаналост, липсващата или непълна електорална статистика, противоречивостта на данните за вътрешните въоръжени сблъсъци и антиправителствените въстанически движения закономерно намаляват броя на коректната регистрация на сепаратистки конфликти в тези държави.
Огнищата на сепаратизъм притежават своя регионална специфика, но съществуват и определени сходства в основните характеристики на конфликтите в пространствено близки точки. Тези сходства се предопределят от следните причини:
- малка им взаимна отдалеченост;
- близка или идентична етнокултурна общност;
- единен цивилизационен фундамент (християнски, мюсюлмански, будистки и др.);
- прилики в особеностите на историческото развитие;
- сходство на факторите за развитието на сепаратизъм;
- равнище на политическа стабилност;
- интензивост на конфликтите.
Въз основа на това сегментиране, в света могат да бъдат откроени шест регионални вида сепаратизъм.
Западноевропейски вид, към който спадат огнищата на конфликти в Северна Ирландия, Страната на баските, Каталуния, Белгия, Корсика и др. Той се характеризира с водеща роля на етноконфесионалните и социално-икономическите фактори. Преобладава високата обществена мобилизация на населението, която (с изкл. на Северна Ирландия, Корсика и Страната на баските) не преминава отвъд пределите на цивилизованата политическа борба. Като правило, основните цели на западноевропейските национални и регионални движения (вкл. в Уелс, Галисия, Северна Италия и Сицилия) не са свързани с незабавното създаване на независима държава, а национално-културна, икономическа и политическа автономия в рамките на съществуващите държавни граници.
Източноевропейският вид сепаратизъм (например Косово, Чечения, Кипър и др.) обхваща територията на Централна и Източна Европа, европейската част на ОНД и Кавказкия регион. Този вид се различава от западноевропейския по настъпилата неотдавна – в края на 80-те и 90-те години на ХХ век – актуализация на повечето огнища на сепаратизъм. В региона съществуват редица непризнати държави: Абхазия, Нагорни Карабах, Южна Осетия, Приднестровската Молдовска Република и Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Тези териториално политически образувания разполагат с въоръжени формирования, умело контролиращи своята територия – действат самопровъзгласени конституции, има органи на изпълнителната и съдебната власт, провеждат се парламентарни и президентски избори. Корените на конфликтите се простират далеч назад в историята. Напр. конфликтът между сърбите и мюсюлманите в Босна и Херцеговина води началото си още във времената на Османското владичество (XV–XIX в.).
За разлика от “събратята” си в Западна Европа, източноевропейските националисти много по-често имат искания с политически характер, макар икономическото развитие на повечето от тези страни да не е особено добро. Икономическите затруднения не позволяват да се съсредоточи вниманието върху решаването на проблемите, свързани с подобряването на качеството на живота на националните малцинства, а това естествено води до техните протести.
Ислямският вид сепаратизъм (напр. Кюрдистан, Белуджистан, Южен Йемен и др.) е водещ в региона на Близкия и Средния Изток, Северна Африка, Централна и Южна Азия. За него е характерна принадлежността на всички противостоящи групи към един и същ религиозно културен фундамент (исляма), който понякога въпреки значителните си вътрешни различия, в световен мащаб представлява единна система. На владените от ислямската цивилизация територии господства сходен традиционно културен манталитет. Ролята на религията и на религиозното право (шериат) е силна, а разнообразието от етноси не е толкова голямо, както в Тропическа Африка или Индостан. При това ключово значение играе етническото самосъзнание на малцинствата, потискани в националните държави от своите единоверци. Заедно с това трябва да се отбележи, че в държавите от ислямския пояс редица вътрешни и междудържавни конфликти са обусловени не само от етнически, но и от религиозни разногласия. Примери в това отношение са конфликтите между шиити и сунити в Ирак, между пущуни и хазарейци в Афганистан, между исмаилитите в Горен Бадахшан и равнинните таджики.
Азиатският вид (напр. индийските щати Пенджаб, Кашмир, Северната провинция на Шри-Ланка и Тибет) е разпространен в Източна, Югоизточна и Южна Азия. Конфликтите се коренят в предколониалния исторически период, но се възраждат в периода на бурни събития по обявяване на държавна независимост (40-те и 50-те години на ХХ в.). Ролята на конфесионалното самосъзнание е много силна в повечето от конфликтите в азиатския тип – заедно с етническото самосъзнание е водеща в индийските щати Джаму и Кашмир, Пенджаб, Нагаленд, в северните райони на Шри Ланка, в южната част на Филипините и в Тибет. Природните граници също имат много голямо значение за възникването на конфесионални, етнически, икономически, геополитически и други бариери в този регион. Също така повечето държави от региона са изправени пред трудно разрешими икономически проблеми. В страните с най-малък доход на глава от населението (Индия, Шри Ланка и Мианмар) рискът от сепаратизъм за националните периферии е максимален. В по-успешните икономически Малайзия и Филипините огнищата на сепаратизъм бавно, но сигурно намаляват размерите и активността си.
Африканският вид (напр. Южен Судан и Оромия в Етиопия, Северна Сомалия, Кабинда в Ангола, Коморските острови и провинция Квазулу-Натал в ЮАР) е сходен с азиатския. Основните различия са, че страните от региона по-късно получават своята държавната независимост, (предимно през 60-те години) съответно огнищата на конфликтите се актуализират по-късно. Сформирането на сепаратистки движения в Африка е по-слабо, което се отразява и на активността им. Това е така, защото повечето африкански етноси все още се намират в родово племенен етап от своето развитие, който се характеризира с обичайната междуплеменна вражда, която възпрепятства създаването на по-големи етнически групировки, които да издигнат искания за отделяне.
Основната опасност е пъстрият етнически състав на повечето държави на континента: в Нигерия и Демократична Република Конго има около 200 етноса, в Танзания – над 120. Колониалната карта на Африка в колониалното минало е създавана, без да се вземат предвид етническите, икономическите и културните специфики на нейните райони. И до днес, повечето граници остават “начертани” произволно – 42% от тях представляват геометрични линии (отрязъците между паралелите и меридианите).
Американският вид сепаратизъм е представен от междуетническите конфликти в канадската провинция Квебек, мексиканския щат Чиапас, в Гренландия, на остров Невис, влизащ в състава на Федерация Сейнт Китс и Невис. Той е разпространен най-малко в сравнение с вече описаните континентални типове (налице са само четири ярко изразени огнища). Причините за този феномен са няколко. Първо, заради преселническия характер на държавите от Новия свят, най-големите народи на Америка нямат свои национално-исторически огнища в рамките на континента. Така единствените, които биха могли да апелират за териториална реабилитация са туземните народи – индианците и ескимосите – но заради малкия им брой и високата степен на асимилация успехът е малко вероятен. Второ, съществува само една основна етническа група преселници в рамките на всяка колонизирана територия и практически това е довело до моноетничност на повечето страни от региона. Докараните от Африка роби, заради ниския им социален статут, не биха могли да представляват конкуренция за европейците – испанци, португалци, британци, французи. Единствената държава, колонизирана от две равноправни нации е Канада и вече няколко столетия продължава борбата за надмощие между англо- и франкоканадците, която създава най-сериозното към настоящия момент огнище на сепаратизъм в на американския континент – провинция Квебек.
Етническите конфликти винаги са били във вниманието на изследователите. В българската книжнина можем на първо място да посочим публикации на чужди автори по проблемите на етносите нациите и национализма – Антъни Смит, Урс Алтермат, Стивън Гросби.[6]
Съществуват и изследвания по тези проблеми на български автори, но в по-тясната сфера на етническите конфликти може да се посочи трудът на Татяна Дронзина „Етнически конфликти и идентичности“.[7]
Съществува още едно направление в анализа на етническите конфликти – от гледната точка на националната сигурност. Рисковете и заплахите за сигурността, свързани с междуетническите отношения, се разглеждат в труда на Г. Стоянов „Рискове и заплахи за вътрешната сигурност на Република България“, в колективната монография „Разузнавателна защита на конституционния ред в демократичната държава“.[8]
[1]Иванов, И. П. Етносите, Шумен, Изд. „Аксиос“,1998.
[2]Зеленков, М. Ю. Социальная конфликтология. Изд. Юридический институт МИИТа, М., 2003.
[3]Зеленков, М. Ю. Социальная конфликтология, Москва, ИТК „Дашков и К“, 2013.
[4]Сецесия (букв. оттегляне) – доброволно краткотрайно масово изгнание на плебса в близката до Рим Свещена планина (или Авентин) като форма на гражданска съпротива и бунт срещу тежкото му икономическо положение и неравностойното му обществено положение спрямо патрициите. Известни са две изключително важни сецесии:
- 494 г. пр. Хр. – в резултат на тази сецесия е основана магистратурата на Народен трибун.
- 449 г. пр. Хр. – ознаменуването на кодификацията на първото писано законодателство в Рим – (Дванадесетте таблици) и възстановяване на прекъснатата за две години магистратура на Народен трибун.
За повече подробности виж Ливий, Т. История на Рим. От основаването на Града. Кн. 3. Изд. „Изток – Запад“, С., 2003.
[5]Иредентизмът (на италиански: irredento – неосвободен, намиращ се под чужда власт) е политическо движение за анексиране на чужди територии към предполагаемо еднонационалната държава. Като оправдание обикновено се използват аргументи за лингвистично, историческо, расово или културно (напр. религиозно) единство между населението в иредентистката държава и населението в целевите територии.
[6] Смит, Антъни, Националната идентичност, С., Издателсто ателие „АS“, 2000.
Алтермат, Урс, Етнонационализмът в Европа, С., 1998.
Гросби, Стивън, Национализмът, С., изд. Захари Стоянов, 2008.
[7] Дронзина, Татяна, Етнически конфликти иидентичности. Предизвикателствата на Балканите към обединена Европа, С., изд. Кота, 2004.
[8] Стоянов, Георги, Рискове и заплахи за вътрешната сигурност на Република България, С., Фондация „Национална и международна сигурност“, 2000;
Разузнавателна защита на конституционния ред в демократичната държава, под ред. на П. Христов, Варна, ВСУ „Черноризец Храбър“, 2011.
Драга Попова e доктор по Национална сигурност със защитен дисетрационен труд по направление „Психология и управление на полицията“ на факултет „Полиция“ при Академията на МВР. Притежава три магистатури /педагогика, право и национална сигурност/ както и разнообразен професионален стаж. Особено полезна е нейната кариера на различни позиции в системата на МВР и Националната сигурост. Натрупаният опит й дава възможност да пише аналитични текстове и материали за Любословие.БГ към чиято редкационна колегия е част от началото на 2022 г.
Каква е вашата реакция?
