Южен Пирин – четвърта част
Автор: Георги Разсипийски
Продължих нагоре… вече вървях от около час. Беше започнало да става бая студено и ме сгряваше единствено неспирното движение. Бях станал вир вода, единствено краката ми не са мокри заради стабилните обувки. По принцип много се потя. Но сега не смея да се преоблека, защото така стават настинките – остана ли гол дори за минута, сега, докато си сменя потника и пуловера – край утре съм болен! Кучетата също бяха разбрали, че гонката ще бъде кауза пердута и вървяха кротко до мен. Мислех да кажа по радиостанцията на Айкут, че спокойно можем да ускорим темпото нагоре за да обявим официалния край на гонката, когато Ефрат и Балкан, който беше напуснал обсега на Айкут и се беше присъединил към мен и моето направление на движение, рязко се втурнаха в бяг напред. Извървях малко по-ускорено около 100-200 метра нагоре, когато огромен черен силует се появи пред мен. В мъглата не можех да преценя точно на какво разстояние е и застанах на място, чакайки да видя какво ще се случи. Силуетът се разшава и разбрах, че кучетата са точно там, където е и той. Беше повече от ясно – това беше мечката и кучетата й бяха скочили! Затичах се нагоре, колкото сила имах, защото в противен случай можеше да стане опасно за кучетата! Нагласих предпазителя на бой и междувременно извадих от кобура ловния си нож, ако се наложи да коля на място, в случай че мечката сяде някое от кучетата. Приближих се максимално и видях все още смътно, че разбеснелия се горски звяр размяташе едно от кучетата в устата си както си иска. Не видях точно кое от двете, но нямаше съмнение, че след минута, то вече нямаше да е живо. Другото куче, очевидно уплашено от съдбата на приятеля си, подскачаше около тази сцена с напразни опити за лай……, но мечка така лесно не се плашеше! Айкут ми каза да не стрелям, ако това стане, за това реших да пусна предупредителен изстрел във въздуха, който се надявах да я уплаши и да я спре, но това не се случи. Тя просто пусна, вече отвсякъде, разпраното куче да се гърчи в последните си скимтения и……се обърна фронтално към мен! Нито една мисъл не мина през главата ми, просто се впуснах в лудешки бяг надолу. Очите ми се замъглиха от пот, а сърцето ми щеше направо да се пръсне. От всичките защитни механизми на жив човек, у мен беше останал единствено инстинктът – изконният инстинкт за самосъхранение. В онзи момент, аз не разсъждавах, аз просто бягах надолу като луд. Ето това правят дивите животни по 100 пъти на ден….по 100 пъти на ден…., а за нас хората е изключително плашещ инцидент. Ние с нашите пушки се мислим за господари на света, а очевидно това е дълбоко невярно. Чувах зад себе си ръмжене – тоест не ръмжене, а някакъв невъобразим рев…, нямам никаква представа на какво точно разстояние от мен е смъртта. Спъвам се. И то се спъвам много лошо. С единия крак назад, а с другия напред…100 % съм счупил нещо! Но страхът е по –силен от това и аз се надигам, въпреки невъобразимата болка и се обръщам, за да погледна края си в очите…….вече виждам изцяло……даже ми е смешно…….тя се е наежила и ми изръмжава гърлено, оголвайки зъбите си и бялата пенеста слюнка около тях. Но дори накрая, аз няма да се дам без бой.., прикладвам и се оказва, че ръцете ми не са дори и натъртени прицелвам се и… нещо става… пушката засича! Отново ме обхваща паника, сега вече напълно осъзнавам какво ме чака, почвам да плача – като малко дете…..
– О, боже господиии, о боже господиии, о-о-о-о-о, а-а-а-а-а-а!!!!!!
Мечката стои над мен на двете си лапи и ръмжи все по-силно и по-силно. Обръщам глава, вляво от мен и с изненада забелязвам… Айкут! Просто си седи с вързано на каишка куче! Не прави НИЩО, абсолютно НИЩО!!!!! За момент си помислям, че това е някой мой мираж, преди да настъпят последните ми мигове.., все пак рискувам да проговоря през плач:
– Моля ти се брат, много ти се моля! Помогни ми! Застреляй я!
Той продължава да седи неподвижно.
– Моля ти се бе браат, не искам да умраааа, не трябва да умирааааам!
Мечката изведнъж спира да ръмжи. Просто обръща гръб и си тръгва, не мога да повярвам… дотътрям се пълзейки до Айкут и ставам целя в калища. Ловя се с две ръце за единия му крак:
– Защо нищо не направи бе брат, защооооо, защооооооо – изпадам в истинска истерия. Тези думи ги произнасям едвам, едвам, тъй като се давя от надигащия се в мен бяс и гняв. Айкут най-сетне ме повдига и ме прегръща силно….
– Спокойно Иво, спокойно… така трябваше, ако бях произвел само един изстрел, ти вече щеше да си покойник. Беше много близо до теб и нямаше как да падне само с един изстрел. Хайде успокой се, стига толкова, казах ти, мечката винаги ще си отиде дори и да изръмжи………
По-късно вечерта всички седим в механата и няма един, който да не е пребледнял. Не си говорим! Всеки яде надве-натри от една телешка чорба и от изтощението, и стреса през деня всички имаме усещането, че ще припаднем, а най-много естествено аз. Опънал съм краката си на друг стол, защото много сериозно съм навехнал десния си крак и сега той е адски подут. Следобед Фатме ми направи компрес и трябва да стои най-малко поне 4-5 дена докато травмата отзвучи.
– Искрене нали се разбрахме с тебе, утре да е готова колата в 6:00 ч. Отиваме в Сандански да изтеглим 50 000 лв. и после директно към Кюстендил за да ги дарим на попа, той след днешния ден Господ заслужава много повече…това е най-малкото, което бихме могли да направим.
– Васил, ще вози обратно Иво за София! Той сега не може да кара!!!!……
Кучето, което е смъртно разпрано от мечката се оказва Балкан……. вече базата е с едно куче по-малко….лека му пръст достойно изпълни ловния си дълг! След около час всички стават за сън ….
– Лягай Иво! Днес преживя адски много! Лягай и почивай!
– Ще поседя още малко покрай камината! Просто ми е много приятно! Всичко е наред!
– Ще стигнеш ли безпроблемно до бунгалото?
– Разбира се….
– Добре!
– Лека нощ тогава!
– Лека нощ!!!
Оставам сам в ресторанта. Изправям се криво-ляво и отивам към кухнята. Фатме мие чиниите. Пак сме сами. Заставам зад нея и явно наистина съм отвратителен човек -обвивам ръце около врата й… тя ги хваща, и в следващия момент две нейни кротки сълзи капват на предмишниците ми, и тъй като съм по къса тениска кожата ми усеща мега приятно техния разхладителен ефект. Тя плаче тихо, кротко – типично в неин стил…….
– Знаеш ли как ме уплаши бе момче, знаеш ли само колко ме уплаши …..
Главата й пада назад върху гърдите ми, тя се извръща към мен, поглеждайки ме със сълзящите си очи, не се колебая и за миг и впивам устни в нейните. С едната ръка бърша сълзите й, а с другата откопчавам панталона си, след което ръката ми минава отпред на копчето на нейните дънки и бавно свалям и тях. Напипвайки адски приятно на пипане кадифено бельо, отмествам го съвсем лекичко, тласъците са първо бавни и плавни, после се усилват, докато накрая целият стрес и целият адреналин от последните събития се изразходва в едно бясно неудържимо чукане. Фатме крещи. Запушил съм устата й с ръка и пак се чува, но на мен не ми пука. Докато свършваме едновременно кракът отново адски ме заболява заради напрежението. Сега вече денят е напълно изчерпан и нищо друго не ми остава освен да отида да спя……
– Лека нощ, Фатме!
– Лека нощ, Иво! И внимавай към Бунгалото!
– Ще внимавам!
Броени часове преди времето от началото на разказа 8 часа сутринта….
Разказва Иво:
Трябваше да ходя до кантората сутринта, но отмених срещата. Колко странно, защо опасните и дивашки дейности никога не спират да привличат човека, който ги практикува? Парашутистът дори и да падне и да се натърти ще прекара 2 години, ако трябва в болница и стига да оживее пак ще направи скок. Войникът дори да бъде ранен, пак се връща на фронта. На боксьора дори да му счупят две три ребра, пак ще се върне на ринга. Мафиотът дори да отърве няколко атентата, пак няма да напусне сенчестия бизнес. Та и аз така с двете мои основни страсти… лова и жените. На Кресна съм. Пуша си Боро-то и съм надул страхотно гръцко зейбекико! Вчера скъсах с Соня… имаше ред сълзи, ред сополи, но в крайна сметка трябваше да се случи, преди жена ми да ме е напуснала. Но за сметка на това снощи бях поканен на един коктейл във Военния клуб, при положение че бях с Надя, една засукана финансова брокерка, не много дискретно, ми подаде пред очите й своята визитка и ми каза да й звънна другата седмица за обяд. Надя естествено много се ядоса. Аз за да я успокоя, шофирайки после към вкъщи демонстративно накъсах визитката на парчета и я изхвърлих през прозореца, но вече бях запомнил много отдавна номера и естествено бях си го вкарал и в телефона. Когато си на косъм от смъртта разбираш, че да се тормозиш за незначителни неща е абсолютно ненужно, и че всяка една възможност да си създадеш някакво удоволствие, трябва да бъде веднага използвана без никакво церемонене, тъй като не сме вечно на тази земя. Кракът ми се възстанови по-бързо отколкото очаквах – наистина съм си кораво копеле! В багажника си возя ново двумесечно бараче в едно кашонче, което купих от един висококласен развъдник за Бараци. Ще замести Балкан…… Духът ми е в отлично състояние и нямам търпение довечера да се сгуша отново в дървеното чакало, в дебрите на Пирин и да зачакам трепетно с карабината в ръката си. Баща ми, Искрен и Васил са там от предната вечер и твърдят, че сега навсякъде по всички хранилки, хвърлената вечер царевица на сутринта винаги е изядена до дупка! Ще направя аз своя реванш към горската обстановка, а пък излезе ли ми случайно отново мечка… няма да слушам нито Айкут, нито никой и ще види тя съзвездие Орион, ако разбира се е ясно небето, през кръвясалите си очи. Още повече, че сега ще бъда с карабината, а тя както е известно-много по-рядко засича.
Телефонът ми отново звъни:
– Ало Павлов слуша…., да здравейте госпожице Здравкова…, да разбира се как не бих си ви спомнил, кажете какъв е казусът….. даа, даа и вашата не е въобще лесна хе-хе…, това борсовите спекулации наистина не са шега работа…, със сигурност ще видя какво мога да направя, имал съм вече няколко подобни дела…, мдааааа……., ок значи се разбрахме…., в понеделник в 12:30 ч на Марая Фюжън…, доскоро г-жице и приятен уикенд!!!
Е, животът наистина е прекрасен, а сега здравей Санданска котловина! Здравей, Пиринска бистрица! Здравей, Южен Пирин! Здравей „Жива вода“! Здравей, живот!!!!
Обратно към момента на началото на разказа…
Иво чакаше вече от няколко часа, часът наближаваше 12-тииа, нищо не се случваше…
– Чудна работа! – мислеше си. Но за съжаление това е слуката – дори при всички предпоставки тя да се появи, то няма как да предвидиш кога. Нито беше пушил повече цигари след първата, нито чоплеше семки, беше решил тази вечер да бъде крайно примерен и въпреки това слуката не идваше ли не идваше…….
В същото време Павлов старши……
– Ето го познатото шумкане, я да видим, я…, опалянкааааа, я само малко да се успокоиш. БУМ!!!!! Но какво стана бе, изстрела си беше супер!
Набира Искрен: – Искрене!!! Идвай да си ме взимаш!!! Изтървах огромен екземпляр да еба неговата майка, да еба!!!!!
Искрен: – Ок шефе!
5 минути по-късно: шуп-шуп-шуп-шуп..
– Е, те сега шефа ше ме прокълне направо! Ма, кво да го права! Я да видя, страхотен е! Няма как…БУМ! Е, айде стига бе мама му стара! Ало шефе и аз изпуснах един!
Павлов старши: – Еееее, значи големи сме мурдери днеска! Айде стой там, ще изчакаме още малко, нищо не се знае! И е хубаво, че чакалата на Иво и Айкут са по –ниско и ега не сме им попречили!
Малко след това, злополучният глиган, когото Павлов старши и Искрен изпуснаха –защото това беше един и същ глиган, вместо да избяга далеч-далеч навътре в гората, най–спокойно крачеше, без нито една драскотина, през издълбаните от дърварските камиони коловози, в посока пето чакало където седеше Иво. Той не беше чул гърмежите от по-далечните горни чакала и за това сега нямаше ни най-малка представа, че когато глиганът го удостои с присъствието си, ще се наложи да отсрами цялата група. А този глиган наистина беше много-много злополучен и след малко ще разберете защо.
Иво първо чу нещо подобно на конски тропот.Това му бе напълно достатъчно да се светне, че идва от същество, което върви по пътеката, а не директно през гората. Когато глиганът нагази в папрата по-стабилно, Иво разбра и тази нощ няма да остане капо! Извади бавно карабината през прозорчето, нещо което беше правил вече безброй пъти и потърси глигана с око на оптиката, тъй като бе сигурен, че той е там. Веднага го фиксира, още дори не беше влязъл в хранилката…….
– Ах ти самозванецо…, първо ще ти се порадвам пет минути, няма къде да ми избягаш… Леле, какъв си величествен. Наистина ме е яд, че ще трябва да се простиш с тая прекрасна гора. Дано си поживял добре, и знай че нищо лично, просто спорт….
Иво искрено се наслаждаваше, докато си говореше на ум тези неща. Изчака глиганът да влезе в хранилката и да започне да се храни, и след това преспокойно, без абсолютно никакво напрежение се прицели във врата му и го застреля на място.
Още докато прибираше багажериите, светейки си фенера и с цигара в уста подсвирквайки си любима песен му звънна Айкут, тъй като 3-то и 5-то бяха близо.
– Гърмя ли Иво? – го попита почти шепнешком той.
– Не само гърмях ами и убих брат!
– Бррраво бе Иво!!! Идвам да товарим!
Иво слезе с фенера и отиде до хранилката за да се полюбува на прасето отблизо, докато дойде Айкут. Започна да го осветява и да му се радва, прескочи хранилката му, разтвори муцуната с ръка за да добие по-добра представа за размера на зъбите. От това, което видя остана доволен, но щеше да се разбере дали зъбите са за медал, чак когато бъдат извадени, така още нищо не можеше да се каже.
– Голяма работа отваряме на Санданските препаратори! – каза си на глас, през смях. – Трябва да им плащат вредни!
След това, изведнъж се присети за амулетчето, което му даде Айкут. Напипа го в джоба си.
– Я да видим пичаго, с какво ме благослови, така че отново да докажа траперските си умения! Развърза торбичката и извади оттам ……някакъв чорап.
– Що за смешка? Абе, да те еба и в шегаджията! – това бяха първите мисли, които минаха през главата му. Но в следващия миг се сети за нещо ужасно – в първата нощ, преди две седмици, в която с Фатме бяха съгрешили, той толкова смутено бе излязъл от тяхното бунгало, че не бе обул единия си чорап… и с още по-голям ужас сега осъзнаваше, че това е същият този негов чорап!
– Мамка му! ПО ДЯВОЛИТЕ!!!!!!!
Започва трескаво да опипва чорапа, молейки се в един момент да установи, че само се е заблудил и че това съвсем друг чорап, и че всичко това е просто някаква тъпа ловджийска шегичка на горския. Но вместо това, той напипа вътре нещо хартиено, очевидно някакво листче. Той го извади, хвърляйки в папрата чорапа и видя, че на листчето пише нещо, светейки си криво-ляво с фенера. Зачете:
„
– Иво, щом държиш това писмо значи отново си късметлия! И значи отново, аз като горски стопанисващ вашата база съм си свършил прекрасно работата. Без да звуча нескромно! Искам също така и да благодаря, и на теб, и на баща ти за подкрепата, която ми оказахте през всичките тези години, и че бяхте не просто работодатели, но и приятели, и че изживяхме прекрасни мигове заедно! За мен беше истинска чест да минем през всичкия този ловен труд и да жънем заедно плодовете от него! Не случайно ти пиша това в минало време, защото ще се наложи да се разделим … и за съжаление да не се видим повече, или пък ще се видим, но някое друго място, знам ли и аз, но ти не се бой – бъди си рахат. Това в края на краищата е кръговратът на нещата, нали и друг път съм ти казвал. Мечката дори и да ръмжи ……си отива…….Сбогом!
„
Когато свърши с писмото, Иво изобщо не се учуди когато установи, че освен неговия фенер, хранилката пред него е осветена от фаровете на пикапа. Нямаше никакво намерение, нито да хленчи, нито да се моли за пощада. Просто, затвори очи и едва чуто промълви: – Е така ми било писано!!! И изстрелът последва, но Иво не почувства никаква промяна в състоянието си, дори не го и заболя. Силно се съмняваше, че смъртта изглежда точно по този безобиден начин. За да разбере, какво всъщност се случва, той пробва да се обърне към посоката на изстрела и разбра, че и тялото му напълно си го слуша! Когато се обърна, той видя Айкут лазещ пред пикапа и от фаровете различи кървава диря, която той оставя след себе си, пред пикапа. Чак сега видя, че зад пикапа светят фаровете и на друг джип, веднага позна лада нива-та, тъй като това беше първият ловен джип на баща му, когато беше малък и той страшно много обичаше тази кола. Айкут, пъплеше чевръсто към нива-та, кървейки обилно и ръмжеше, колкото му глас държи. А от двете й предни врати се бяха облегнали Араш и Аркам Сюлейман. Изглеждаха напълно невъзмутими, даже весели!
– Здрасти, Иво! Да изпратиш много поздрави на баща ти!
– Мръсници! – крещеше Айкут – Мръснициии! Гадовеееее! – той беше вече стигнал почти досами краката на синът. Ако искаше можеше да го подритне. Но Айкут не пускаше пушката от ръце…. голяма воля имаше този мъж!
– Пушкалото няма да ти помогне с нищо Айкутчо! И явно хич не си професионалистът, за когото се представяш, щом не успя да забележиш следящ те на 100 метра зад теб, на загасени фарове джип….да ти пикам и на горския! И стига ръмжа! Не си страшен! Ти, сам си го казвал по селото – мечката дори и да ръмжи – си отива! – подсмихна му се той, гледайки надолу към него.
– Продължавай да лазиш! Искам да се мъчиш! Да се мъчиш, задето обезчести годеницата ми! Да се мъчиш, задето изпържи татко и чичо с толкова много пари навремето! Да се мъчиш, просто защото един цървул като тебе е обречен да се мъчи, откакто се е пръкнал! А когато се наситя на тая гледка…. просто ще допра дуло до челото ти ей така…..и младият мъж прикладва в главата на Айкут.
– Извинете господа! Може ли аз да имам това удоволствие? – намеси се внезапно Иво. И ще го направя именно с пушката и с патроните, с които той самият се опита да ме пречука….така е справедливо!
Бащата и синът се спогледаха:
– Ама разбира се бе Иво! Как не! Ние на баща ти казахме ли му, че тоя не е стока! Хайде! Ела! Вземи пушката от ръцете на тоя гаден кучи син и му пръсни черепа!
Поокопитеният Иво се приближи и изтръгна от ръцете пушката на вече почти издъхващия Айкут, той продължаваше да ръмжи нечленоразделно, но все по-слабо и по-слабо. Сега Иво се загледа в него и видя, че това е не от друго, а в следствие на огромна кръвозагуба. Но на негово място всеки друг щеше отдавна да е ритнал камбаната. Айкут, си беше Айкут! Баща и син Сюлейман, нарочно бяха стреляли в нелетална точка, ръката му за да могат да видят как той се измъчва. Когато пушката на Айкут, предназначена да убие Иво, се озова в неговите ръце той изведнъж изкрещя:
– Само, че вие боклуци ще горите в ада много преди Айкут.
И докато се опомнят, Иво бързо изпразни двете цеви на ижовката на Айкут в главата на единия и след това в главата на другия. Красивите и свежи светлооки мъжки лица се превърнаха в кръвясала гнилоч, достойна да се даде на кучетата в базата да я разхвърлят. Телата се свлякоха на земята в непосредствена близост до Айкут, а той все още беше жив. Иво хвърли пушката на земята и клекна прегръщайки го внимателно:
– Ще оживееш братко! Ще оживееш! Изобщо не ти е време да умираш!!!!
– Мммечката и да ръмж-ж-ж-ж и с-с-с-с и о-т-т-тива Ивоооо…….прошепна той.
– Не е така Айкутчо! Тя ръмжи защото е силна, а силните създания не си отиват току-така!!! А ТИ си силен! МНОГО силен и ще оживееш! И още нещо…..прости ми !!!!!!
15 мин. По-рано….
Павлов старши и Искрен се носеха надолу по пътя разочаровани и премръзнали за тоя дето духа….
– Как не го утрепа, бе мурдер?
Павлов старши, за когото да изпусне прасе бе равносилно на тежка депресия, тогава той се превръщаше в раздразнително кълбо от нерви и всеки му беше крив.
– Е, шефе вие как не го утрепахте? – репликира го Искрен, в когото Павлов уважаваше именно това, че беше един от малкото, които намираха кураж да му репликират, когато е изнервен.
– Е, да де….ама….айде еби му майката – измъкна се от ситуацията, в типично свой стил стария ловец.
БААААМ – се чу някъде далеч отдолу.
– Я – наостри слух подобно заек стария Павлов. – Я спри колата! – нареди на Искрен. Той загаси двигателя и двамата слязоха.
– Това е или Иво, или Айкут, ама по-вероятно, да е Иво. Я, ще постоим 10-тина минутки, може да идват още животни към тях, ще изчакаме да не ги подплашим с колата.
След около 5 минути се чуха още два последователни изстрела.
– Я това беше дубле! – обърна се Павлов отново към също внимателно вслушалия се Искрен.
– Аз ти казах младежо, че много го разбирам тоя занаят! Айде поне момчетата се настреляха и за нас хе-хе! Пали колата и да слизаме в базата да се сгреем с по една ракийка галиба!
1 година по-късно………
Южен Пирин е всякога величествен! През зимата преспите създаваха една снежна приказка, макар и труднопроходима приказка, през лятото, ако нямаше прекомерна сеч и гората не страдаше от суша, това бе идеалното място да се скриеш от жегата, характерна за Санданския край…. Есента и пролетта, обаче бяха най-прекрасни. През есента, багрите на дърветата можеха да бъдат описани единствено, след като човек ги е видял и сам е добил представа за тях. През пролетта разпукването на ледове и свежият морски въздух прииждащ от юг-от Беломорието, вдъхваше на гората нов живот и точно това време, стига да не вали беше най-подходящото време за 10-12 километрови разходки. Точно в един такъв пролетен ден Иво и Айкут, вървяха по пътя към хижа Малина. Не беше ловен сезон, но те за зор-заман бяха зели една пушка със себе си. Пушката беше нарамил Иво. Айкут, все още раздвижваше ръката си след няколкото операции, които претърпя през изминалата година. Благодарение на желязната му психика, той и за миг не се и съмняваше, че ръката му ще си остане здрава и невредима, въпреки че лекарите отначало бяха казали, че шансът да бъде отрязана е 80%. То той затова беше непобедим силен трапер, защото и в най-критичните ситуации, успяваше да се измъкне цял и невредим. Двамата с Иво още бяха същият тандем – гората ги зовеше и здраво се държаха един за друг в горската действителност. И за Иво също беше нелека година. Като адвокат сега той беше натрупал още повече опит, защото осъзна, какво означава да му се налага на него самият адвокатска защита – просто застана от другата страна на барикадата. Наложи му се да доказва, че е застрелял двама човека при самозащита –и успя. Айкут, като негов свидетел изигра решаваща роля за това. Още повече го защитаваше известният софийски наказателен адвокат Марковски, който не случайно имаше славата на корифей в наказателното право. Благодарение на него, Иво прекара в следствието не повече от една седмица, а след това се прибра вкъщи и се явяваше единствено на дела, които бяха приключили преди около три месеца. Двамата с Айкут, предишната вечер бяха препили в механата и затова бяха тръгнали чак късния следобед на въпросния поход, и сега вече слънцето клонеше към заник. Целта им беше хижа Малина, но спирайки на кръстопътя, който се намираше точно на 5-то чакало, и който правеше чупка нагоре към хижата, те дружно решиха да спрат дотук и да се върнат за да изпият евентуално по още една ракийка и тая вечер да лягат да почиват по-раничко.
– Колко бели ни докара това пето чакало, а Иво? – поседна на един крайпътен дънер Айкут.
– Да бе, мама му стара! Екшън, след екшън е нашия живот! – приседна до него Иво. Извади неотменното червено Боро и припали с кибрита. Предложи и на Айкут.
– Абе, Иво знаеш, че от 20 години не пуша, а пък и обиждаме гората така …, ама айде дай по изключение – и двамата мъже запушиха загледани към папрата с хранилката.
От там ги гледаше сърненце, беше готово за изстрел. Айкут се наежи за миг и погледна към Иво, но той му каза:
– Не ми се стреля днеска брат! Днеска обичам всички животинки и всяко листенце от тая гора…….
Час по-късно отново стояха на масата. Камината бумтеше. Този уикенд Иво беше взел и семейството си. Малката му дъщеря и Надя влязоха в ресторанта и детето се втурна към него. Иво я вдигна и я сложи на колене, разрошвайки къдравата й главичка. След това целуна жена си Надя, която приседна до него.
– Спа, ли бе тати?
– Неееее….чаках да убиеш Кумчо Вълчо!!!!
– Хе-хе-ее – нацелува я той по бузките.
– Кумчо, днеска ми избяга Тати. Ама сега ще папкаме прасчо – става нали?
– Лош тати, лош тати, избягал кумчо, избягал кумчо – детето го заудря по гърдите с малките си юмручета.
Бяха разлели по чашите вино Широка Мелнишка от тазгодишната реколта. Фатме сервира една дъска със всякакви разядчици – пастърмички, домашен суджук, кащкавалче, сиренце с червен пипер. На тоя фон и на сладки приказки Айкут и Иво изпиха около две кани вино, след което дойде основното ястие – свински джолан в един много специален гъбен сос.
– Фатме, Фатме, страшна си ти! – обърна се Иво към нея и тя го дари с ведра хубава усмивка.
– Благодаря, Иво! Старая се! – тя сложи и за себе си и петимата – четирима възрастни и едно детенце бяха единодушни, че ястието наистина е страхотно. Хапнаха обилно и завършиха с домашен кекс и кисело мляко, след което Надето се обърна към малката си дъщеричка:
– Хайде мами, време е за сън, цункай тати и кажи чао на чичо Айкут и леля Фатме
И двете момичета – голямо и малко се запътиха към бунгалото. Фатме отсервира и последните чинии и сложи на масата фруктиера с плодове и бутилка малцово 18 годишно уиски с две чаши. Иво и Айкут го обожаваха за диджестив след вечеря. След това седна в скута на мъжа си погали, а после разроши дългата му коса и го целуна по челото. Иво отпи от уискито и припали цигара от огъня в камината.
– Най-сладка е след ядене, да знаеш-обърна се той към Айкут издухвайки първия дим.
– Абе знам, бе Иво! Как да не знам! Нали и аз съм бил пушач! Ама са бич бе ……
– Абе щом плувам по 4 километра кроул без прекъсване, въпреки че ги пуша вече от 7-8 години, значи не са чак такъв голям бич…….
– Ха-ха, дай тогава една насам!
Айкут също припали своята цигара от камината.
– Сега обаче Айкутчо, имам една огромна молба към тебе.
– Знаеш Иво, за тебе всичко! Кажи!
– Искам да я направиш пак….ама да я направиш с чувство, с патос, с вълнение, да ни накараш да летим, като снощи…….
– Разбира се Иво, за мен ще е удоволствие……
И Айкут пое дълбоко въздух със широките си гърди и затваряйки очи гръмко запя:
„
ЗАЙДИ ЗАЙДИИИИИИ ЯСНООООО СОНЦЕЕЕЕ ЗАЙДИ ПОМРАЧИИИ СЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
„
В този момент се включи и Иво и двамата дрезгави басови гласове на двамата мъже прокънтяха в механата
„
И ТИИИИИИ ЯСНАААААА ЛЕЕЕЕЕЕ МЕСЕЧИИИИИНОООООООО –БЕЕЕГААААААААЙ УДАААААААВИИИИИИИИ СЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!!!
„
