С изнесен ритуал пред паметника на Йордан Йовков в къщата музей в Жеравна ще бъде честванагодишнина от рождението му.
Детските и юношеските му години преминават в родното място. Завършва гимназия в София през 1900 г. След дипломирането си Йовков живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Казват, че той има две родни места – Жеравна и Добрич.
Писателят свързва голяма част от живота си и със столицата. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево, като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“. В периода 1902-1911 публикува 31 стихотоврения в различни периодични издания. Първата си белетристична творба „Овчарова жалба“ с подзаглавие „Старопланинска легенда“ Йовков е издадена в сп.“Просвета“
В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.
„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто“ – казва Йовков, който прекарва почти целия си съзнателен живот на фронта ил пишейки за него, като военен кореспондент.
Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41-ви пехотен полк. През юни 1913 г. е ранен по време на битакта край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“.
През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност.
Трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот Йовков печели със сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“. Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37.
