нимиране или реанимиране на стари семейни снимки с помощта на изкуствен интелект – проектът Deep Nostalgia предизвиква разнопосочни реакции. Двуизмерни образи се раздвижват. Има ли граница, която не бива да прекрачваме? Всичко ли е приемливо, когато става дума за семейна памет? Къде приключва емоцията и започва етиката в това да видим наш покоен близък да се „движи“ върху стара фотография, пита Хоризонт по БНР?
Тази тема може да се разглежда от много различни ъгли, има различни измерения, но едно от тях е зловещо, смята фотографът Симеон Донов.
В подобна технология той откроява три неща: морал, чисто изкуство и емоция.
Чисто човешки, когато искаш да пресъздадеш твой спомен и използваш тази технология, за да се опиташ да съживиш спомена за твоите близки – това е емоционалната страна, тя е положителна и може би има някакво оправдание, разсъждава фотографът в предаването „Изотопия“, навлизайки в дълбоките води на темата. Донов обаче се съмнява, че в днешно време нещата се използват по този начин. Свят на гледащите, не на виждащите – така той обрисува днешната реалност.
„Проблемът е, че живеем в един свят, в който всичко е показно. Това дали ще покажеш на хората нещо хубаво, нещо лошо, умно или глупаво, има еднаква стойност.“
Ако обаче погледнем откъм моралната страна, има нещо много зловещо в това да се опитваш да пресъздаваш нещо, което го няма, което е запечатано по един начин – с неговата си емоция, убеден е Донов.
„Това е една фотография – тя е такава, каквато е и всеки зрител на тази фотография намира това движение, което създава тази технология, гледайки снимката. Не е нужно да се рови в това.“
„Фотографията пресъздава истински реален момент, докато тази технология пресъздава нещо, което ние не сме сигурни дали е така. Има доста изкуствени елементи в пресъздаването. Създава се нова реалност. Това не е продължение на изображението, а нова реалност, което мисля, че не е много морално.“
Ако тръгнем да раздвижваме снимките за живи хора, може и да е забавно, но по начина, по който е представено – това са стари снимки, на хора, които вече не са между нас, отбелязва фотографът. „Там ми се губи на мен нишката и идеята.“
„Не е необходимо да залагаме на технологията да ни покаже нещо подобно. Тези неща са вътре в нас“, твърди Донов.
Симеон Донов смята, че тази технология няма да просъществува във времето. Могат ли нещата да излязат извън контрол?
„Смятам, че е нещо, което ще отмине, но, за да не отиваме твърде далеч, всички ние на някои места трябва да си слагаме спирачка. Да търсим някакъв баланс. Не може всичко да бъде интересно, не може всичко да бъде ново и завладяващо. В този момент, да кажем, ако сме някъде на границата, ако тръгнем да търсим в това и говор, да добавим и говор – вече минаваме баланса.“
Ако говорим за изкуство, не съм сигурен, че искам да видя Мона Лиза раздвижена, изтъква Симеон Донов.
Симеон Донов снима от години. От 2015 г. Донов се занимава професионално само с фотография – пейзажи, архитектура, портрети, лични и бизнес събития. Преди време се е занимавал с реклама. „2015-та реших, че е време нещо да променя и се хванах за фотоапарата.“
Споделя, че в пейзажната фотография се опитва да бъде „част от природата, а не нещо допълнително“.
Как във време, в което всеки може да снима с помощта на прецизни технологии и са достъпни програми за обработка на снимки, може да се различи почеркът на професионалния фотограф?
С днешните мобилни телефони се прави фонография, но това е снимка. За да видим дали един човек наистина е професионален фотограф, трябва да му разгледаме портфолиото, защото то откроява системата и стила на снимане, пояснява Донов.
Каква е вашата реакция?
