Южен Пирин – трета част
Автор: Георги Разсипийски
Към времето от началото на разказа….
Ивайло се качи на пето чакало. То беше чувствително по-ниско от останалите. Затова любимите му цигари Червено боро и семки тук не бяха изобщо желателни. На 50 м. пред чакалото, ливадата беше обрасла с гъста-гъста папрат между, която се намираше хранилката. Преди да се качи Ивайло беше разхвърлял едно чувалче с царевица там и сега настройваше карабината. Вече се стъмваше чувствително по-рано и той бързаше да запали последната си цигара преди всеки шанс, който е имал да не го надушат нерезите да бъде безвъзвратно загубен. Дръпна с обичайната наслада от борото, докато в същото време правеше сухата си тренировка и настройваше кръстчето на оптиката. Готово. Сега му оставаше само да чака………..
Айкут беше на 5-то, баща му на 6-то, а Искрен на 7-мо чакало и всички имаха огромни шансове за успех. Не беше изключено сюриите да бъдат едни и същи, тъй като по това време всички животни стремглаво слизаха надолу заради пасящите крави на Пиринлии. Ако това беше така те щяха да минат първо през 7-мо и 6-то, а чак след това през долните хранилки, но Ивайло не бързаше. Пък и за него не беше на всяка цена да убие прасе тази вечер. По-скоро бе в някакво състояние на отпуснатост, като човек, който е преминал през определени душевни терзания и сега се е изчерпал емоционално и желае единствено вътрешно спокойствие, доколкото то може да бъде постигнато в максимална степен. Загаси фаса си ритуално о дъсчения под на чакалото.
– Така де, ако ще се опушвам да се опушвам, а ако все пак дойдат – значи съм голям късметлия в тоя живот
И кротко зачака с поглед вперен зад алуминиевото прозорче към хранилката, която с всяка изминала минута все повече се превръщаше в едно тъмно петно, докато накрая в чакалото стана тъмно като в рог………..
1 седмица по-рано…
Стефан-Старши:
– Много съм притеснен за сина си… от една седмица все е един такъв –умърлушен и унил, при все че са имали прекрасен уикенд миналата седмица. Виждам че и с Надя нещо не се погаждат… С майка му всяка вечер си говорим преди да заспим, че това му е лошото млади и стари да живеят под един покрив, виждаш всяка една мъка на детето си и тя става и твоя. Вечер след вечеря той почти винаги излиза на някъде. Тъй като и аз спя леко и лошо винаги усещам, че се прибира някъде към три, а към 7 вече е заминал за работа. Кръговете под очите му стават все по-огромни и по-огромни. А е младо здраво и жизнено момче. Не бива така….ще се затрие… На няколко пъти опитах да поговоря с него, но той тактично сменя темата. Сега сме седнали на масата в нашето ловно стопанство, петък вечер е и сме решили тази вечер да не ходим на чакало. Имаме гости от Гоце Делчев. Много печени момчета – и те баща и син, с които възнамеряваме да работим за в бъдеще. Казват се Акрам и Араш. Утре ще организираме гонка – стига вече с тези чакала. Айкут ще е единият гонач, а Иво изяви желание да е другият. Нека… тъкмо да се раздвижи малко из балкана и да му се проветри главата. Има нужда от това… Но едно друго нещо ме изумява изключително много, защо Айкут тази вечер изведнъж посърна в момента, в който гостите дойдоха и ги запознах. Изведнъж се смръщи и просто каза:
– Хайде ще лягам аз, ако може шефе, че съм уморен…. и потъна в бунгалото.
– Има нещо магнитни бури ли какво ли, че хората така се спаружват. Сега седим на масата и Фатмето тамън поднася основното ястие – наденица с боб по манастирски, който лично аз приготвих следобеда. Никой не може да приготвя боб по манастирски като мен и за това и на никой не позволявам да го приготвя вместо мен! Голям майстор съм ей!!!
– Бат Стефчо, оставил си си душата в тоя боб!!! – обажда се бащата Акрам.
– Дааа, наистина е адски вкусен – на свой ред казва и синът Араш.
– Тези помачета ми ги препоръча Даце от Първомай, като хора с голяма градина от югозапада, с която можем да работим. И като повечето помачета ми се виждат много скромни, добросърдечни и работливи.
– Аааа момчета, аз по принцип обичам да готвя!!!
– Личи си, личи си…. – каза бащата.
– А наденицата харесва ли ви? Това е най-новото месо, миналата седмица синът ми (и шляпвам Иво по врата), го уби на чакало и омешахме с малко сърнешко……..
– Браво Иво!!! Добра работа си свършил! Ще дойдете на Корница и ще върнем жеста! -казва Араш.
– Вие двамата сте на една възраст! Можете да ходите заедно по пички! – обажда се по-старият помак и всички дружно избухваме в смях!!!
– Но смехът на Иво отново ми се струва някак неестествен, защото много добре познавам истински веселото му състояние… нищо, утре ще влезе в гората и ще му изчезнат всички ядове, сигурен съм….пък и ще кажа на Айкут да го сложи на най-хубавата пусия с най-много пътеки около нея………
– Шефе, той Иво вече одърте! – обажда се Искрен.
– Ти си одъртел, Мурдер такъв – репликирам го и отново следва смях.
За първи път виждам в очите на Иво искрицата, с която по принцип свързвам сина си.
– Това е добре. Искрен е от 15 години неотлъчно до мен. Освен със земеделие се занимаваме и с охрана и СОТ. Той започна в далечната 2002-ра като сотаджия. Тогавашният ми шофьор изневиделица ме напусна, въпреки че съм направил за него повече от собствения му баща. Човекът, който се водеше ръководител на автопатрулите ми препоръча Искрен, като стабилен и надежден кадър. Оказа се… не съвсем стабилен – за няколко седмици 5 пъти не дойде на работа и за малко да го уволня. Прощавайки му заради младостта…, просто по някакъв необясним начин ми беше симпатичен. Тогава беше на възрастта, на която е сега Иво. Отспиваше си следобедите в колата и на следващия ден продължавахме. С годините, обаче се утвърди като железен и сега денонощно е на мое разположение, балансирайки успешно между работата и семейството си. Знам че не му е лесно, но просто не бих могъл да се лиша от такъв човек. Освен това е непоправим шегаджия, с богата банкетна култура и пасва идеално на всяка една компания, в която го поставя. Ако навремето се е осъзнал да запише някое висше, то с пъргавия интелект, който притежава, той би могъл сега да е на съвсем друго ниво, но какво да се прави……
– Василе, утре ти ще си майстора – обръща се Искрен към управителя на охранителната ми фирма.
– Еееее, чак пък… – ти си по-добър!
Васил Васев от своя страна, също е уникален човек. Тих, скромен, но адски лоялен. Със своя подпис носи съдебна отговорност за делата във фирмата вече в продължение на много години и го обичам като брат.
– Не скромничи, не скромничи! Миналата година кой утепа прасето на 3-то, само на фенер без оптика?
– Ееее, имах късмет.
……..отново смях………
Вечерта си течеше … Иво легна рано. По принцип доста обичаше да си пийва, но в същото време разполагаше с желязна спортна дисциплина от водните спортове и преди лов никога не прекаляваше с нищо, умееше да се владее и знаеше кое, кога и как…… Аз, Васил, Искрен, Араш и Аркам, продължихме да си пием уискито, но всеки момент мисля и аз да си лягам… на мойте години е задължително човек да се наспи преди лов. Васил и Искрен могат да носят много и никога не са недоспали. И двамата са адски закалени по маси – какъвто бях впрочем и аз, но 60 години са си 60 години…….
Фатме сервира плодове и десерт – прекрасна домашна торта с шоколадова глазура и яйчени блатове, залята с малинов сироп.
– Браво Фатме! Машала……
При тези думи на двамата високи, руси и снажни мъже, Фатме се смути и влезе в кухнята.
– Чак сега ми направи впечатление, че и тя не е много на ти с гостите, също като мъжа си. Припалвам пура и докато се замисля в себе си защо е така, срещу мен въртейки клечка за зъби между зъбите си се обажда Аркам
– Стефане, печено момиче е Фатме! Нали сме от едно село! Но много внимавай с тоя боклук мъжа й! Непрокопсаник си беше от едно време! Винаги имай едно наум там! Чак сега си давам сметка, че двамата ми гостуващи помаци и Фатме са от едно и също село. И още нещо – кръвта ми кипва… тези двамата може да са ми бъдещи контрагенти, но няма да позволя никой да злослови по адрес на мои служители, при това лоялни и кадърни служители…
– Вижте какво господа! Мерете си приказките! Вие сте в моята база и сте ми гости, но това не означава в никой случай, че бих търпял клюки и сплетни по адрес на мои хора!!!
– Искрен, ако обичаш изпрати господата до стаите им! – с тези думи дадох на двамата помаци да разберат, че разговорът е приключен и че вечерта като цяло е приключила. Но в същото време, тъй като годините прекарани в бизнеса са ме научили да отсявам хората чрез техните реакции и поведенчески особености, забелязах и нещо друго у гостите ми, което ни бях забелязал до този момент – и бащата и синът мигновено ме погледнаха с такива ледени погледи зад сините си очи, че чак се смразих… Веднага си дадох сметка, че това бяха погледи на сатрапи и на безскрупулни и безцеремонни хора, готови на всичко за да постигнат своето. Вече съжалявам, че се хванах на това хоро с тях. С такива хора определено не искам да работя!
– Няма нужда, бате Стефане! Сетих се тутакси, че утре имаме една по-неотложна работа! Ще дърпаме! – отвърна Аркам.
След това двамата със сина му се изправиха и помакът-баща бръкна в джоба на ризата си и извади оттам 200лв. Като демонстративно ги хвърли на мaсата. Това прелива чашата. Изправям се грабвам парите и ги хвърлям в лицето му.
– Виж какво измекяр Корнишки! Не съм ти някоя курва да ми подхвърляш така пари! Ял си, пил си бил си ми гост! Но сега марш от базата ми!!!!……Васил и Искрен се изправят виждайки че младият Араш пристъпва напред към мен .Стегнал е ръцете си. Аркам го възпира с едва забележимо движение, което на мен обаче не убягва.
– Бате, Стефане! Ще съжаляваш! – обажда се за последно дъртия.
– И за това, че Айкут в един прекрасен ден ще те преебе и за това, че ти хубава реколта тая година няма да получеш…..
– Вън ! – само това успявам да кажа задушен от яда си.
– Хайде Араш!
И двамата напускат ресторанта…….
Разказва Ивайло:
– Будя се към 6 и 30. За лов винаги се будя без аларма. Обличам се и се качвам в ресторанта на закуска. С изненада забелязвам, че двамата гостенина ги няма. Баща ми и Васил вече са на втората мекица с конфитюр, а Искрен и Айкут вече са закусили. Айкут е излязъл да приготви кучетата, а Искрен наглася радиостанциите.
– Добро утро Фатме! – поздравявам първо Фатме, която съответно ми налива чаша чай
– Добро утро Иво! Има много хубави мекички Ще ти харесат! – казва ми тя с присъщата си лека плахост и с тих гласец. И двамата имаме негласно споразумение, да оставим онази нелепица от миналата седмица в забвение и да се опитаме да я изхвърлим от съзнанието си. Но поне аз не успявам поради две причини – първо, защото не мога да си простя, че предадох по този изключително педерастки начин Айкут и второ, защото не мога да забравя целувките й.
– Къде са Аркам и Араш? – питам аз.
– АААА тръгнаха си – отвръща ми баща ми.
– Как така? – учудвам се.
– Ами така…. снощи малко се поизложиха, след някоя и друга чашка и ги изпъдих като мръсни котета! Не попитах нищо повече….
Eто това харесвах в баща ми! Че беше джаста-праста и не му пукаше да натири някой негодяй, независимо от цената, която можеше да плати след това, било тя свързана с бизнеса или с нещо друго!
– Но да забравим за това! – продължи той.
Хапнахме, каквото хапнахме и 15 минути по-късно пикапът и роувърът, бяха вече запалени, кучетата натоварени в ремаркето на пикапа, пушките на рамо и Айкут правеше разстановката.
– Значи, хващаме за хижа Mалина, по стария път! Спираме колите на Шуркови ливади и продължаваме оттам пеша. Ти, Иво тръгваш от чешмата посока Бойков връх, а аз поемам посока Вилибид. Искрен взима пикапа и застава на разклона за Вилибид, а Васил с роувъра остава баща ти 100-200 метра по-нагоре. Той знае къде, там където миналата година утрепахме най-голямото прасе. След това Васил продължава с роувъра към Тодоров връх и спира някъде на разклона за хижа Пирин. Това е айде да ни е наслука!!
– Наслука!!! – отвърнахме му дружно всички.
След това се покатерихме по машините. Айкут караше пикапа, в който бяхме аз на предната седалка и Искрен отзад, а зад нас Васил шофираше роувър-а. Пердашехме нагоре през влажната утрин и коловозите ни лашкаха все едно сме в пералня на центрофуга. Аз не се сдържах да попитам:
– Айкут, какво е станало снощи?
– Ааа, Иво нали и аз легнах рано не знам – отговори той.
Но веднага ми направи впечатление, че само щом споменах за бащата и синът помаци, лицето му придоби зеленикав цвят…
– Нищо Иво – обади се на свой ред и Искрен.
– У тия двамата, след няколко ракийки в повече, нещо много ударно влезе фолка и започнаха да приказват глупости.
Много се кефех на оригиналното му и неподправено чувство за хумор.
– А пък баща ти, знаеш че и той не е лесен и така…. нищо – минало-заминало – обобщи той и с това този разговор приключи.
Аз и Искрен си запалихме по едно боро с кибрит и в колата, замириса приятно на тютюн. В раницата си имах метална манерка и я извадих.
– Аз и Айкутчо снощи почти не консумирахме, ама айде за сметка на това сега по един гълток за слука.
Нито един от двамата не ми отказа. Подадохме си манерката един на друг на няколко пъти и по телата ни се разля приятна топлина, която се отрази на поруменелите ни бузи.
– Ей сега вече на 100%, че ги переме яко! – избъзика се Искрен и тримата се засмяхме весело.
На Шуркови ливади двете машини спряха и аз, и Айкут свалихме трите барака – Балкан, Вихър и Ефрат. Те лаеха неистово и едвам ги удържахме на каишките. Заредихме пушките. Айкут беше с Иж-е, а аз с моята вярна Берета Силвър Пиджън 5-та серия. Аз винаги вкарвам по едно бренеке и по едни 13 нули в двете цеви, за да може, когато ми бяга по–бързо да го прасна с 13-те нули, за да има по-голям шанс няколко заблудени съчми да влязат в животното. А бренекето, то беше за евентуално по-сгоден изстрел, при който е сигурно, че ще закова животното на място. Помахахме на мъжете останали в двете коли, които щяха да се наставят по пусиите и те потеглиха. Преди да освободим кучетата, Айкут ми каза:
– Иво, в тоя район е мечката! Вниманието на 6! Ако излезе дори да изръмжи два-три пъти няма да нападне! В никой случай недей да стреляш! Подаде ми радиостанцията с думите:
– Аз ще бъда на около километър, успоредно с теб! Ще вървим фактически по права линия! Спокойно и без бързане! Нека кучетата да варкат напред! Ако излязат животните, те ще спрат и ще лаят на място! Ще се чакаме на Тодоров връх, по мои изчисления, ще сме там след около 2 часа. Когато се срещнем с тебе горе, значи сме обходили целия район и ще звъннем на останалите да се качват нагоре по пътя към нас! Значи така, разбрахме се! Наслука Иво!
– Наслука, Айкутчо!
След което освобождаваме кучетата и те тръгват напред като изстреляни с торпедо, а ние с Айкут хващаме две разделени от една по-малка бука планински пътечки, разположени над пътя и започваме да навлизаме навътре в гората…
Първите 15 минути кучетата не се виждат, след което се връщат чувствително по-кротки при мен, явно все още не са надушили нищо. Аз набирам по радиостанцията Айкут.
– Нищо и при мен Иво – осведомява ме.
– Лаяха напред, лаяха и накрая се върнаха наобратно. Вземи хвърли някоя пиратка…
– Добра идея.
Гоначите винаги носеха по джобовете пиратки. Сега аз, извадих две пиратки, запалих ги една след друга и ги хвърлих. След около 10 секунди те последователно изгърмяха и ако не друго, то поне кучетата се подплашиха и се юрнаха отново напред като обезумели. Джаф-джаф-джаф-джаф… и след 10 минути пак наобратно.
– Майка му да еба! – казах си аз. Не си е работа това! Айкутчо как е хавата?
– Абе, Иво някъде над мен залая като на прасе…
– При мене Ефрат нещо се лигави…
– Нищо Иво – спокойно нагоре, а сега аз ще видя какво се случва тука…
– Наслука!
– Наслука!
Продължих с бавна стъпка нагоре. Беше хлъзгаво и лепкаво и съжалих, че не съм си взел котки. Последната за сезона шума винаги беше най-коварна. А ако под нея имаше някоя и друга съчка нещата се изостряха още повече. Така че и да исках, просто нямаше как да давам нагоре с по-бързо темпо от онова, с което бях. Освен това съм едър и тежък и при мен и най-малкото падане, крие риск от много лоши последици. Освен това ме притесняваше и нещо друго…. дърветата на 30 метра от мен бяха започнали да се обвиват във все по-гъста и непрогледна мъгла. До 10 минути щеше да стигне до самия мен. Тогава можеш да се ориентирам какво се случва, само по лая на кучето, което сега не лаеше, а да стрелям и дума не може да става………
– Айкутчо, как е мъглата при теб?
– Не е розово положението, Иво! То така като почне се разстила по целия басеин! Ама долу по пусиите е добре работата, ей сега говорих с баща ти!
– Те са по в ниското за това!
– Нищо де, да рукнем няколко пъти, а?
– Ами да това щях да ти кажа и аз. Пиратки повече не хвърляй, в тая мъгла е опасно, но да повикаме може!!!
И ние започнахме: – Ауууу-ОУУУ-ДАЙ ГООО!
Виковете на гоначите, бяха нещо като бойните викове на древните спартанци. За да бъдеш гонач, определено трябваше да бъдеш гръмогласен и да можеш да викаш с хъс и настървение! Лично мен, викането в гората много ме отваря и ми помага да се освободя от агресията си. Когато трупаш, трупаш, трупащ негативна енергия в даден момент винаги имаш нужда от отдушник – това определено беше моят отдушник – АУУУУ- ОУУУУУ!
Спомням си навремето, още бях ученик, баща ми беше близък със съдържателя на съседния ловен район, който се намира от другата страна на пътя за Гоце Делчев, под друма на Пирин. Ловувахме единия ден там, а другия – при нас. После си развалиха отношенията и спряхме да ловуваме там, както и ние спряхме да ги посрещаме горе в базата. Та там имаше една уникална местнаст – Николовото. Качваш се нагоре по една стръмна урва, която прави ве образна форма и представлява – мини-падина с две дерета околовръст и е адски стръмна. Още като ученик, не можех да насмогна на опитни ходачи като пиринлията Наки, който переше нагоре като сърна, въпреки 50-те си години. За да си гонач там ти трябваше желязно здраве и огромни дробове. Крум мечката имаше и едното и другото. Тоя човек, като се развикаше, наистина можеш да го сбъркаш с мечка, а такъв беше и прякорът му. Аз лично по-запомнящ се гонач от него, гонач до мозъка на костите си, не съм срещал от тогава. Това представляваше в общи линии дейността на гонача: да върви успоредно на наредените пусии, естествено доста по навътре в гората; походът му да описва в полумесец движение срещу ловците, за да може евентуално прасетата, подплашени от гоначите, да се стрелнат в обратната посока към наредените на пусии ловци. Дали обаче прасетата, шашардисани, ще хванат в посоката на пусиите или ще се набият на обратната страна – буквално в краката гоначите, това вече никой не можеше да каже… Затова е измислено понятието слука, има ли слука, отпада и смисъла от разстановки и всякакви планове, слуката си е слука! Спомням си как в същото това Николово дере, бях застанал на пусия в 10-ти клас, когато убих първия глиган в живота си. Беше преди Нова година и бяхме решили да празнуваме семейно на „Жива вода“. На 30- ти декември 2007 г. бяхме излезли на лов и мен лично, отскоро баща ми беше започнал да ме пуска да стоя сам на пусия. Преди това винаги бях с някой от по-опитните ловци, за да наблюдавам поведението и реакциите им и да се уча. Та, тогава бях застанал в средата на двете дерета и дълго време, дори не чух и кучетата, сякаш времето буквално беше спряло. Беше навалял сняг, но тогава ръмеше лек дъждец и времето беше пак така мъгливо и мочурливо. Бяха минали час-два, когато започна да ми става адски скучно, с тази липса на каквито и да било събития. Тъкмо бях загубил надежда, когато вдигнах глава нагоре и го видях – голям глиган, очевидно мъжки, ме гледаше право в очите, без грам да преувеличавам -наистина право в очите, на върха на едно от двете деренца. Това определено ме уплаши, защото бях чувал, че когато глиган се втурне към теб, нещата стават за секунди. Не един и двама ловци, бяха осакатени до живот от глигански бивни. Този си стоеше срещу мен, а аз бях долу, а той-горе. Следователно, тръгнеше ли срещу мен, инерцията беше в негова полза и аз нямах абсолютно никакъв шанс за отстъпление, или поне, ако не никакъв, то беше много малък. Сива козина, помътнели очи, широки хълбоци, за момент ми се стори, че погледът му беше по-скоро разсеян, отколкото агресивен и това донякъде ме успокои. Може би, след около минута, в която се вглеждахме един в друг, глиганът тръгна с лек свински тръс надолу по дерето. Единственото движение, което направих беше, че инстинктивно се отдръпнах на 1-2 метра оттам, от където предполагах, че ще мине. И той наистина, пресече двете дерета, минавайки точно оттам, където аз бях стоял преди секунди и започна да се изкачва малко по-бавно нагоре по другото дере. Стиснах пушката, прикладвах и се прицелих, стрелях! Грингото, първо подскочи леко, а след това застана само на предните крака. Бях го уцелил.
– Да еба майка ти да еба! – крещях неудържимо.
Бях изтръпнал от страстта, все едно са ме ударили с електрошокова палка. Изстрелях и втория патрон от цевта, при което той падна директно на земята и се завъргаля надолу, обирайки шубраците и треволяците под снега. Пътечката, на която и аз стоях, естествено го спря и той легнал по гръб, започна да рита с крака нагоре във въздуха. Тъй като млад ловец все още не знаех, че това са последни агонии преди да настъпи смъртта, аз презаредих пушката с още два патрона и стрелях още два пъти, докато прасето, най-после застина напълно неподвижно. Дишах на пресекулки. Ловецът, седящ на долната пусия вече беше тръгнал към мен с викове:
– Стига стреля, Иво! Уби го! Честито!
Изкачи се до мен и стисна ръката ми. Аз отворих пушката и заредих с последния ми останал патрон, след като инжекционът изхвърли двете празни гилзи от цевите.
– Стой на място, Иво! Още не е свършила гонката! Аз се връщам обратно! Още веднъж честито!
Тръгна обратно за да заеме мястото си под мен. Аз седнах на умрелия глиган и душата ми ликуваше – чувствах се особено горд! Тъкмо си мислех, че няма накъде повече да се случи нещо, заради тази ми канонада от изстрели, когато не щеш ли, от абсолютно същото място, по абсолютно същата схема пресече дерето второ удобно прасе. Може би щях да убия и него, ако не бях останал само с един патрон. Беше ме страх да рискувам само да го раня, ако не падне от първия път. По-късно разказвайки това на баща ми той ми каза:
– С това, че не си рискувал да стреляш, след като си останал само с един патрон, то ти днес доказа, че вече си станал мъж!!!
Ето това беше моето бойно кръщение в лова!
Следва продължение……
