Циганчето

Циганчето.

Нямах навика да пътувам с автобус. Винаги се придвижвах или пеша, или с метрото, или с колата си. Но в онзи дъждовен февруарски следобед, крачех през Борисовата градина, твърдо решен да хвана автобус 72 от Орлов мост, тъй като метрото не стигаше до моя квартал, а дъждът започваше все по-упорито да ромоли. Така да се каже – нямах избор.., а пък и на всичкото отгоре се радвах поради това обстоятелство, защото в живота понякога е нужна доза разнообразие. Стигнах до заветната спирка на Орлов мост и зачаках. Таблото показваше, че до пристигането на автобуса остават около 6-7 минути. Запалих цигара под навеса на спирката и тъкмо всмуках с дива наслада – приятно уморен от разходката си, когато съзрях в далечината на отсрещния светофар, че се задава именно 72. Беше избързал… малко ме доядя, че ще се простя с цигарата преди да съм я изпушил затова направих 5-6 бързи, интензивни дръпки и главата ми се замая малко неприятно. Докато успея да направя това и да изгася фаса в кошчето, което се намираше непосредствено до спирката автобусът, макар че беше час-пик много бързо беше дръпнал по бус-лентата и вратите му вече се отваряха. Изчаках да слезе потокът от бързащи отрудени хора и си намерих място във върволицата, която се втурна напред в рейса. Качил се горе като по чудо си намерих свободно място предвид блъсканицата. Огледах се насам-натам измежду тълпата, както имах навик да правя по принцип -видях обичайната тарапана от народа. Срещу мен един-двама служители, доколкото видях от якетата им, от електрото си бъбреха разни техни си неща. До мен една позастаряваща хубавица се беше втренчила в телефона си и беше нахлупила черни очила въпреки дъжда навън. Какво ли търсеше в този телефон… дали не изгубената си младост? Всеки човек в крайна сметка има право на мечти нали така? До нея две правостоящи около 19 годишни момиченца се кикотеха относно някакво момче на име Дани.
– Дали ще ми пише – питаше едната. Беше сладникава и русичка с леки лунички по страните.
– Знам ли го.. – отвърна вързанката и в ханша приятелка – брюнетка.
За момент се замислих дали да не им предложа някоя да седне на моето място, но в следващия миг се разколебах.
– Защо да го правя? – помислих си. – Та аз очевидно съм по-възрастен от тях- всяка жаба да си знае гьола……
За останалите пътници въобще не се и замислях, въпреки че по принцип имах неволния навик да оглеждам хората около себе си и подсъзнателно вниквах в душите им през изражението на очите. Беше си нещо като мой личен ритуал – подсъзнателно си складирах енциклопедия от хората в съзнанието. Сега обаче си бях сложил слушалките от телефона – слушайки си Василис Карас и след като огледах хората, които бяха най-близо до мен зареях поглед към стъклото, по което барабанеше засилилият се дъжд. Това ме успокояваше отпускаше нервната ми система.
Но нали ви споменах, че по принцип нямам особен опит с автобусите? И тъй като това е така след няколко минути започнах да се чудя защо спирките, които прави автобусът бяха съвсем в обратната на моята посока, при все че тя беше по-близко. Отдалечавахме се все повече и повече от Редута и Слатина и вече бяхме стигнали до медицинска академия.
– Какво пък? – казах си в началото най-наивно аз. – Явно това е маршрутът. – Каквото за другите-такова и за мен!
Изчаках още няколко спирки и автобусът постепенно започна да се опразва – все по-малко хора се качваха и все повече слизаха. На няколко пъти предложих на по-възрастни хора, които се качиха преди още да се опразнят местата, разбира се да заемат мястото ми, но те великодушно отказаха, за което им бях благодарен. Когато гората от хора съвсем оредя и онези все по-малкото, които се качва, рязко промениха цветовия контраст в рейса на малко по-черничък, аз си дадох сметка, че вече се намирам в кв. Красна поляна. Тогава си дадох сметка, че съм направил нещо не както трябва.
– Не, ако обичате не ми се смейте!
Аз наистина предпочитах метрото що се касае до градски транспорт. Осъзнавах, че ако попитам шофьора какво става ще ми се смеят и гълъбите, но все пак стиснах зъби и срам-не срам отидох до неговата кабинка.
– Извинете – отрони се от мен. – Кога следва спирка -Редута!
Той първоначално ме погледна изпод белите си около 6-годишни вежди с явна изненада. Кой знае за какъв идиот ме е помислил……. Но все пак ми отговори: – Че ние я подминахме, бе момче….. трябвало е да хванеш рейса от другата страна на булеварда, от който си го хванал.
– ШАХ и МАТ!
– И сега какво трябва да направя? – зададох най-глупавия възможен въпрос аз.
– Ами… на първо време да седнеш и да се возиш! – Спирам последна спирка на Татарли! – Там правя една цигара почивка и обръщаме обратно!
Що за заплес съм…, значи наистина ще ми се наложи да мина през цяла София още един път, тъй като хич не ми се слизаше сега – отново по спирките и то особено в този район на София. Какво да правя…седнах си отново. Автобусът пак спря на спирка и се качи една компактна цветнокожа група…, но под цветнокожи разбира се не разбирайте афроамериканци, а именно онези нашите си цветнокожи граждани на република България. Измежду тези 12-13 човека, които очевидно също се бяха понесли към крайната спирка се открои една особено интересна за мен троица. Трима тийнейджъри на около 15-16 години. Едно високо и прекомерно слабо момиче, на което се брояха кокалите, едно момченце със зализана с гел черна коса и очилца. Беше облечен с доста вкус – риза, дънково якенце, готини дънки и бели маратонки. Имаше също така доста интелигентно изражение на лицето. Веднага си помислих, че не е типичния подрастващ циганин, който ще си изгние в махалата. Ако повече от неговите събратя са в този вид, то според мен ще има надежда за интеграцията им… В команийката им имаше и трето момиче… едно НЕВЕРОЯТНО красиво циганче! Беше дребничко – не повече от 1.50. Имаше мургава, но много чиста кожа. Носеше скромно пухено якенце и беше вързала катранено-черна права и буйна коса на ластик. Лицето й беше адски сладурско. Усмихваше се на разни неща, които й говореха момчето с интелигентния вид и другата й приятелка. Веднага си помислих, че може би с момчето са брат и сестра, защото си приличаха много по излъчване. Момичето също имаше одухотворен и интелигентен израз на лицето, съвсем нетипичен за циганка. Усмивката й беше топла и много ведра, а очичките й леко проблясваха с черните си зеници. На това му се вика природна красота! За капак на всичко притежаваше и тъй любимите ми трапчинки отстрани на бузките, когато се усмихнеше! Бижу – ромско бижу! Третото дете – другото момиче леко бледнееше, но нисичките ромче и ромка, които аз бях определил вече за брат и сестра ми направиха силно впечатление, защото не всеки ден в рейса в тази част на града можеше да срещнеш подобни индивиди! Те имаха много по-човешки и нормален вид от много българчета и тъй като аз съм на 29 години внезапно ми мина през ума, че не би било лошо да заговоря по някакъв начин това прекрасно момиченце, защото ми е тамън! Но в следващия миг почувствах, че приключенският ми инстинкт през този дъждовен следобед не се е задействал на достатъчно високо ниво че да го направя! За това просто останах на варианта да си я съзерцавам… Замислих се – има ли си приятел? Дали учи, защото и двамата с така наречения й от мен брат наистина приличаха на будни и прилежни ученици. За какво мечтае? Какво обича и за какво копнее? Безспорно беше освен будна в ума си също така нежна и чувствителна. С красотата и младостта си не създаваше предизвикателство, а уют и топлина. Интересно ми стана, кого ли удостояваше с тях? Много жалко щеше да бъде – това да е някой представител на нейния етнос, с не чак дотам изящно и блестящо излъчване. Когато си помислих това, леко нещо ми се сви под лъжичката – хвана ме някакво особена ревност към момиче, което е толкова далече от моя свят и което дори не познавам. Друго нещо – да предположим, че учи…. и да предположим, че ще завърши. Какво ли ще стане по-нататък с нея? Дали ще поеме по пътя на университета, защото очевидно бог я беше дарил с качества, които щяха да й позволят да вирее съвсем нормално в една студентска среда, напук на всички насадени обществени предразсъдъци! Ако ще и туземка да беше, ако дарява хората с усмивката, която притежаваше аз бях положително убеден, че тя би могла да вирее абсолютно навсякъде в абсолютно всякакви обстоятелства! Но тук идваше големият въпрос – от какво семейство произхожда? Дали момчето с нея наистина й е брат или е просто някое приятелче от махалата? Дали пък те не бяха от друга страна наистина брат и сестра – двуяйчни близнаци, но да имат около 10-на по-малки братчета и сестричета, с които да делят една колиба в Татарли? Следващото чувство, което ме обзе беше тъга…, отново изпитах необяснима емпатия, която не съм изпитвал дори към хора които познавам. Хванах се, че желая подобаващи хубави неща за това създание, за чието съществуване до преди 10 минути дори и не подозирах. Помислих си, че ще ми е много мъчно, ако някакви обстоятелства накарат красивото личице пред мен да посърне. Усещах нещо смесено между бащинско чувство и чувство на мъж към жена. Просто ми стана сладка, свидна или пък какви ли още други епитети да намеря, но смятам, че вие ме разбрахте! Обзет от силни разтърсващи усещания, вглеждайки се в очите й чак сега забелязах и челото й – то бе високо и даже бих казал аристократично. Мина ми през ума, че бих целунал с привързаност такова едно чело, без да ме вълнува особено от какъв етнос е притежателката му.
– Добре де – започнах да размишлявам – Ами, ако все пак нищо в махалата не я поквари, тя завърши училище и стигне до университета, в този случай ще й трябват възможности за да се издържа докато следва. Да предположим, че баща й е ромски барон и има възможности, ако е такъв дали би й позволил да учи или след максимум две години не би я тласнал към женитба с някой виден мургав бараба от тяхната си черга? Дали това няма да бъде в разрез с нейните собствени желания и ако е така, то дали тя ще успее да надделее над властния си баща? Дали, ако се опъне няма да изяде солидна порция бой и да бъде заведена до олтара насила? Само при тази мисъл сърцето ме стегна още повече. – Ами дали аз просто не съм си изградил погрешна представа за нея? Дали не беше най-обикновена ромка с най-обикновена предначертана ромска съдба като много други подобни нея? Не…..невъзможно беше. Това момиче имаше нещо! Ами ако не влезе в университета? Ако наистина независимо поради какво – дали поради родителска нехайност, дали от това, че няма да има кой да я насочи правилно, дали от недоимък – тя не влезе в университета не е ли възможно и въобще да не завърши училище, в този случай какво ли би се случило с нея? Представих си я много бързо като сервитьорка в някое посредствено кафене, може да бъде и … не, не, не.
– НЕ!!! Изключено! Нейният морал с положителност не е такъв! Но за голямо съжаление понякога моралът не е константна величина! Особено в квартала, в който живее това момиче има неща, които в крехката възраст, в която се намира са в състояние да подронят морала й за отрицателно време! Дали ще я придърпа някой джигит, който ще оплете невинният й разсъдък в манипулативните си мрежи и ще я тласне по лошия път…. Дали ще се влюби в неподходящ човек, който само след три години ще я превърне в поредната окаяна циганка – кърмеща три деца едновременно…., та тогава усмивката й ще се изгуби без време под пластове от бръчки. Тя ще се превърне във въз пълна тетка с безизразно лице и с напукани от тежестта и от пепелта в двора им пети, изпод разкривени чехли, която досущ като мъжа си ще прилага за щяло и нещяло всички възможни цигански клетви… Ще сложи немита забрадка и ще чопли безцелно заедно с другите похабени от раждане циганки слънчогледови семки по дуварите в Татарли ……
…… но в едно съм сигурен – дори и това да я сполети, тя с положителност ще запази искриците в очите си, защото ако и те изчезнат….. Просто в един момент ми се доплака, когато си представих, че тези живи пламъчета в топлия й като сутрешно кафе поглед са в състояние да посърнат и да отлетят от личността й безвъзвратно! Дано не се случи по този начин….
– А всъщност кой бях аз? – Какво си въобразявах? – Та аз в края на краищата бях просто един очевидец, неволен свидетел на нейната особа, случайно попаднал на един метър от нея, заради разсеяността си и непознаването на автобусните маршрути. – Какви права, та макар и само мислени имах аз над нея, че да се притеснявам за нейното бъдеще, чак в такава голяма степен? – Та нали имаше и вариант, тя изобщо да не си дава сметка, че аз в онзи момент съм там и че изграждам този неин въображаем портрет? – Защо ме мъчеше екзистенциалния въпрос – какво следва за нея? – Та нали имаше и вариант момичето да си е просто едно щастливо циганче, което само не се терзае толкова много за собствената си съдба и се е оставило по течението, без дори да знае какво ще прави утре?!
Но и от тази мисъл също почувствах болка. Защото когато едно дете е лекомислено и склонно към безразсъдство в някои отношения, родителят е този, който има задачата да му покаже другата по-добра страна на монетата. Но аз не й бях родител….., всъщност за нея аз бях господин никой и това, че тя остави такъв дълбок отпечатък в паметта ми си беше само и единствено моя работа? Пък и както вече споменах, моите усещания към нея в онзи момент не бяха единствено родителски….. Дадох си сметка за това още там на място, но когато при мен започне философско разчепкване на някой въпрос, аз обикновено се самозабравям и нямам никакви спирачки за това. А следващата мисъл, която ми дойде беше: – Глупак си ти! – Какво си се размислил тука? – Направи нещо подвъпроса да я опознаеш! – Да разбереш в крайна сметка – как говори, как се обръща към един човек, когато се запознава с него! Сега тя дори не те вижда пък и външният вид е едно, а пък онова под опаковката – съвсем друго.
– В момента ти просто на сляпо се мъчиш да разгадаеш едно човешка загадка, а така не става! Тялото ми в мигом се наежи, както когато стоиш на ръба на десетметровата кула на един басейн и а-ха да скочиш, но в последния момент се отказваш и даваш назад – после всичко изведнъж те задърпва наобратно и отново а-ха пак да скочиш….и отново обратно! Пръстите ти се свиват конвулсивно на ръба, прасците ти потреперват примамно, но в същото време, когато сърцето ти не е събрало достатъчно количество смелост, то тялото безропотно се подчинява на страха! След това, половин ден се укоряваш за безхарактерността си, но полза от това няма! Или го правиш или не го правиш! Аз в случая не бях на такава душевна вълна, че да го направя и по тази причина очите ми щяха завинаги да загубят това същество, само след 1-2 спирки….. е така било писано! Но пък от насладата да й се порадвам още няколко минутки – виж от това вече никой не можеше да ме лиши! Въпросите обаче: – кое друго освен тези приятелчета, с които беше, провокираха пълния капацитет на усмивката й; – кое я натъжаваше; – кое я привличаше; – кое бе в състояние да разплаче прекрасните й бисерни очички – ето тези въпроси си оставаха в сила. И с моята следобедна апатична свенливост, която вървеше в унисон с дъжда, аз не бях ни най-малко в състояние да разнищя тези въпроси! Защото за да провокираш кътчета от душата на един човек, да се активират различни емоции, ти трябваше да знаеш кои бутони на тази душа да натиснеш и тази моя помисъл, сама по себе си също беше прозаична и до някъде отвратителна и нелепа, защото това момиче, поне от това, което бях видял от нея малкото, което бях видял, нямаше нужда от натискането на каквито и да било бутони! Нейната душа беше една разтворена карта, за съжаление обаче – разтворена върху прашен и нестабилен тезгях! Клатещ се тезгях, който не се знаеше, кога ще се срути и картата ….ще се озове на пода между дървени отломки и мръсотията. Какво ли би било, ако …., ако момченцето до нея, какъвто е спретнат и с тези очилца, е ако не неин брат, то най-малкото неин добър приятел, който наистина се е амбицирал максимално да сполучи в този живот и тя общувайки с него добие същия хъс? Та това наистина би било прекрасно! Тя наистина ще запише някоя специалност – може и двамата да бъдат колеги! Може да завършат благополучно и да се отърват завинаги от миналото си в махалата! Може след това тя да си намери престижна работа и да се превърне в една уважавана стойностна и много ухажвана жена! Може да се ожени за българин и да изживее живот, за който много български момичета биха могли само да си мечтаят! Неволно усетих как вълна на приятна топлина облива цялото ми лице. В следващия момент обаче ме осени следното видение – Ами, ако всичко това се случи, но тя все пак не намери мъжът за нея? Ако както е поела стабилно курса на живота си, здраво държейки рула, изведнъж чувствителната й натура я провокира да се върне в махалата от мъка по майка си по братята и сестрите си? И какво, ако както тя се е разтъжила от това завръщане вземе да остане? Тогава всичко, което е градила до онзи момент ще загуби смисъла си. Тя ще се ожени – о тук вече със сигурност ще се ожени, пак ще народи един куп деца и ще скъса завинаги с предишното си АЗ – онова АЗ, което е могла да бъде, и което за малко е била, но в началото на нейния житейски път поради младежка носталгия и поради пословична нежна, детска наивност, без сама да съзнава, ще прекърши крилете си в най-ранен стадий на своя полет………
– Какво пък ако те бях заговорил? – помислих си след това и се улових, че говоря в минало време за нещо, което все още не бе невъзможно. – Щеше да стане следното…. да ти пусна някоя деликатна закачка ти да ми отвърнеш с усмивка, но след това …. нямах козове за след това… – Да сетих се! – Щях да се запозная и с приятелчетата ти, да завържа разговор за нелепата история, която ме е довела до тук, да се скъсате да се смеете – от там да се представя и да подам ръка на всеки един от вас последователно! – Щях обаче да запомня от раз само твоето име! – От този момент нататък разговорът щеше да тръгне в пъти по-безпроблемно и лековато. Най-вероятно на слизане – защото вече се вижда, че и вие ще слезете на крайната спирка. – Щях да имам и координатите ти …….след три дни максимум щях да ти се обадя! – Щяхме да си чукнем среща някъде в началото на красна поляна! – Аз щях да те взема с колата си, а ти щеше да умреш от неудобство и стеснение, защото сигурно за първи път идват да те взимат така! – Щяхме да се разходим по София – тоест да се повозим…., да изпием някъде едно горещо кафе…., да се окаже, че обичаш филмите, които обичам и аз…., да се окаже, че ходиш на танци…., че танцуваш в някоя група, някакъв вид танци…., или че въпреки, че сте роми, вашите са интелигентни хора и плащат да ходиш на някакви частни уроци и след малко ще трябва да те връщам обратно, тъй като е време да засядаш да учиш! – Или пък….. или пък щеше да разбиеш всичките ми представи, които сега градя за теб като разбера, че всъщност си една от рано разработена във всяко отношение мадама, която няма да иска кафе, а направо ще си поръча голяма Финландия! Ето в този случай, аз официално ще се призная за най-простия и неориентиран човек на тая планета! Ефектът щеше да е смехотворен и за теб – понеже щях да подходя с нежност и внимание, на които ти не си навикнала и за мен – понеже щях да развенчая до край мита за теб и да не страдам, че съм изпуснал съграждането на някакво количество житейски опит…, или пък, че съм изпуснал нещо друго, което сляпо съм търсел у теб… щях да се облекча, че съм те припознал! Такъв човек съм си аз… един казус съм длъжен да го разнищя от всички страни и чак тогава мирясвам……, но днес не би……..
– Последна спирка!!! – прокънтя от колонката на тавана. Автобуса бавно намали хода си и спря до една будка, където бяха се паркирали още 2-3 автобуса. Вратите се отвориха и трите жизнени, засмени деца, чевръсто и пъргаво слязоха точно от вратата, която се намираше пред мен. Е……..поговорихме си с теб ментално, миличко, макар и да проведох монолог! Благодаря ти за което! Бъди здрава и се пази! Те изчезнаха зад един близък блок, слязох и аз. Запалих тъй дълго жадуваната, недопушена цигара и вдишах дълбоко дима…., дъждът беше спрял. Небето се бе прояснило и отиваше към залез. Въздухът беше свеж и прохладен. Ободрих се…, огледах се около себе си. Тук все още имаше две-три крайни панелки. Познавах тия места много бегло, но знаех, че зад ей оная горичка там, точно пред мен започват бараките……оттук все още не се виждаха. Обърнах се леко наляво и видях една-единствена къща, която сякъш беше построена там казвайки – добре дошли на такива като мен, току-що стъпили в този квартал. Тази къща се издигаше на 3-4 ката -беше без мазилка, но за сметка на това имаше навес, който аз можах да зърна, тъй като къщата беше без ограда. Под навеса бяха паркирани Порше Кайен и Мерцедес С-класа. И двете черни и матирани. От отворената врата на Поршето дънеше бесен кючек, а около колата се бяха събрали няколко мазни дебели циганина с огромни златни ланци по вратовете, въпреки протритите си анцузи. Говореха си високо и разпалено нещо на цигански. Очевидно бяха на кеф! Дръпнах още един път от цигарата бавно и страстно за да си доставя полагаемия ми се кеф и аз! Сякаш се освободих от бремето на мислите, които ме мъчеха до преди малко. Сега в главата ми се прокрадна една-единствена в пъти по-простичка и непретенциозна мисъл, даже и приятната тя бе следната – когато се прибера ще се натряскам много здраво!
Автор: Георги Разсипийски