Голямото неравенство: или защо капитализмът бе убит, а социализмът „възкръсна“?

д-р Георги Димов 

Част първа: порочният кръг на новото време

Защо вече месеци обществото е обхватно от апокалиптичния страх на несигурността пред епидемията COVID-19?

Защо несигурността пред колективно/индивидуално социално и икономическо бъдеще или спасение е толкова силна при всяка криза през XXI век?

Дали екзистенциалната дилема има две страни: още по-голямо материално разделение сред човечеството и „надежда“ за здраве изтъргувана срещу тотален „оруелов“ контрол?

Налице ли е общото чувство за неизбежност: за това че връщане назад няма, че всичко е приключило и че сме безсилни пред бъдещето?

Отговорът е: защото днес неравенството в познатия ни свят и в цялата човешка история е безпрецедентно…

Да, неравенство винаги е имало и винаги ще има. А капитализмът винаги е бил съпътстван от кризи. Икономистите Тома Пикети и Емануел Саез обаче отчитат, че делът на световното богатство от 1979 г. се е концентрирал едва в 1% от човечеството. Само в САЩ най-богатият един процент американци притежава ок. 40% от националното богатство…

Следователно въпросът е защо неравенството във всичките му измерения се е увеличило толкова много в последните десетилетия?

Дали ако се вгледаме по-внимателно, ще открием, че днешното неравенство произлиза единствено от изключителното богатство и финансовите апетити на една нищожно малка част от човечеството? И дали това е предпоставката за упадъка на световната икономика, чиито животоспасяващи инжекции са поредните катаклизми, според „шоковата доктрина“ на Н. Клайн (какъвто е случаят с днешната епидемия)?

Първо, това вече не е капитализъм: капитализмът и „невидимата ръка на пазара“ не бяха „убити“ от „лошия“ комунизъм: те бяха унищожени от невидимата ръка на финансизма (банковите и борсови спекулации или лошите кредити, финансирани от държавата –  явление/схема, която наблюдавахме тези дни и в България); от невидимата ръка на неофеодализма (монополната мощ на фирмите с глобална пазарна сила, които притежават наложени марки и печелят от техните права); от дерегулациите и финансовия произвол.

Само един пример: когато Е. Конард в неговата книга „Непреднамерени последици“ застъпва идеята, че крайното неравенство трябва да се приветства, защото развива икономиката, то той звучи като Ф. Фукуяма, който постави „края на историята“ с неолиберализма. Истинските двигатели на икономиката и създателите на работни места са потребителите, т.е. всички ние. Концентрацията на големите парични активи в тесен кръг от свръхбогати „елити“ предизвикват единствено стагнация и застой…Дали свръхбогатите ще закупят поредната луксозна вещ (вила, яхта…) от свой бизнеспартньор за нас не е важно, парите остават затворени и се трупат и уедряват. Представете си сега, ако тези средства се разпределят между стотици гладуващи семейства, какъв ще бъде резултатът за местните магазини и до каква степен ще се съживи потреблението в съответния град, окръг или държава! А голямото разделение доведе до и това, че децата на бедните са все по-необразовани, високата култура и хуманитарна наука умряха, а при криза първи губят домовете и работата си тези, които плащат данъци и са двигател на икономиката…

Второ, световният демократичен и държавен модел вече не работи: ще открием, че концентрацията на богатство води до концентрация на власт, а цената на изборите се покачва все по-бързо в нашето съвремие. Липсва най-ценното – доверието в държавата. В този ерзац капитализъм печалбите се приватизират, а загубите се социализират или както отбелязва Дж. Стиглиц: печалбите отиват в частни ръце, а загубите се плащат от всички!

Вижте и

Великотърновският телевизионен журналист и автор в Любословие.БГ Мирослав Дечев снима филм за Гранд Каньон, САЩ

Да не забравяме, че в една работеща демокрация общественото мнение и добруването на народа имат водещата роля за правителството… Още повече демокрацията трябваше да дава власт в ръцете на народа и да я отнема от привилегированите и силните (свръхбогатите)…

Днес обаче политиците пишат закони и лобират в полза на големите финансови институции и корпорации, като увеличават бедността и унищожават суверенитета на националните държави. Медиите често обслужват частни интереси и насаждат страх, разделение и омраза. А дългоочакваната „демокрация“ в крайна сметка се е превърнала в лицемерна маска за тотален контрол върху масите… Свободата днес вече не е да говориш, това което мислиш – а да бъдеш чут!

В заключение на първата част (порочният кръг на новото време) ще отбележим една тъжна световна констатация: засилването на неравенството (според Т. Пикети) сред развитите страни започва през 80те години на миналия век. Реформите, които включват намаляването на най-високите данъчни ставки и либерализирането на финансовите пазари в САЩ с т.нар. „рейгъномика“ се прехвърлят за десетилетие от страна в страна. Излиза, че България (напускайки разпадналия се социалистически блок като индустриална, икономически  и социално жизнена държава) попада във вихъра на най-тежките икономически турболенции в модерната си история. Така крахът, за който допринесе и продажната, компрадорска българска политическа  върхушка се оказва неизбежен.

А дали противоотровата е данъчна система, която поощрява добрите за обществото примери: усърдния труд, малкия и средния бизнес, производството, земеделието…и обезкуражава вредните: хазарта, финансовите спекулации и замърсяването. Дали силната държава и регулирането на финансовите „левитани“ ще подобри живота на човечеството; и дали трябва да направим „завой наляво за растеж“ (какъвто направи дори САЩ с програмата на Б. Сандърс)  зависи единствено от нас, онези 99%…