Южен Пирин – първа част
Автор: Георги Разсипийски
Южен Пирин беше всякога величествен. И зимата, и пролетта, и есента и лятото имаха своето особено безподобно на нищо друго величие. През зимата снегът беше около 30 см, дебел – напомнящ на сцена от романите на Джек Лондон за Аляска. През лятото беше често сухо и задушно, но въпреки това щастието от заобикалящите те огромни буки, папрати, малки ручейчета на всеки 100 м. – нямаше кой да ти отнеме. През есента гората пожълтяваше и дърветата образуваха невероятен жълто-зелен пейзаж, който обагрян от слънцето се превръщаше в истинско чудо. Зимата през оголените склонове на планината се виждаше всяко едно животно, ако човек застанеше на някоя височинка, можеше съвсем спокойно да наблюдава как цели стада сърни отиват на водопой. Гората като цяло гъмжеше от дивеч. Дивите прасета бяха безброй, въпреки че бяха непрекъснато обезпокоявани от няколкото ловни дружинки помещаващи се наоколо, покрай съседните села. Самият път до там беше изключително романтичен. Първо се преминаваше през Санданската низина, с нейните безкрайни лозя и пред очите на човек се разкриваха чудните Мелнишки пирамиди. След това се стигаше до село Катунци, намиращо се в подножието на планината. От дясната си страна човек съзира гръцката част на връх Алиботуш, а под нея се вие река Пиринска Бистрица. След това шосето завива наляво и на излизане от Катунци се зареждат вдясно един след друг Калиманските явори, а зад тях – тучни обрасли ливади водещи към устието на реката. Няколко километра по-натам се стига до село Горно Спанчово, което фактически е преходът от низината към възвишенията. След него започва едно стръмно изкачване, от където се разкрива невероятната гледка към една огромна падина, а зад нея безбрежни сини планини продължаващи отново към Гърция, въпреки че по изконно право винаги са били абсолютно българска територия. Никой, който е минал оттам не е могъл докрай да се налюбува на тази гледка продължаваща около 20 километра. След това – някъде на половината път между Катунци и Гоце Делчев се прави ляв завой и когато главният път остане зад гърба ти, пред погледа ти вече от лявата страна се разкрива една друга не толкова висока, но изключително китна и с нищо несравнима падина – тази на село Пирин. Около 10-тина овчарски колиби са се сгушили още преди селото, а около тях-няколко реда кошери, които се виждат с просто око. До самото село остават още около 2-3 километра и вече е започнал неравен друм пълен с дупки и всевъзможни препятствия. На това място така и му викат – „друма“. Слизайки по него надолу към ниското постепенно се загубва простора, който виждаш отляво и попадаш в самото село. Едва ли в цяла България има село подобно на село Пирин. То представлява съвкупност от 20-30 къщи заедно с кръчмата и сградата на кметството, които едва ли са реставрирани през последните 80-90 години. Всеки един етно-музей ряпа да яде пред тази гледка. Къщите са кирпичени и дуварите-подчертано възрожденски. Започват от дясната страна, където седят сгушени в подножието на възвишенията. Отляво се помещава малкият мегдан с дървена беседка и селския магазин в партера на неизмазаната сграда на кметството и читалището. Оттам се преминава през едно дървено мостче, по което надолу към Катунци тече Пиринска Бистрица. От там започват по високите къщи, които буквално са разположени по протежението на дивия балкан. Като ги погледнеш, много е вероятно да направиш асоциация с високопланинските китайски села обвити в мъгли и девственост, в които кунг-фу бойци скачат от урва на урва, само с помощта на левитацията и лечители се катерят като кози да берат билки под звуците на чуруликащите птици. На мегдана винаги седят няколко бабички и няколко дядовци, които сякаш са безсмъртни. От година на година бузите им поруменяват все повече и човек наистина остава с усещането, че живеят втори живот и че притежават свръхестествени способности. В селото единствено два-три джипа, няколкото камиона на местните дървари, свидетелстват за някакъв времеви напредък. Минаваш по протежение на последните къщи от селото, разпръснати по възвишенията и виждащ 2-3 бабички седнали отстрани на магарета, а зад тях сено или дренки и те хваща срам от собствения ти сравнително младежки градски живот. Започваш да си мислиш, че дори и да не излизаш от залите пак води по – залежал живот от тези жени, жени достойни за уважение….. На последната къща седи на пейчица дядото с големия диоптър очила и мустаци – слаб, жилав, вечно втренчен сякаш във вечността ……. Около него щъкат последните улични помияри и ти хвърлят по един предупредителен лай…. По-нагоре пътят започва да се катери все по-нависоко и по-нависоко и става все по-тесен, въпреки че все още е асфалтов. Дърветата, въпреки че не са се съвсем скупчили над него създават усещането за усойност и хладина. По едно време реката се показва от дясната ти страна и се озоваваш в нещо като планинско дефиле. Огромните конски мухи започват да кръжат около автомобила и слезеш ли точно тук, посред лято и особено по залез слънце рискуваш да си навлечеш няколко доволни ухапвания, от които след това да се подуеш бая неприятно….. Ако се вгледаш право пред себе си, виждаш измежду кичестите клони от двете страни на пътя, почти в цял ръст каменния връх Ореляк и телевизионната кула на върха му. Той сменя постоянно цвета си в зависимост от слънчевата светлина -лилаво, синкаво, зеленикаво…. Малко се доближава по форма до планинския връх лого на „Парамаунт Пикчърс“, но в много по-красив вариант. А прикриващите го близо до теб клони край пътя, те карат да се чувстваш сгушен в някое гъсто усое и че го наблюдаваш от там, въпреки че си все още на едно асфалтово шосе. Някъде след един метален бент наречен „Гинчин мост“, пътят стига до една крайречна полянка с беседка и скаричка около нея. Много е вероятно наоколо да пасат и две-три крави. Там се завива вдясно и след това отново вдясно, започва стръмно дере, осеяно с буки и най-вече с борове. Следват десетина километра, през които ту се открива гледка към падината, която си видял още свивайки с пикапа за Спанчево, както и с притурка към нея, далечните сини планини, които сега поради по-добрата панорама, вследствие на височината са се превърнали в зелено-оранжеви и се виждат много по-добре. Нагоре след около 10-тина километра асфалтът свършва и започва истинският горски черен път. Имено на тази граница се намира ловна резиденция „Жива вода“. Първо отляво виждаш една допълнителна пристройка заедно с 10-тина клетки за кучета в нея, а след 20 м., се показва и самата база. Тя представлява: 5 отделни бунгала плюс шесто, по-голямо служещо за механа; рибарник, в който се влива естествено извираща планинска вода, с около 1500 пъстърви в него и стара 300 годишна турска чешма, която не е преставала да тече от незапомнени времена. Там нямаш нужда от друга вода, защото с пълна сигурност такава като тази от чешмата не можеш да пиеш никъде другаде в България. Плюс всичко това има малко 20 метрово басеинче, а между бунгалата е засаден прекрасен райграс. Навън под чешмата има и чеверме както и навес, под който ловците да си пият ракията и да пеят песни, докато дерат убитите животни. Истинска несравнима идилия!!! Именно от там, този есенен следобед Айкут и Иво се бяха понесли с пикапа към вечерно чакало. Никой офроуд не е толкова екстремен, колкото пътят нагоре към дивата гора и чакалата. Моторът на пикапа бръмчеше като ранен звяр и сякаш всеки момент щеше да се задави, а всъщност машината беше изключително стабилна. Двамата мъже се клатушкаха по планинските коловози, а двете пушки потракваха в краката на Иво. Шофираше Айкут. Айкут беше помак от местното гоцеделчевско село Лъжница. Беше нисък набит и адски издръжлив физически и психически мъж. Косата му беше вързана на дълга къдрава опашка. Очите му трептяха в изумрудено зеления си цвят, като очи на истински трапер, а той беше точно такъв. Целия му живот беше преминал по горите, с изключение на няколко години, през които се беше опитал да върти кафе в родното си село и беше подценил коварната си първа съпруга, която беше изяла всичките му пари. След това той отново беше станал горски, а вече от 10-тина години стопанисваше ловния район, който Иво и баща му бяха взели под аренда. Беше най-подходящия човек за тая работа: чевръст, съобразителен, подобно вълк и изключително изобретателен. Откакто той работеше на „Жива вода“ животните от съседните райони се бяха събрали почти изцяло в ловището. Защото всеки концесионер и всяка дружинка знаеха как да купуват царевица и да хранят животните, стига да можеха да си го позволят, но не всеки знаеше къде точно да остави царевицата, не всеки умееше да преценява единствено по това колко са пресни дивечовите пътеки, къде точно да бъде оставен ловец и каква да бъде съответно тактиката за примамката. Айкут беше ловджия до мозъка на костите си и за него тези неща бяха като детска игра. Освен прекрасен тактик беше човек на риска. Два пъти в живота си биваше подгонен от мечка и на милиметри от нея беше проявявал куража да насочи дулото на пистолет в челото й, след което за негов късмет тя обикновено бягаше. Иво от своя страна беше синът на възрастния Павлов – софийски бизнесмен и съдържател на ловния район и базата. Той беше 29 годишен адвокат и въпреки професията си беше изключително честно и чувствително момче. Освен това беше отявлен мъжкар и много коректен. Едър тежащ около 130 кг. Изключително мускулест и атлетичен. Професионален плувец и бивш състезател по водна топка. Страстта по лова беше наследил от баща си, който беше фанатичен ловджия. А Иво макар и да не бе до там фанатичен ловджия на дивеч в буквалния смисъл на думата, беше фанатичен по лова на един друг дивеч –този на два крака. Това ще рече, че въпреки, че у дома го чакаха жена и тригодишна дъщеричка той беше страстен женкар. Беше креватен майстор, владееше до съвършенство пълната гама от любовни удоволствия и жените преспяха ли веднъж с него, след това умираха да повторят. Но в последно време нещо в него се беше пречупило – наближавайки 30-те, той все повече жадуваше за някакъв друг тип постижения, себедоказване в други, различни от женската част поприща. Особено гората – тази дива пиринска гора започваше да го привлича все повече и повече през последните 2-3 години. Почти всеки уикенд идваше тук без значение дали ще бъде със семейството си или сам. Карабината в ръцете, дългите разходки с раница на гърба, вечерното тайнство докато си в дървеното чакало и чакаш дивото прасе, или пък сюрия от прасета. Това беше се превърнало в нещо адски очарователно за него, напук на бурния социален живот, който беше водил докато се задоми. Въпреки че при вида на хубава жена все още опулваше очи и се облизваше подобно дърт надървен пес, той все повече се обръщаше към домашния уют и към удоволствието да наблюдава дъщеря си как расте…… Това се превръщаше в негов основен приоритет и в сърцето вече беше абсолютно на първо място. Съчетанието от това вечерно време, да се прибере при семейството си, а през уикендите да хваща горите, някак си осмисли живота му и го накара да се замисля все по-сериозно за бъдещето си, навлизайки и без това в едни чувствително по-сериозни години. Четиримата – той, баща му, Айкут, управителят на фирмата им Васил и шофьора им Искрен, се превърнаха в една много стабилна група споделяща ловните страсти и след това невероятните трапезни часове на сладки приказки, смях и песни. Имаха помежду си една истинска и неповторима мъжка дружба с главно М, която не се среща често в днешни дни. До такава дружба Иво беше напълно убеден, че би могло да се стигне единствено далеч от суетата на светския живот и низките страсти. За такава дружба душевното състояние на хората, които я създават трябваше да бъде спокойно необременено и изчистено от всякакви порочни мисли. Айкут, Васил и Искрен, искрено обичаха Иво и баща му, не просто ката техни работодатели, но и като достойни мъже и хора, на които може да се разчита. Отношенията им бяха минали на едно абсолютно различно ниво от обикновени служебни отношения. Подкрепяха се и се закаляваха в горския живот, трупайки ловен и планински, а защо не и банкетен опит едни от други. По тази причина и нямаха търпение да дойде отново петък и да тръгнат към зареждащи с позитивна енергия приключения. Тази вечер бащата на Иво, стария Стефан и Искрен бяха потеглили с единия джип час по-рано. Бащата на Иво настояваше да тръгне за чакалото си още съвсем по светло, той се славеше с огромното си търпение на чакало и никой, дори и Айкут не можеше да го надмине в това отношение. А да не говорим за Иво и Искрен, които седейки на чакало си пушеха цигари, чоплеха семки и като цяло спазваха доста слаба дисциплина. Въпреки това късметът незнайно защо често ги спохождаше. Богинята на лова Диана им донасяше периодично слука, която не са заслужили нито с търпение, нито с лишения. Само Иво за последните две седмици беше убил три приплода. А Искрен предишната седмица беше направил с един изстрел двойно попадение. Куршумът от карабината беше преминал през две стоящи едно до друго прасета. Васил беше решил да си остане в базата и да помага на Фатме в приготвянето на вечерята.
– Дали са стигнали вече до 5-то и 6-то чакало, а? – обади се Иво.
– ЕЕЕ би трябвало вече да са се наставили! – отвърна Айкут.
– Знаеш, че те са много сериозен отбор, ха-ха!
– Е дааа, ама и ние няма да им отстъпим!
– Последно ти на 3-то, аз на 5-то, така ли?
– Еми, Иво така смятам да направим! При мене нищо, че реката пази от шум, по е вероятно тая вечер да дойдат на 5-то. Защото последните 2 вечери като отивам да храня на 3-то нищо не е ядено…., ти само трябва да бъдеш малко по-внимателен с цигарите и ще ти се случат нещата да знаеш! Някъде към 9:30 ги очаквай!
Когато Айкут кажеше нещо, особено що се отнася до ловът вероятността това, което е казал да е именно така бе горе-долу 100%.
– Ок брат…… ще се постарая, ама не обещавам! При мен чистият горски въздух върви неотменно редом с цигарката и някоя и друга семчица!
– Абе ти си си кадемлия и без това! Още повече, когато има – има.
Опитния горски смигна закачливо и вдъхна на Иво обичайните доверие и кураж, които като цяло носеше постоянно с присъствието си. Трето чакало се намираше някъде на половин километър над базата. Вляво от коловозите имаше полянка, до която беше хранилката за царевица. До самото чакало се стигаше с едно късо изкачване на около 50м. над тази полянка. След което следваше стръмна стълба и влизаш в чакалото. Под него ромолеше малко ручейче. Ручейчето беше сигурна гаранция, че ахмаци като Иво и Искран могат да си пушат и да си приказват по-спокойно, защото ручейчето пазеше както от миризми, така и от звуци и отслабваше обонянието и слуха на прасетата. Айкут паркира пикапа на полянката и двамата слязоха на въздух. Айкут отвори ремаркето и измъкна оттам малък чувал с царевица. Иво захапа едно червено боро 100 и припали с кибрит изваден от предния джоб на ловджийския му елек.
– Ще закадя, докато имаме още време Айкутчо……
– Ама разбира се, още е рано!!!
Иво вдиша дълбоко и с невъобразим кеф дима, докато Айкут беше започнал да разхвърля царевицата от чувала. Чувалът се изпразни, след което горският прибра в ремаркето празния чувал, извади от задната седалка оптиката си за нощно виждане и раницата си. Иво който беше държал в краката си и неговата карабина, сега му я подаде от предната седалка.
– Иво, искам преди да се качиш на чакалото да ти дам нещо……
Айкут извади от джоба си малка торбичка. Иво тръгна да я опипва……
– Не даже не я и опипвай! И в никой случай не я отваряй! Това е просто един амулет, който според, моите вярвания ще ти донесе слука! И разбира се ще те пази от беди, като тази от миналата седмица! Но в никой случай не го развързвай преди да си убил прасе, защото така ще развалиш магията! Обещай ми, че ще погледнеш в торбичката само ако убиеш прасе!!!
Иво много се учуди, не беше запознат, че неговия другар има и суеверна и да не кажем направо окултна страна от характера си. Но му вярваше безрезервно и по тази причина каза:
– Обещавам Айкутчо! Обещавам!
И прибра торбичката в джоба на ловния си панталон и забрави за сега за нея. След което двамата мъже и ловци по призвание и нрав си стиснаха силно ръцете и се прегърнаха казвайки си един на друг:
– Наслука брат!
В това време някаква Лада нива бавно се клатушкаше на около километър под тях и те доловиха шума от мотора.
– Късно е за дървари – казаха си и двамата наум. Кой ли луд ще се качва по това време? Ангел краваря отдавна е на палатка горе на високото и едва ли ще слиза към Пирин тая вечер…..
Но в край на сметка слабо ги вълнуваше – може да са някои заблудени туристи един бог ги знае… важното е да не подплашат животните, а те още са по гъсталаците, така че няма страшно! Време беше ловът да започне!!!
Две седмици по-рано – Иво
Шофирам по любимото си направление. Още в момента, в който изляза от София душата ми олеква и се изпълва с приятно чувство щом знам, че отивам именно там където отивам сега. Мина ли Благоевград, сърцето ми започва радостно да подскача, а вляза ли в Кресненското дефиле вече изпитвам невъобразимо блаженство! Винаги това е бил най-любимият ми маршрут – още от най-ранна детска възраст. Когато сянката на дефилето ме обгърне и въпреки опасните завои видя Струма, как тече до мен първо от лявата, а след това от дясната ми страна цялото ми същество се разтваря приемайки в себе си огромно щастие. Обикновено именно на тази част от пътя си паля едно тежко червено боро, карам си бавничко и си пускам някоя от най-любимите ми песни. Тази кресненска цигара, съпроводена с музикален фон отдавна, се е превърнала за мен в неотменим ритуал по време на пътуванията ми. След това спускайки се към Санданската котловина енергията, която усещам от тези места е точно онова нещо, заради което чакам с трепет петъците, в които ще се пусна надолу към своя Пирински ловен уикенд. Имах тежка седмица. Загубих много сериозно дело и сега клиента ми иска една не малка сума обезщетение. Пък и Надя сякаш напоследък е адски кисела и хладна. Почти съм сигурен, че причината е смс-а който видя от Нели, докато бях в банята, но се направи на дръж ми шапката. Знам че го е видяла, защото много добре си спомням как си оставих телефона на нощното шкафче и в какво състояние го заварих след това. Може би това е бомба със закъснител, която рано или късно ще избухне, но какво ли мога да сторя по въпроса? Жените като цяло са си прости същества… 1000 пъти й казах на оная кучка Нели да не ми звъни след 6 следобед, но какво да се прави…
! Що направо не изключа шибания телефон? Петък в 6:15 няма кой толкова да ме потърси… Решено е! Шът-даун! Здравей приказен Сандански край! Здравей Пирин! Здравей Жива вода! Здравейте безбройни прасета и сърнички! Здравей живот!!!
Два часа и половина по-късно вече съм в механата на базата. Тук е 7 градуса, въпреки че в Сандански е 25 ° и по тази причина помолих Айкут и Фатме да напалят камината. Айкутчо е разтворил таблет на масата и показва снимките, които камерата е заснела от снощните слизания на прасетата до чакалата.
– Виж, Иво на 3-то и на 5-то е суша. Ама за сметка на това на 6-то и 7-мо е врах. За 10 вечери няма момент да не са яли, а за 8-мо още е рано…..кравите не слезли долу в ниското и ги плашат. На 8-мо ще можем да се качим чак след месец и половина-два……
– Ти, казваш горски! Аз у тебе се кълнем!!!
– Абе май на 6-то е най-добре да се качиш – казва Айкут, в скороговорка пропускайки с явен смут комплимента ми покрай ушите си.
Той като цяло е чист и кротък планинец и по естествен начин скромен и обран. Обича да си върши работата без много-много приказки. За това и го уважавам дълбоко. Аман от празнодумци без покритие в днешно време!
– Аз ще се кача на седмо, знам че ти там не обичаш! Миналата седмица там татко ти утрепа голям бабалар, ама от тогава три вечери са яли, а три-не са. Тая вечер ще е по-спокойно, ще бъдем само двамата, така че имаме големи шансове! Баща ми, Искрен и Васил, бяха решили да си починат от лов тая седмица и сега отговорността за слука се крепеше само на моите плещи и на тези на Айкут. В това време жената на Айкут -Фатме сервира прясно направена от нея баница.
– Иво постарала съм се много, дано ти хареса – каза ми с присъщото си тихо гласче и ме погледна с влажните си очи, които бяха зелени досущ, като на мъжа й.
Как се бяха намерили… В очите на Фатме обаче винаги имаше някаква меланхолия и тъга… Дори когато се усмихваше, сякаш в радостта й присъстваше една не малка доза печал..
– Благодаря ти много, Фатме! – отвърнах и както се беше привела към мен я целунах по бузката.
Фатме беше около 37-38 годишна красива Брезнишка помакиня. Лицето й въпреки меланхолията, за която споменах имаше някакво особено обаяние. Беше типична селска жена, научена от малка на труд и с каквато лекота се вихреше в кухнята, със същия успех можеше да цепи дърва или да рине сняг. За това двамата с Айкут страшно си пасваха. Заедно изградиха последните три чакала, миналото лято. Тя работеше като истински мъж, редом до мъжа си и го правеше стоически и качествено. Същевременно със сигурност тя е повече жена от средностатистическите жени. Стройна и стегната, в същото време с огромни гърди. Матова, почти мургава кожа и черна коса винаги вързана на кок. Винаги когато се вгледах в очите й обаче ми ставаше неудобно, че е на робота при моята фамилия. Гледах винаги да бъда внимателен с нея, защото създаваше у мен усещането, че е цвете, което със съвсем леко стискане на ръката ми има риск да бъде откъснато безвъзвратно. Толкова беше крехка и ранима, наред с целия си женски героизъм и всеотдайност. Бях наясно, че на Фатме и Айкут не им е лесно. Имаха две дъщери – красиви и добри момичета. Но и едната и другата имали нещастието да се поведат по акъла на загубени съученички в гимназията в Гоце Делчев и да тръгнат по пътя на анорексията…. Сега бяха сравнително добре и опасността беше отминала, но у тях бе останала огромна психическа травма. По тази причина летата си те прекарваха в базата –далеч от Брезница и от Гоце Делчев, под контрола на баща си и сред грижите и нежността на майка си. Сега вече бяха тръгнали на училище и Фатме и Айкут успешно въртяха стопанството на Жива вода. Но представете си как спят нощем, мислейки какво става с децата им на около 50 км от тук през планината. Пак казвам – хора напълно достойни за уважение! Опитвам от баницата:
– Трепач, Фатме!
– А искаш ли да ви завия сандвичи за чакалото? Макар че за после ще ви направя на скарата пържолки!
– Абе по-добре сандвичите Фатме! Ще се върнем късно! Едва ли ще ни е до ядене!
– Добре, Иво! – отиде в кухнята тя със ситни стъпчици.
След 40 минути вече сме на 6-то чакало.
– Иво да знаеш, че идват две групи тука, едната към 9:00, другата към 11:00. Но ако си по-търпелив, в тая по-късната има повече големи майки, а нищо чудно да се пръкне и някой самец!
– Ще го измисля Айкутчо! Като начало ще се кача и ще запаля цигарка, да се аклиматизирам!
– Това щях да ти кажа. По-леко с тия цигари! Тука няма вода и много усещат да знаеш!!!!
– Да, бе брат! Само отначало….
Свалям си нещата…
– Айде успех!
– Наслука брат!
И пикапа продължава с мощния си вой нагоре към балкана. Тъкмо се свечерява…. Първо качвам пушката за да не влача всичко наведнъж, след това правя втори курс и качвам раницата с фенера и провизиите. С Айкут сме се разбрали, ако до към 10:00 няма нищо да идва да си ме взима. Все още е светличко, затова най-спокойно, без да напрягам зрението си, първо сядам на пластмасовия стол, нагласяйки си на него дунапренова възглавничка за да ми е меко на задника. След това вадя прибора за нощно виждане от калъфа и със заучено движение го сглабям към браунинг-а. Нощта се очертава ясна. Не щеш ли задухва лек ветрец, което е допълнителен плюс за нощния ловец. По този начин противно на схващането на много пишман-ловци, обонянието на дивеча се намаля до минимум и нашите шансове се увеличават петорно. След това предварително вадя от раницата си двата сандвича и ги слагам на дървения стелаж над алуминиевото малко прозорче, през което ще излезе дулото на карабината ми, ако дойде време да стрелям. Слагам там и цигарите си и кибрита, както и фенера за да не се туткам след това в тъмнината, а да бъда подготвен за всякакъв възможен развой на събитията. После свалям елека си и оставам само по пуловер и термо-клин. Въпреки че е късна есен, чакалото пази много топло заради талашита обкован по дъските. Закачам елека и раницата на пирончето забито до вратата на чакалото, след което я затварям. Паля последната цигара, преди да стана по-тих от нищото, по този начин успокоявам пулса и дишането. Клечката кибрит романтично осветява вече почти напълно тъмното чакало. Винаги ми е било кеф да си паля цигарата с кибрит, а не със запалка. Ароматът на пушек е страхотен. Още повече обичам хайдушкото палене на цигара директно от камината. Това са малки житейски удоволствия, с които е добре човек да е запознат. Пуша бавно наслаждавайки се на всяка една дръпка. След около 10-тина минути привършвам и пускам угарката в пластмасовото шишенце пригодено специално за тая цел. Тъй като навън нощта вече е окончателно настъпила, нагласям инфрачервената светлина на оптиката, предвидливо пускам червеното кръстче. Отварям бавно и лекичко прозорчето и изкарвам пушката за да направя една –две сухи тренировки, с цел да установя коя позиция ми е най-удобна за стрелба. Зависи откъде ще дойдат прасетата, бих могъл или да поставя цевта на самия перваз или да държа пушката във въздуха, за по-голяма свобода на движенията. Едновременно с това си настройвам инфраред-а на най-подходящата, за моето око яркост и слагам кръстчето върху различните отделните парченца царевичен кочан, разхвърляни в хранилката и около нея. Край… сега ми остава само да чакам. Минава около един час. Вадя телефона от джоба си и поглеждам колко е часа. Не ме е страх, че прасетата ще ме видят, тъй като прозорчето е запердено с дебела черга, която подръпвам лекичко, само ако чуя шум или в момента, в който вече трябва да стрелям. В момента, в който виждам че е 9:15 чувам по шумата отчетливи ритмични стъпки, които могат да бъдат единствено от свинска сюрия. Храс-храс-храс-храс. Храс-храс-храс-храс
– Е, бре Айкуте, бре оракул си си и това е то…
Запазвам хладнокръвие и се старая движенията ми да бъдат плавни и непринудени. Дръпвам леко завесчицата от прозорчето, като гледам да няма никакво тракане. Изваждам възможно най-бавно пушката и елегантно дърпам предпазителя на бой. Поглеждам.. – Мама миа! Поне 15 са!
Започвам да оглеждам групата – поне 4 майки и около 12-13 приплода. Приплодчетата като по-глупави и наивни се набиват директно в хранилката. Почват да рупат с огромен хъс. Майките като по-опитни, седят встрани и ту чопнат някое от кочанчетата останали извън хранилката, ту се огледат наоколо. В този момент си мисля, как ли ще пазя дъщеря си от лоши неща след време… Децата никога не се вслушват в съветите на родителите си и се хвърлят с главата напред, докато не е прекалено късно. В този миг съм в състояние да убия три приплода, но по-са ми интересни големите матурици. В продължение на 15 минути ги наблюдавам как се шугавят около хранилката, осигурявайки спокойната вечеря на малките, докато накрая решават да намажат и те. Първо влиза най-едрата, която очевидно е лидерка на групата. Веднагически, без да се церемони, тя вдига във въздуха с муцуната си едно малко приплодче и тутакси захапва кочана, който то изпуска при вдигането. След нея влиза втората матурица, тя повтаря процедурата с друго приплодче. След около час малките са безнадеждно разбутани и двете женски рупат онова, което е останало от царевицата. Третата майка, очевидно най слабохарактерна, на няколко пъти се опитва да влезе в хранилката, но среща отпора на двете по-силни матурици, които я респектират само с поглед и тя се примирява най-сетне, че ще трябва да се задоволи с някое и друго заблудено зрънце останало от и без това орупаните вече кочани извън хранилката. Или пък ако е късметлийка, да се моли да е останало нещо, когато ония двете решат да приключат. Какво нещо е живота…. – мисля си аз. Това е то, не мачкаш ли и не наложиш ли авторитета си овреме, биваш неминуемо смачкан и обираш винаги трохите. В крайна сметка решавам, че ми е по-приятно тази вечер да се наслаждавам на Дискавъри ченъл отблизо и тъкмо съм решил просто да си зяпам, когато го виждам – огромен бабалар! Най-малко 200 кг.
– Ах, ти мръсник с мръсник, хитро лукаво копеле! Чакаш, чакаш, чакаш, дали жените и децата ще изядат дървото и решаваш да се веснеш последен, когато си вече сигурен, а? Ей сега ще те науча аз тебе, кон боб яде ли, педерас мръсен!
Стягам максимално приклада на рамото си. Пръстът ми е вече на спусъка. Фиксирам внимателно мъжкаря с кръстчета. Целя се не централно, а в горната част на рибицата. Тоя номер го знам от старите ловци, като пръв ме светна баща ми. Поемам дълбоко въздух и спирам да дишам за 1-2 секунди. Плавно обирам спусъка, това е много важно, защото едно по-рязко движение, те превръща моменталически в балък с празна каросерия на връщане към базата. Спусъка трябва да се движи без никакво усилие и когато дойде изстрелът, да стане по такъв начин все едно ти самият си изненадан от него. И така…..БАМ!!! Негодникът падна трупешката от един път. Бил съм точен до крайна прецизност. Тъкмо ще се приберем навреме и ще се наспим, за да не ни се мътят главите утре! Светвам с фенера и набирам Айкут, той ми дига шепнешком:
– Чух Иво! Идвам!
Започвам предоволен да си събирам партакешите. Махам пълнителя на пушката, разглобявам оптиката и прибирам всичко по калъфите. След което слизам надолу, захапал фенера, защото свободни ръце нямам. А трябва, както никога, да съсредоточа цялото си внимание в това да не се пречукам, защо стълбата е леко мокра от преръмелия точно по времето, в което тръгвахме за насам слаб дъждец, а сега краката и ръцете ми треперят от удоволствие, равносилно на оргазъм – това е то ловната тръпка! А как пичовски само го заковах! Айкут вече е долу и ме чака. Свети с прожектора си и ме поздравява:
– Браво, Иво! Аз ти казах, че тука има хляб! Даже съм изненадан, мислех, че самакът ще мине първо през мене! Е сега виждаш ли че гората е непредвидима работа! Довлачваме с общи усилия огромното животно, буквално го търкаляме по земята до пикапа. След което с два тласъка на здравите ни мишци, тъй като и двамата сме с желязна мускулатура го вкарваме в каросерията. Задъхани и щастливи влизаме в пикапа и потегляме към базата. Там около два часа дерем, разфасоваме, хвърляме и разпределяме месото и подхвърляме червата на кучинята. Под навеса за дране все още е сравнително топличко и приятно, а пък и ние се греем допълнително с черешова ракийка и замезваме със сланинка, която си гарнираме с праз-лук, който сме кръстили Голешовска луканка. Когато сме готови и двамата решаваме, че адски ни се спи и стигаме до общото мнение, че не ни се връща в ресторанта, а ще се прибираме направо към бунгалата. Пожелаваме си лека нощ и всеки се прибира в стаята си за да прегърне възглавницата и да заспи блажен сън, вследствие на положителните емоции, които този прекрасен ден ни предостави……
През нощта изневиделица се будя от някакъв шум. Плувнал съм в пот. Въпреки че и тук спя дибидюс гол, както спя по принцип, съм надул парното на макс, а не съм свикнал така и това ме мъчи. Но нямам и друг избор, иначе ще се смръзна окончателно. Живея в Драгалевци и по принцип и там е гора, но тук е съвсем друга работата. Както и да е, слагам набързо едни боксерки и се запътвам към вратата на бунгалото, хем за да отворя да влезе малко свеж въздух, хем за да видя какъв е тоя шум. Отварям и съвсем отчетливо долавям – женски ридания, ставам любопитен. Обличам един анцуг и излизам от бунгалото, палейки цигара, като преди това поглеждам часовника на телефона си и виждам, че е 3 часа нощес. Решавам да се поразходя малко по двора на базата. Излизам на площадката, където по-рано сме драли, там паркираме и колите. С изненада забелязвам, че пикапът на Айкут е изчезнал. А с двойно по-голяма изненада разбирам, че плачът идва именно от стаята на Фатме и Айкут. А то няма и откъде другаде да дойде, тъй като в базата сме само тримата. Риданията граничат с истерия. Притеснявам се…,тук очевидно се случва нещо нередно. Отивам до вратата им и потропвам. След около 1 минута, в които чувам как Фатме се опитва всячески да сподави риданията си и накрая се овладява, тя ми отваря. Очите и са подпухнали, косата й е разрошена и цялата се тресе. Не съм я виждал такава, не бих могъл и да си я представя никога такава.
– Какво има Фатме? – питам.
Чак сега забелязвам, че под окото й има лека синина.
– Иво, всичко е наред Иво… всичко е наред, миличък, отивай да си лягаш. Аз ще се оправя……
– Но чакай малко? Как така? Какво става тук? Къде е Айкут?
– Не знам Ивенце, той просто, просто….запали колата и….и….изчезнааааа…. – каза ми тя отново избухвайки в бесен рев.
Нямаше да съм аз, ако не бях допрял ръката си, о синината и…
– Но какво стана? Удари ли те?
В този момент Фатмето ме изненада искрено. Впусна се към мен и ме прегърна силно. Ръцете й действително бяха силни като на жена, която цял живот е работила, какво ли не и е изгледала, сам самичка без ничия помощ две деца…… Сви глава у гърдите ми и не можах да я успокоя по никакъв начин. Сам не разбрах как без дори да го мисля предварително, започнах да галя черната й разрошена коса…….
– Хайде стига…. стига вече…. успокой се. ЧУВАШ ЛИ? Успокой се!
В първия момент не разбрах как се бях озовал във вътрешността на стаята, но в следващия веднага си дадох сметка, че именно тя беше тази, която ме придърпа. В този момент превключих на някакво сюрреалистично състояние, в което сякаш сънувам и не нося никаква отговорност за действията си, защото сам разбирам по някакви неведоми пътища, че след малко ще се събудя и всичко ще е отшумяло……. Вдигнах главата й към себе си и впих жадно, с неподозирана за мен самия жадност устни в нейните. Тя изобщо не ме отблъсна.
Следва продължение ………
