За „мисирките“ и истинската журналистика

Борисово-Пеевският медиен модел сведе журналистиката до Горно и Долно Мисиркино: верноподаничество и спад на качеството под санитарния минимум. Но българинът сякаш пет пари не дава. И в буквалния смисъл. От В. Стойнев.“Мисирка“ се утвърди като пейоративното название на „журналист“ в България. Кръстителят на „мисирките“ Бойко Борисов с едната ръка им ръсеше зърно, с друга им затваряше човките, за да се радва дълги години на любовното им „гулю-гулю“. „Мисирката“ не е просто впуйчена журналистка с голям ищах да се положи на властта. Това е системно явление на Борисово-Пеевския медиен модел, който сведе журналистиката в България до Горно и Долно Мисиркино. А между тях като за разкош оцелява малка „вилна зона“ за свободна и елитарна журналистика.

Несправедливо бе тогавашният премиер да внушава, че журналистиката е като паднала жена, която сама се предлага за удоволствие. Не, журналистиката бе превърната по негово време в такава. И тя продължава да „мисирства“, защото още е в ръцете на господарите си. Публиката обаче не дава пет пари за всичко това и гледа на медийно-властовите оргии къде воайорски, къде с погнуса.

Българинът не иска да плаща за качествена журналистика

Уви, при тези 75% се постига колективен имунитет за пълна самозаблуда. Че къде сте видели чиста журналистика да се издържа само с реклама!? А и рекламният пазар в България е тесен като суецки канал, запушен от големите телевизии. Затова масата от информационните сайтове претакват от пусто в празно едно и също, като често някоя недопроверена глупост се мултиплицира за отрицателно време и заживява свой живот по форумите за майки с деца и татковци с автомобили. В тези сайтове обикновено работят шепа хора за малко пари и създават минимално собствено съдържание.

Но пък и потребителите отвръщат с недоверие и недопито и недоплатено се уравновесяват. България е в челото на страните с нетно недоверие към новините. В същото време българите вярват най-много на БНР и БНТ. Които пък се финансират от държавния бюджет.

Според изследването на института на „Ройтерс“, хората в България не искат държавно финансиране за частните медии. 56% в България са „против“ да им се помага и по това сме първенци в класацията. Едва 22% са „за“. Първите вероятно не знаят или не се сещат, че държавата и сега финансира редица частни медии от тяхно име, и особено от името на европейския данъкоплатец. Избрани телевизии, радиа, вестници и сайтове получават милиони, уж да се изкомуникира някоя европрограма, а реално, за да се олигави имиджът на съответния министър, който е „насочил“ парите. Но най-вече едрото и ритмично финансиране представлява стратегическа инвестиция за цялостно послушание. И ако трябва някога, някъде да се поизпусне малко парата, инвеститорът сам посочва къде да се търси малката правда. Най-често – за да се нарита някой ортак с апетитен за прилапване бизнес.

Омисирчването на журналистиката води не само до верноподаничество, но и до спад на качеството под санитарния минимум. Дори за най-елементарни неща – като кадрите за покритие.

Добрата тясна специализация на журналистите по ресори – от здравеопазване до правосъдие и от финанси до отбрана, пък се стеснява все повече до оазисните медии с ограничена аудитория. А по широките екрани се вихрят поливалентни дръжки на микрофони, които в ефир сричат от телефоните си институционални прессъобщения „от мястото на събитието“, героично изтипосани в дъжд и пек пред сградата на случването му половин ден по-късно.

Евтиното излиза скъпо. И в журналистиката.

Вижте и

На 24 декември 1944 г. е учреден Съюз на журналистите в България

Преди да е станало съвсем късно, българите е добре да проумеят, че им излиза скъпо да имат безплатни медии, на които не вярват. Добре знаят, че безплатни неща няма и че евтиното винаги излиза скъпо. И вместо някой да плаща от тяхно име в своя полза и да им оставя боклучава продукция, по-добре публичните средства за медии наистина да се разходват публично и ефективно.

По света има най-различни модели за публично и публично-частно финансиране на медиите. Да си го представим най-просто – като обществена поръчка. Кандидатстват медии, отделни рубрики, предавания, групи журналисти пред обществен фонд за грантове. Този фонд не е на нечие политическо и административно подчинение, а функционира на широка обществено-професионална основа, напълно прозрачно. Той се подпомага от звена, следящи за фалшиви новини и оценяващи добрите журналистически практики – който лъже често или е некадърен, получава минимални точки и остава без шансове да спечели грант. Във фонда могат да се набират средства и от европрограми и частни дарители. И в тази конкурентна битка за финансиране, която обаче осигурява среда за свободна и качествена журналистика (както по-тежка, така и по-лайт), „мисирките“ ще бъдат изтикани да работят в медийните бордеи, където се плаща от защипана пачка с неясен произход.

Струва си да се замислим: ако ще живеем заедно като хората, как това ще стане без медии като за хора?