НЕ ГО УБИВАЙ! ОСТАВИ ГО ЖИВ
9 май 1998 г. Към 6 часа сутринта Специализираният отряд за борба с тероризма (СОБТ) е вдигнат по тревога. Малко преди това въоръжени крадци са разстреляли от упор главен сержант Васил Ценов от столичното V РПУ . Дежурната група се изнася веднага с пълно бойно снаряжение на ъгъла на софийските улици „Сердика“ и „Цар Симеон“. Освен късо и дълго оръжие командосите носят със себе си специално изработен за подобни ситуации предпазен щурмови щит, алпийска екипировка, пиротехнически средства, шокови и сълзотворни гранати. В групата са включени и четирима снайперисти, които заемат светкавично удобни стрелкови позиции. След пристигане на мястото, където се води престрелка, ръководството на баретите се запознава накратко с обстановката. Оказва се, че в мазето е останал само един от бандитите, въоръжен с пистолет и граната. Другият, тежко ранен, се е предал на полицаите. Падналият на бойното поле главен сержант Ценов все още е в мазето. Колегите му не искат да повярват, че е мъртъв и продължават да му подвикват с надеждата да се обади. Междувременно антитерористите са въвели свой ред в обстановката и първата им задача е да измъкнат простреляния полицай. Като в добре тренирана сцена от филмов екшън те хвърлят шокова граната към мястото, където се укрива бандитът, за който по-късно ще се разбере, че се казва Константин Бочев. Светкавицата и гърмът зашеметяват крадеца убиец. Под прикритието на специалния щурмови щит баретите стигат до лежащия с пробит череп Васил Ценов и го изтеглят навън.
По-нататък следва по-сложното – престъпникът да бъде заловен жив. Най-лесното е да бъде ликвидиран или принуден да сложи край на живота си. Баретите обаче не са сигурни дали той наистина е сам, или в мазето има и други.
Шокиращото е, че крадци на стари правешки компютри измислят такъв сложен начин за кражба, а на всичко отгоре са въоръжени до зъби по думите на полицаите. Но за командосите от антитерористичния отряд е важно да свършат перфектно своята работа. Ако те сторят това, ще облекчат значително задачата на колегите си от следствието и прокуратурата. Човекът в мазето, който държи в ръцете си ръчна граната с изваден шплент, така или иначе е сложил пред името си определението терорист. На местопрестъплението е извикан и психологът на СОБТ.
Планът за действие е изготвен на място. Тежко въоръженият престъпник заплашва, че ще взриви гранатата, която държи в ръката си. Не се знае дали при него няма други гранати, които също да се взривят и да хвърлят жилищната кооперация във въздуха. Опасността от още жертви е повече от реална. Не се знае също така каква е била истинската цел на двамата крадци терористи. Подсигурен от своите колеги, облечен с бронежилетка и на достатъчно разстояние, психологът влиза в контакт с Бочев. Първите му впечатления са, че човекът срещу него е в стрес, но е изцяло адекватен и делови. След няколко разменени реплики му е ясно, че има работа не с обикновен бандюга, който има два пръста чело, а с интелигентен мъж, готов на всичко, за да постигне целта си. Психологът знае, че стресът е нож с две остриета. Той поддържа човека във висока форма и действа като допинг, но не повече от 2-3 часа. След това настъпва срив. Въпросът е да се стигне до този срив, още повече че в случая престъпникът държи в ръката си граната с изваден шплент, достатъчна е малка грешка или невнимание и на всичко ще се сложи точка. Опитният психолог антитерорист води разговора на високо професионално ниво. Един от първите въпроси на Константин Бочев е: „Жив ли е полицаят?“ Не го лъже, а му отговаря, че главен сержант Ценов е откаран в болница. Условията на терориста са да остане жив. За по-голяма гаранция иска прокурор.Следващият му въпрос е за съдбата на неговия съратник Бойко Виденов. Отговорът е същият както за полицая: “Откаран е в болница!”. Следва двучасова игра на котка и мишка. Психологът не бърза да пита. Първоначално въпросите му са по-скоро отговори на репликите, които произнася Бочев. Двама мъже един срещу друг, един до друг, но невидими един за друг, мълчат, пушат, въздишат и от време на време си говорят, застанали на границата между живота и смъртта. Терористът без излишно увещаване съобщава, че е сам, че е въоръжен с граната, професионален нож и два пи-щова – „Стар“ и „Макаров“. Психологът го разпитва може ли да борави с пиротехника и къде е научил това. Изпаднал на най-необитаемия остров в света, Константи Бочев е принуден да се изповяда на единствения човек, на единственото живо същество, с което може да говори. Той знае, че всички останали, които са го наобиколили, искат смъртта му. Терористът обяснява, че може да вьрне обратно шплента и знае как да го направи, защо в казармата е служил като сапьор. Важен е моментът, в които Бочев започва да говори за семейството си, за съпругата си, за детето си. В този момент психологът съобщава на своя командир, който е неотлъчно до него: „Мой е!“ От напрежението устата на 34-годишния компютърен специалист, станал волю или неволю терорист, пресъхва. Психологът му подхвърля шише с вода. Междувременно го пита: „Искаш ли да дойда при теб?“ При тези думи ръководството на българските антитерористи, което слуша всяка дума по радиостанцията, изтръпва. Психологът дава знак, че това е само уловка. Тогава се чува гласът на терориста: „Ела!“. Събеседникът му отговаря: „Страхувам се, ами ако случайно изпуснеш гранатата! Постави шплента и я сложи на земята или я хвърли някъде настрани. Тогава няма да има проблем да дойда при теб“. Докато двамата разговарят и пушат, останалите командоси докладват, че имат възможност да ликвидират Константин. Отговорът е: НЕ! Той трябва да остане жив не само за да каже какво е търсил в мазето, не само за да бъде съден, но и защото така го изисква професионализмът в подобни ситуации. Да убиеш е лесно.
Трудно е да победиш противника си, но да го оставиш жив.
Години наред българските Червени барети са обучавани точно в това. А в подобна ситуация, макар и значително по-безопасна и по-лека от ред други операции, те изпадат за пръв път.
Горе на светлото се е появил и прокурор. Той, разбира се, едва ли има гащи да застане лице в лице срещу терориста. Не е и необходимо да се поема подобен риск. Само това и остава, Бочев да вземе и заложник. Психологът уведомява “приятеля” си, че искането му да бъде доведен прокурор е изпълнено. Той показва личната карта на представителя на прокуратурата. Неочаквано терористът заявява: „Искам да ти направя един подарък. Ще приемеш ли запалката ми?“
Психологът вътрешно се съгласява, но в същото време го парва тревожна мисъл: „Щом ми подарява запалката си, значи повече няма да пуши. Какво ли е решил? Ами ако се взриви?“ Но не изпуска мига. Той не се моли, нито заповядва, нито любопитства излишно: „Съгласен съм, но не е ли по-добре да ми я дадеш вместо да я подхвърляш?“ Константин е напьлно обезоръжен. Първо хвърля единия пистолет, след него втория. След кратко колебание оставя на земята гранатата, но вече с обратно поставен шплент. „Сега вдигни ръцете си и тръгни към мен!“- звучи спокойно, сякаш приятелски, гласът на психолога.
Бочев зарязва своя необитаем остров на свободата и с вдигнати ръце тръгва към единствената си връзка със света – неизвестния представител на властта. След първите 5-6 крачки се спира. Миг на колебание или на равносметка. След ощеняколко крачки качулатите командоси ще извият ръцете му, ще щракнат белезниците. А той ще извика: Искам да видя човека, с когото разговарях. А след това?
След това журналистите ще скалъпят своите версии, ще докарат отнякъде автомат „Калашников“ и т. н., и т. н. Разбира се, ще кажат и няколко добри думи за командосите от СОБТ, без никога да са разбрали чие е лицето под качулката. След десетина дни няколко нищонезначещи имена за обществеността ще бъдат наградени от министъра на вътрешните работи. И пак анонимност. И пак дежурства. И пак тренировки. До следващата битка. До следващия писък на куршумите
Каква е вашата реакция?
