Нормална студентска вечер
8.45 вечерта -град София някъде под квартал Хаджи Димитър
Любо и Слав седяха един срещу друг в едностайната квартирка на Любо в кв. Стефан Караджа. От компютъра звучеше “Обичам те още” на Орхан Мурад. Пушеха средно скъпи пури Ромео и Жулиета. То, поради статуса им на първокурсници, всъщност едва ли можеха да си позволят нещо по-добро…..тоест, можеха, тъй като родителите на Любо бяха уважавани Варненски лекари, а на Слав баща му беше прилично богат бизнесмен. Нека го кажем така – двете момчета, колеги – юристи първи курс в Софийския университет, бяха майтапчии, живейници и имаха приличен афинитет към всякакъв вид забавления, но въпреки това не бяха разточители и пройдохи като много на тяхната възраст. Не беше в характера им. И двамата бяха емоционални, но в същото време имаха трезв поглед върху живота, сравнително трезв за възрастта им де, което им спестяваше много главоболия, с които се сблъскваха връстниците им. Обичаха ракийката, салатката и пържолите. Обичаха и баровете и дискотеките. Нищо човешко не им бе чуждо. Но въпреки това, стояха здраво на двата си крака в повечето време. Освен в моменти, като тази вечер, което ще рече моменти, в които страдаха по жена. А като прибавим малката подробност, че жената по която страдаше Слав и жената, по която страдаше Любо, бяха и за двамата начален старт в университетския живот, то тъгата им никак не беше безпричинна. Замезваха с изпечени на домашна скара от Любо кебапчета – бяха отвратителни. Любака беше адски интелигентно момче и в множество области бе изключително компетентен. Но кулинарията със сигурност не бе сред силните му страни. В стаята въздухът се беше застоял, въпреки често отваряния прозорец и миришеше на умрели лебеди – нормално за повечето ергенски квартири, разбира се. Когато чорапите, гащите и потните ти анцузи са на кълбо в едно стайче два на два, е съвсем нормално това явление. Двете момчета, обаче не изпитваха ни най-малък дискомфорт от това, както от каквото и да било друго. Вече бяха преполовили шише мента, обилно разреждайки го със Спрайт и главите и телата им бяха приятно загрени – ментата действаше отпускащо с ефект, подобен на лека изтръпналост. Погледите им леко блуждаеха и пурите допълнително допринасяха за главозамайването им.
– Какво да се прави, Славчо…..такъв е животът! – заключаваше философски Любо, подръпвайки същевременно от пурата си едва – едва и издухвайки бързо и отривисто с устни настрани малкото дим, който беше поел.
– Не можеш да скача срещу сянката си – няма как да избягаш от туй неприятно усещане, но трябва да се стегнеш. Избор нямаш. Още повече – твоят случай няма нищо общо с моят – виж ме мен, приятелката ми да забременее от друг мъж, докато си е в Шумен, а пък аз глупакът я каня във Варна няколко пъти и тя всеки път си намира извинения. Да не е по-добре тая ситуация? Но знаеш ли какво й казах аз: – Моето момиче, нашите и двамата са лекари, ще се справим някак, ако имаш въпроси във връзка с бременността, винаги можеш да се обърнеш към мен….”Ето така се прави! Да покажеш, че преди всичко си МЪЖ, че не могат да те бутнат някакви глуповати селски пръчки. А лошото беше, че истински бях започнал да чувствам, да усещам….да я гледам по друг начин! Но, когато хвърлят камъни в градинката ти, Славе, ти трябва да отвърнеш с бетон…….нямаш избор! Няма любов, няма мюбов тука!!!! Има мъжка чест! – и отново едва захапа пурата си. Слав, обаче много добре знаеше, че русата глава с бакенбарди, наподобяващи леко на Британки стайлинг от началото на 20-ти век, въпреки че бе умна, схватлива и рационална, то душата и сърцето му бяха не по-малко раними и чувствителни от неговите собствени. Единствената разлика беше в това, че Любо някак си успяваше да прикрие състоянията, в които страда и не позволяваше те да бъдат причина чаровната му ухилена физиономия да падне от лицето му, когато е в компания. Беше овладял моментът с експанзията. На Слав това му куцаше. Той беше склонен към голяма доза саморазрушение в името на това, че е бил зарязан от момиче или пък низвергнат от приятел, или дори омаловажен от някой абсолютно не значещ нищо за живота му човек. Изпитваше нужда да бъде постоянно признат и зачетен и когато сметнеше, че не е, това му пречеше страхотно и удряше по настроението, мислите, съня и не на последно място, по черния дроб. Белият, слава богу натоварваше единствено с наргилета и с по някоя и друга пура от време на време – пък и беше плувец,с широки рамене и горда осанка, така че здравето му бе в перфектна форма. Същото, обаче не можеше да се твърди за психиката му, ако го сполети междуличностен конфликт. А когато този междуличностен конфликт – или по-скоро, разрив – е настъпил с момиче, с което е делял едно легло близо половин година и към, което многократно е изричал сакралните слова ‘’обичам те’’, то личната му драма би следвало да бъде пълна. Точно такава бе причината тази вечер той да страда. – Бат Любо – има резон в думите ти. Не малък. Да го духат – все пак, ние сме на първо място мъже…. имаме цел и посока и няма да свърнем в кривия път по никой начин! Не е редно и няма да стане …. по този повод, наздраве. Двете момчета се чукнаха и пресушиха чашите си на един дъх, тъй като малко им бе останало от съдържанието. Любо, като домакин, напълни отново до половина с мента високите чаши – първо на Слав, после на себе си, след което ги доля със Спрайт. Отпиха отново.
– Върни ‘’Обичам те още’’, бат Любо…. много я обичам тая песен!!! Да му се не надяваш на този ретро фолк……тия сега Андреи, Анелии, Галени, за нищо не стават…….
– Стават, Бат Жоре…. за свирки са без конкуренция, – хехехех…. за кавалиееее, както викаме ний във Варна. – Пускам я веднага, разбира се …… какво ли прави в тоз момент тоз къдравичък, мазничък сладунчо – Тасев, да еба аз неговата майка……дали плющи с Пловдивското рало, докато ние с теб тук седим пред чашката. Тасев беше техен колега и много близък приятел, на когото двамата благородно завиждаха за разнородните му успехи със жените.
– Ние с теб сме друга порода, бат Любо по една, по две, ма качествени, хаха – отвърна Слав някак си неубедително. – На нас с тебе такива алчни женски подаяния не ни трябват изобщо, не случайно казвам алчни ,тъй като жената дава подаяние, но и двойно взима от теб, от здравето ти, от спането, от духа като цяло…… Какво е една жена в сравнение с това, което ни очаква за напред, какво са две жени, какво са три, четири, пет, петдесет или сто жени в повече в сравнение с това, което бъдещето ни обещава…..тази вечер единственото, което искам е да пийна, да хапна и да послушам блажено старите ни чалга хитове – мисля, че навлязохме в прекалено философски отклонения. Тасев да си гледа младостта, прекарана под форма на опитно зайче в ръцете на тази и онази фуста….ние с теб имаме други задачи сега, като например: да пием, да пием и пак да пием – докато стигнем до зенита на удоволствието си- наздраве, скъпи мой гларусе! Абсолютно прав си, че всичко тепърва предстои! ДЗЪН-допряха се една о друга двете високи чаши. Ако двете момчета знаеха колко бързо годините летят и с каква скорост от 2010-а ще се озоват в 2020-а, със сигурност нямаше да говорят толкова убедително за бъдещето както и за настоящето, но младостта за това ни е дадена от Бог, за да не осъзнаваме нейната мимолетност и в определен миг от живота си да чувстваме неспирна безбрежност и лекота. Тя е както измамна, така и води до множество пороци и грешни ходове. Но който е застрахован от тези порочни ходове, смело може да се заяви, че този човек не е нищо повече от едно отгледано във фикус дете, което никога няма да изпита истинска сладост от каквото и да било, тоест ножът с две остриета е вреден, парещ, застрашаващ, но също така – абсолютно задължителен за всяко едно себе уважаващо се човешко същество, което иска след време да може да разказва на внуците си увлекателни и завладяващи истории. За какво ли живеем иначе…….- Бат Славе – аз съм, по принцип, много голямо перде – това да го знаеш!!! – рязко смени темата Любака. Ментата започваше лека – полека да казва тежката си дума. – Голямо перде съм аз, но трябва да знаеш едно – вие ме познавате само откъм веселата ми страна! Той се втренчи в Слав с по скандинавски сините си малки, воднисти очички. – Аз търпя, търпя, но търпя единствено гадни действия, с които другата страна се е изложила и е паднала морално. На действия, обаче, които ме касаят лично и удрят по моето лично реноме – трябва да знаеш, никога, никакъв толеранс няма да дам! Вие ме познавате откъм веселата ми страна – повтори се той, но прекали ли някой и застраши ли ме по някакъв начин…..аз просто го изяждам! Така че и Миглена, и Станислава – могат единствено да се радват на нещастието си и да носят позора на жалкото си съществуване, докато не одъртеят. И за двете мога да твърдя, че предавайки мен и теб, те предадоха единствено себе си!!! – Да единствено и само себе си! Той взе изгасналата си пура от порцелановия пепелник и натопи наплюнчения й крайчец в чашата си с мента, след което я поднесе към устата си и започна да я разпалва, въртейки я в кръг, както беше виждал, че го правят аристократите от филмите. Слав си даде ясна сметка, че с този си жест Любо просто искаше да прикрие гримасата си на отчаяние и разочарование от собствената си душевна несрета. – Кураж – каза си той на ум. – Кураж…ето, че не съм само аз. Ние в края на краищата, наистина преди всичко сме мъже! Ще се научим да се преборваме с всяко едно препятствие в тoзи живот…… малко по малко……
‘’Обичам те още’’ отново приключи и както беше се разположил на удобния фотьойл, Слав се пресегна към лаптопа, който стоеше на допълнителна масичка откъм страната на Любо, взе го и го постави до себе си. Зарови се в изготвената от Любо плейлиста и си избра друго убийствено старо парче –‘’Don’t cry ‘’на Guns ‘n’ roses. И Любо и Слав имаха вкус и ухо за всякаква хубава музика, независимо дали е американски блус, кънтри, рок, рап, бг естрада, сръбско, гръцко и т.н. Те бяха меломани и оценяваха най-високо всичко хубаво от света на музиката. А тази убийствена балада на Аксел Роуз, започвайки, им даде непосредствен сигнал, че е време да налеят отново чашите си. ДЗЪН!- се чу отново, и те отпиха за пореден път бавно и напоително, с жаждата и хъса на двама горящи от страсти, желания и стремежи млади силни мъже. Сега беше ред на Слав да разпали пурата си. По пример на Любо той натопи крайчеца й в прясно налятата мента и слагайки я след това в устата си, усети блажено две-три дребни капчици да се разливат приятно по езика му, носещи смесения вкус на мента и тежък тютюн. А запалвайки, той без да иска глътна дима и гърлото му се разгоря, като пещ, нагласена за Великденско агне. – Знаеш ли……едва успя отчетливо да произнесе той, кашляйки едновременно – Смятам, че Гоцова е моя човек – да, тя определено е моя човек. – Аз трябваше да си я бодна, още когато почвахме есента. Нямаше никакъв смисъл от тези шарения наляво и надясно. Все мисля, че имахме какво да си кажем, за да се приближим един до друг повече от нормалното. – Виж, Велито даже и не я мисля – тя беше напълно готова да ми се отдаде. Дали пък…. дали пък не сбърках, че не си я хванах нея за гадже? Дали пък лигавщината, която проявих с това, че се вглеждах в най-незначителни детайли, като например носът й и скулите й, не ме подведе – момичето беше душичка, добричка, неопетнена изобщо от големия град, невинна и същевременно склонна към порок. – Да, сигурен съм, че беше доста склонна към порок, но в същото време щеше да ми бъде вярна, лоялна и най-важното – нямаше да имаме селските скандали и главоболия, които имах със Станислава – тая Добринищка кучка! – Как я мразя само……..
– И как заедно с това я обичаш само, и имаш нахалството да го криеш – подсмихна се с обичайната си лукава усмивчица Любака, извивайки настрани дясната си устна – Славич, не на мене тия ако обичаш! А колкото до Велинка – лично аз не бих си я взел никога за гадже….не е мой тип. А по това, че не са ви се случили нещата – си давам сметка, че не е и твой. Това че една жена те желае не е значи, че си дамгосан да правиш компромис със себе си ако тя не ти харесва.
– Да, де бат Любо, но сега падне ли ми ще я любя до посиняване. Любака се пресегна изненадващо и с бързо заешко характерно за него движение тупна Слав по врата. – Ахх тиии мръсникооо! Пич и половина си ти! Много те обичам да знаеш! Той се премести до него и го прегърна силно през рамене лепвайки му по бузата мазна пиянска целувка. Беше взел и чашката си. – А наздраве! – чукнаха се отново те вече седящи един до друг.
– Забранявам ти да пипаш повече музиката! – каза той през смях. – Кой си ти че ще ми пипаш музиката..
– Абе да се шибаш у гъза бе Варненски педал! – не му остана длъжен и Слав, след което Любо още веднъж му млясна една влажна целувка по бузата. – Педал педал, ама те обичам, така че внимавай да не заспиш, че……хахаха…… Я сега да видиш бате ти Любчо какво ще ти пусне за душата, да си дойдем на думата я! Любо пошари с мишката по плейлистата и след около половин минута затрещя „Доко-доко“ на циганинския славей Кондъо. – Стига вече с тия балади…. е това е по-хубава балада! Я се обади на Тасев да го поздравим!!!!
Слав занабира телефона и когато чу до болка познатото – ОООО майнаааа кво правите в слушалката той пусна на високоговорител. – Как е бандааааа – изпищя Любо почти истерично. – Жулиш ли гиииииии……..- Нямам батерия майна, хайде да ти звънна след около половин час…..
– Хайде влачииии – продължи с истеричния си унес Любо. – Обади се после! – Чао майна! – каза и Слав и прекъсна връзката. – Какво ли ни изпързаля пловдивския лешояд – подсмихна се дяволито Любчо обръщайки се към Слав.- Знам ли го…… кой го знае Дон-Жуанът какви ги върши…….
10 без 15 вечерта. Град София. Квартал младост
В апартамента на Тасев беше уютно. Александра готвеше лазаня и вареше кафе на малкото котлонче до печката. Ники Тасев се беше разположил на един стол непосредствено до нея и се любуваше на розовия й пеньоар. Беше хубаво момче. Висок към 1.90 слаб, но въпреки това атлетичен. Черна чуплива коса и големи зелени очи – очи чиито зеници са винаги изпълнени с топлота и нежност почти по женски. Дълга шия и едва изпъкваща адамова ябълка. Изобщо – беше фетиш за дамите от всякаква възраст. За разлика от много други подобни персонажи, той обаче беше скромен земен и ни най-малко не се превземаше. И още едно негово качество беше особено ценно, че въпреки успехите си сред жените той изобщо не можеше да се нарече фустогонец. Те сами му се предлагаха и той като всеки нормален млад здрав човек нямаше как да се дърпа….Момичето, в което се беше втренчил тази вечер беше неговия кумир – неговата луда ученическа любов Александра, с която по време на гимназията се беше събирал и разделял поне няколко пъти. Дори с идването на свежият студентски живот и многото възможности, които му се предлагаха, и които в интерес на истината той не изпускаше – не успя да преодолее чувствата си към тази безбожно красива девойка. Въпреки че и двамата учеха в София и Тасев разполагаше със собствен апартамент в столицата те не живееха заедно. И то защото тя беше пожелала да е така. Което обаче не пречеше всеки петък и събота отново по нейна пълна инициатива тя да се натиска да идва да спи при него – точно в дните, в които най – редно бе младият човек да разпусне и да се освободи от всякакви окови пък било то и от такива, които сам си е създал. – Ако искаш излизай – беше му казала тя когато правеха този тип уговорки в началото на есента. – Прави каквото искаш – Забавлявай се – Давам ти пълна свобода. Аз не съм тиранка, но единственото, което искам е когато се върнеш пиян и красив да се съблечеш да се сгуша в теб и да положиш морно чело на гърдите ми. Това ми стига за да се чувствам жива – беше допълнила високопарно тя. Таската със своето добро сърце не можеше да откаже на нито едно нейно предложение. Още повече – тя го раздаваше много учаща. По тази причина всяка събота и неделя тя започна да го посещава и да прекарва уикендите си у тях, готвейки му по някоя и друга манджичка и глезейки го по всевъзможни начини. Колко му трябва на един мъж особено лудо влюбеният за да повярва истински, че жената до него му е напълно вярна. След няколко изминали седмици обаче тя милата гугутка в един момент прояви една нескрита ревност каквато не влизаше в уговорката им по никакъв начин и започна да се муси, когато той предложеше да покани гости или да излезе за час-два преди отново да се прибере при нея. Той недоумяваше, защо това се случва при положение, че тя беше тази, която му даде картбланш да има свобода в живота си. Но чувствителната му душа отново се подчини на нейното женско обаяние и той гледаше да се насити колкото може повече на социалния си живот през седмицата за да може, когато настъпи уикенда да се посвети на любимата си, така че да няма сцени. Сега той се беше вгледал с обожание в нейните пищнички форми, подаващи се изпод пеньоара и я обхождаше с очи от чехличките чак до гъстата руса коса. Тъкмо беше затворил телефона на Слав и в главата му бръмчаха две мухи – първата беше, че адски му се излиза и че неистово желае да се види с неговите приятели и колеги и да си кажат по някоя приказка на чашка. Втората муха беше, че гледайки обожаващо момичето пред себе си, което с такава любов му приготвяше любимите макарони той изпитваше неутешим мерак да я извъргаля още там-върху плота. – Маймуно… – така се обръщаше той към нея. – Искаш ли да поканим двамата ми колеги, за които толкова много съм ти говорил – Любо и Слав да опитат от спагетите ти? Все пак искам да се изфукам каква прекрасна жена с безброй много таланти имам до себе си. Александра обърна глава към него едва забележимо премятайки косата си и премрежвайки поглед по негова посока – Амиииии…. спагетите няма да стигнат – смигна му закачливо тя. – Нищо, нали бюфетът ми е пълен с уиски и ракия! Тия юнаци не искат много….пък и 100% вече са вечеряли! Сипи им като дойдат по едно и ще те благославят….те не са особено претенциозни! По лицето на момичето мигом се разля някаква сянка на недоволство….и след сянката както до преди миг си беше усмихната и доволна се видя истинско недоволство. Усмивката й с големите трапчинки изведнъж се сви в кисела гримаса и небесно сините й очи помътняха. Тя взе високата чашка с розе от плота до печката и седна в скута му зарязвайки спагетите. – Ще изстинат…. – обади се той предупреждаващо. – И какво като изстинат ? – наведе поглед тя. – Нали и без това ще ги ядеш без кеф, тъй като в главата ти ще бъдат приятелите ти…….Тасев се постара да бъде колкото се може по-спокоен даже заговори с тона на психотерапевт – Слънчо, маймунке – започна да заглажда русата и коса той – разбери ме и мен……момчетата знаят, че си имам сериозна приятелка, а откакто се познаваме – от 2-3 месеца вече – много повече им приличам на ерген! Как иначе да си обяснят това, че нито веднъж не съм те събирал с тях, знаеш много добре, че ти и само ти си ми напълно достатъчна за да се чувствам като бог, Но…… – Но какво? – сепна се тя изведнъж рязко отскачайки от коленете му. – И какво правиш като съм ти най-скъпа? Как по дяволите го доказваш? Като ме принизяваш до нивото на домакиня на твоите приятели ли? Това вече беше прекалено……Тасев на свой ред се изправи и я погледна с не по-малък укор отколкото тя гледаше него – Кое окачествяваш като принизяване? Не смяташ ли, че малко прекаляваш? – С кое прекалявам – нейният глас се увеличаваше прогресивно докато и все повече се удебеляваше в начеващ плач. – Как прекалявам? – Че посвещавам уикендите си изцяло на теб ли? – Че идвам и правя домът ти едно по-приятно за живеене място? – Че цяла седмица мисля с какъв кулинарен шедьовър да те изненадам и как ли не иначе да те направя щастлив? – Това ли ми е грешката? – Ми извинявай много тогава! – Алекс – аз оценявам всичко това и непосредствено ти благодаря! Обичам те до луната и обратно и неведнъж съм го доказвал! Но не забравяш ли, че ти беше тази, която не пожела да живеем заедно тук за да се фокусираш върху ученето си? Забрави ли, че ти беше тази, която ми каза, че ми дава пълна свобода? А и аз не съм се възползвал нито един уикенд от тази свобода! Тази вечер за какво те помолих? За това да посрещна свои приятели и да споделим заедно – аз ти и те една хубава вечер! В това ли ми е грешката? Александра обаче вече плачеше неудържимо, тресеше се като центрофуга на пералня. – Моля те… остави ме…… върви при приятелите си, но да знаеш, че може и да не ме намериш, когато се върнеш. Тасев остана покрусен, нямаше абсолютно никаква причина за всичко това, което се случваше в момента, нито беше казал кой знае какво, нито беше поискал кой знае какво. В ученическите им години се бяха карали и сдобрявали за разни детински глупости, но такава не я бе виждал никога. – Виж…..ще облека нещо и ще изляза да си проветря главата, ще се разходя по квартала и ще те оставя да се успокоиш, но тя вече не го чуваше. Тасев нямаше друг полезен ход, освен да навлече едни дънки и едно тениска да сложи коженото си яке и да излезе хващайки за известно време пътя накъдето му видят очите. Тъкмо беше излязъл от входа си, когато телефонът му отново позвъни – беше Любо. – Да майна……- Искаше да ни изпържиш ли хехеее – дочу той закачливия варненски акцент в ухото си. – Абе майна нещо се сбутах с мойта……бих пийнал нещо….. – Че ний сме хората бе мой……
11.40 вечерта .Град София. Студентски град
Тримата приятели и колеги – Слав, Николай и Любо се шляеха по тъмните улички на Студентски град. Любо и Слав бяха вече бая добре наквасени още от Любовата квартира, но Тасев имаше да наваксва. Сега си подаваха от ръка на ръка някакво червено вино със средно качество, което бяха купили от един нон-стоп. Тътрузеха се, сякаш нямаха особено желание за нищо. Положението беше една своеобразна апатия, която беше се предала и на тримата. Нямаха никакви планове и поне от половин час просто се разкарваха насам-натам из квартала, говорейки си незначителни глупости и подавайки си един на друг бутилката. – Колко още ще обикаляме като мухи без глави? – Дайте да влизаме някъде по дискотеките – обади се Любо с присъщата си скороговорка. Той беше доста кльощав и движенията му поначало бяха присъщи на нервак, така че сега клатушкайки се изглеждаше доста комично. – Нямам кой знае колко пари майна – Излязох ей така от нас……. – Че ние за какъв чеп сме, ако не можем да почерпим един любим наш човек бе – тупна го със здравата си ръка по гърба Слав, така че както се беше отпуснал, подскочи два метра напред. За малко не тупна в една локва отстрани на бордюра. – Абе……..не е в това въпросът. – Трябва да оправя бъкиите с Алекс……. не може така, в крайна сметка. – Не може не може, ама ето че може – намеси се песимистично Любо. – Всичко може в тоз живот…… – ако трябва на сила ще те влача, а знаеш, че аз това го мога. Но ще отидем някъде да скъсаме лентата съвсем….. каквото ще да става – придърпа го към себе си с присъщата си мечешка сила Слав. Няма да им се спаружваш на мацките ей…. пък била тя и най-любимата мацка на тоя свят, само това ти липсва, я се виж какъв си левент. Ние с Любо можем само да мечтаем да бъдем като теб – издаде неволно той благородната си завист към Тасев. – Още повече – най-любими не съществуват – и двамата с Любо го разбрахме по лошия начин. Днес е най-любима – утре е вече в историята…. без билет за обратната посока. Такава е тя тая. – Абе момци – ще дойда, как няма да дойда….аз не съм за един ден и за един скандал, утре ще мисля как ще се оправям. – Ще го измисля. – Ще го измислиш, я! – отвърна Слав. – Беше направила спагети…. – Абе, ше те водя като дойдеш във Варна в най-добрия Италиански ресторант, бе мой! Ще те храня със спагети и талиатели до пръсване! – ухили се Любака. – Е, сви простодушно рамене Тасев.
Неусетно бяха стигнали до една доста осветена част от студентски град, а именно карето с дискотеките. Отвсякъде блещукаха неонови светлини, които се сливаха една с друга и образуваха светлинно шоу посред нощ. Беше фрашкано с таксита. От тях излизаха наперени момченца, напомпани и остригани нула номер, хванали под ръка кльощави амазонки с изкуствени мигли и с 4 тона руж и фон-дъо-тен. Излизаха и дебелани с впити рокли и къси поли, разголващи знойните им баджаци. Момичета от всякакви размери и за всеки вкус разнасяха тропот на високи токчета по тротоара. Мършави дилъри и наркоманчета разнасяха уродливите си осанки в нощта в очакване на поредната жертва. В общи линии – в тази мека на греха и на разврата, приключения дебнеха от всеки ъгъл. Озовали се в тази обстановка, трите момчета се понесоха към най-близкото заведение – долнопробна смесица между кръчма и дискотека. Вътре беше тъмно, тясно и няколко овчи и кози черги предполагаха това да бъде битова механа .Но то не бе нищо повече от една дупка. Любо ,Славчо и Тасев, обаче, обичаха такива дупки. Те нямаха нищо против да се отдадат на забравата си в такава дупка и затова влязоха вътре, хостесата им намери една свободна маса за трима и те се настаниха веднагически, поръчвайки бутилка Бушмилс и три шопски салати. Бяха заобиколени от маси с големи компании, където повечето от жените и момичетата вече друсаха неистово цици и задници по столовете и масите, а кавалерите им бурно пляскаха под тях.
– И сегааааа, дръж се землъо, шоп те гази! – рязко оповести смяната в жанровете позастаряващия диджей и девойките в миг слязоха от масите и се изви кръшно шопско хоро. Тримата вече отпиваха от уискито си, разреждаха го с Pедбул и впиваха влажни погледи с клюмнали глави към опашката с хорото. Преминаваха колоритни хора и най-колоритна естествено беше женската част. Едно миньонче потропваше с отривисти, заучени движения c налетите си под късата дънкова поличка голи бедърца. До нея една висока, представителна дама на около 40 години тресеше силикона си мощно и впития й лачен панталон очертаваше хубав плътски материал, който компенсираше не толкова добрите танцувални умения. По-нататък двама бараби с големи шкембета се бяха хванали голи до кръста през рамо, изкарвайки цялата си селяния на показ, а до тях скромничкото кръшно около 18 годишно момиченце с гримасата си показваше, че видимо не е доволна от този, който стои до нея-и най-вероятно, това се дължи на неговата миризма. Като цяло, картината беше пъстра и жива….. – Я да взема да се поразкърша и аз, че…… – обади се Любака и се изправи, начевайки някакъв своеобразен анти-ритмичен кючек, изобщо неподхождащ на хорото. Тъй като пуловера му леко висеше по него, той се потръсваше и луфта между него и пуловерa образуваше подобие на изтупване на пране. –Фиуу-фиуу-фиуу – започна да подсвирква той, свивайки долната си устна и тялото му започна да се пречупва във всички посоки. Изглеждаше така, все едно някоя от частите му – я ръка, я крак, я глава, щеше да изпадне. Създаваше усещане за дървена кукла на конци. А невротичните му, некоординирани движения и острите черти на лицето само допълваха това усещане. Слав се беше изтегнал на стола си и гледаше доволно в една точка. Алкохолът беше замъглил доволно съзнанието му до ниво, в което изобщо не го касаеха никакви подробности – били те значителни или незначителни – от онова, което го терзаеше вече в продължение на 3 седмици. Но хватката беше, че в това състояние той изпадаше вече в продължение на 3 седмици поне за 7-ми, 8-ми път, след което, като се пребоpеше с повръщането и главоболието на следващия ден – всичко продължаваше да си бъде постарому. Тасев, от своя страна, се беше забил в телефона и човек можеше единствено да предполага, какво ли занимава вниманието му в този момент…..това положение продължи някъде около половин час. Любо продължаваше да се клати в своето подобие на танц. Тасев се вторачваше все повече и повече в телефона и даже на няколко пъти излезе и се върна. Слав си гледаше момите на дансинга и в общи линии не му пукаше от нищо. Часовете си минаваха, кючеците си течаха, редуващи се с кръшни македонски, шопски и родопски хора, тук-таме се прокрадваше някое по-денс или естрадно парче, а тримата юнаци бяха все по-екзалтирани и тримата вече бяха станали и се прегръщаха и си крещяха един на друг всевъзможни глупости от сорта на: Обичам ви бееее! – Ей копеле много си мой човек!- и т.н. и т.н. Всички сте чували пиянските брътвежи на пръскаща се от адреналин и страсти компания. Възбудата и вълнението на момчетата растяха от минута на минута и не беше далеч момента, в който щеше да се случи някоя безподобна глупост. Защото всички знаем, че обикновено такива нощи завършват именно така. Просто няма друг начин адреналинът на пияния младеж да се излее в друга насока, освен в бой, секс или плач. А тъй като юнаците бяха твърде горди и желаещи позитивизъм за да плачат, а относно секса… вече в никакъв случай не бяха в състояние да го получат – най-малкото, заради външния вид, до който се бяха докарали. А пък и не беше пичовско и коректно да се отделят един от друг, след като бяха започнали вечерта в комплект, заради някакви си мацки! Значи ,оставаше третият вариант……и той не закъсня. Слав открай време си беше изградил тертипа, когато е пиян – при това тъжно пиян, да възприема всеки поглед спрял се върху него в кръчма или в дискотека, като жест на провокация и агресия. Винаги, абсолютно винаги той си намираше такъв обект, който превръщаше в съзнанието си в потенциален агресор. И той беше задължително такъв, който чисто физически бе оценил като потенциална негова конкуренция. На отсрещна маса седяха трима бабаци – чисто мъжка компания, каквато бяха и те самите. Разликата беше единствено в това, че Любо, Слав и Ники имаха приветлив и интелигентен вид на класически млади сладури, въпреки че се бяха налаяли като Донски казаци, докато онези имаха вид на току-що амнистирани затворници – не случайно казвам амнистирани, а не освободени. Единият беше висок, жилав, бръснат до кожа. На дясното си ухо носеше кръгла, вече демоде обеца. Черни, широки панталони- тип рейнджърски, черна впита фланелка и с гъста гора от татуировки по кокалестите ръце. Вторият беше среден на ръст, дебел – откровено дебел и с дълга, къдрава, сплъстена коса. Имаше една сключена между очите гъста вежда и беше облечен като заклет метъл. Беше брадясал като Робинзон Kрузо в края на престоя си на острова. Беше се свил на стола, свъсил чело и гледаше не толкова лошо, колкото абсолютно безразлично. Човек би се зачудил, какво ли въобще прави този тук, тъй като метълчетата обикновено ненавиждаха такъв тип музика. Третият беше именно този, който Слав беше определил в пиянското си съзнание като най-нагло и предизвикателно държащ се. Струваше му се, че този дребен гърчав тип, бръснат на канадска ливада -досущ като него самия, задържа оклечения си безизразен поглед твърде дълго върху неговия. Даже на няколко пъти той си направи експеримента да го гледа изпитателно и втренчено право в очите, тъй като се падаха фронтално един срещу друг. Cкакалецът, обаче не отместваше взора си ни на милиметър. Зяпаше го с гнусните си, облещени като на наркоман зеници стоически и маниакално, без дори да му и минава през ум да свали погледа си и да го насочи на друго място. Самоубиец ли беше? Какво точно си въобразяваше? Наистина ли мислеше, че е попаднал на правилния човек, с който да се гъбарка? Слав започна да се поти – стана му адски топло изведнъж, все едно е попаднал в 80 градусова сауна директно с дрехите. Сърцето му заби силно, все едно Ред-була, с който разреждаше уискито, именно сега е започнал действието си. Стана му дажеe лошо. Този лайнар наистина не се търпеше! Ей сега щеше да го научи той! Както се бяха чукнали за наздраве, Слав каза – Отивам до кенефа! Изправи се и се запъти по посока нахалника. Тъй като Любо и Ники си дадоха сметка, че тоалетните са в съвсем друга посока и тъй като се бяха запознали с пиянските слабости на своя приятел от няколкото месеца, в които се познаваха, те се наежиха неволно и проследиха с поглед Слав. Hо докато успеят да го фокусират, той вече беше се навел над жертвата си. В ръката си носеше чашката с уиски.
– Наздраве, пич! – каза му. – Онзи вдигна глава към него и продължи да го гледа, по дяволите! Продължи, като пълен дебил и невменяем, да се взира в него сякаш пред него седеше само въздух! Отврат! – Наздрaве не казваш нещо…….разбирам те, нормално да не казваш, след като не ме познаваш! Но след като не ме познаваш е нормално също така да не ме зяпаш все едно току-що съм ти изял закуската! Все едно съм те хипнотизирал за терапия! Все едно съм курва, която току-що ти е намигнала! Така че следващия път, в който погледът ти се спре на нашата маса, ако обичаш, отбий шибаната си миша муцуна с хлътналите бузи някъде към някоя жена! Ония продължи да се втренчва във широкоплещестия снажен Cлав над себе си още няколко секунди, докато накрая не изтърси:
– А ако не щем, шо че направиш по въпросо? Ебати гнусния селянин! Кой знае от коя паланка беше изпълзял! Погледът на Слав помътня – имаше един момент, в който кръв изпълваше очите му – все едно ги покриваше, като червена пелена, след което се осъзнаваше какво се случва чак когато жертвата се гърчеше под него. Така стана и този път – за няколко кратки мига, той просто изключи щепсела, все едно изгуби съзнание. Опомни се, чак когато двамата бяха обърнали масата и се въргаляха в течности на дъсчения под. По-точно, Слав беше хванал бръмбара за ушите и блъскаше главата му в пода със страшна ярост, крещейки – Ще ти еба майката! – Ще те унищожа! И наистина ако беше продължил още съвсем малко, можеше действително да стане много голям проблем и то дори такъв, от който отърване няма. И двамата извадиха късмет, когато той усети по един чифт ръце на всяко едно от раменете си и те го вдигнаха рязко, отскубвайки го от онзи. Но мощният Слав не можеше да го озаптиш толкова лесно, пък и другото бабаитче не смяташе да се даде току-така. С неподозирана ловкост и бързина, въпреки че беше зашеметен от главоблъсканицата в пода, той се изправи на крака. Но джинките са така – по някой път са по-опасни и от най-големия мускуляга. Tой като влака-стрела се вряза напред с глава в корема на Слав, както го бяха хванали другите двама. Това мигом го отряза като кисела краставичка, тъй като ударът беше попаднал точно в слънчевия сплит. Ръцете и краката му сякаш се превърнаха в пластилин. Той се олюля и се свлече омекнал на земята. И ритниците не закъсняха. Отвсякъде се посипаха по него – по главата, по корема, по краката, по бъбреците. Единственото, което можеше да направи бе да прикрие лицето си с ръце и да се отпусне – знаеше, че колкото повече се стяга, натъртванията на следващия ден ще бъдат по-големи. Но след 12-15 ритника, те изведнъж секнаха. Любо и Тасев се бяха намесили не много навреме, но за сметка на това бая ефективно. Бяха изчакали на позиция в началото, да видят какво ще се случи, залагайки на това, че Cлав е в състояние да овършее и тримата наглеци за около 5 минути и тяхната роля ще е единствено поддържаща. Нещата се развиха толкова бързо, че те в самото начало не осъзнаха, че този път ще им се наложи да вземат не поддържаща, а спасителна роля. Слав скочи връз съперника си, подобно разярен лъв и повали и него и цялата маса на компанията му и техните чаши с пиене, и чинии с мезета се разхвърчаха във всички посоки. Покривката от масата ги забули и в първите няколко секунди не можеше да се види с просто око, кой кого налага. Hо докато те се затичат бясно натам, двамата приятели на другото момче бяха вдигнали Слав, отделяйки го от клетника и онзи с разкървавен нос бързо се окопити и се озова отново в клинч с техния човек. Този път, Слав падна и не зае никаква отбранителна позиция. Сега беше ред на тримата да започнат да го ритат. Тъкмо бяха наченали това, когаto Любо и Тасев ги издърпаха грубо и докато се усетят, Любо заби мощен ъперкът на високия татуиран бараба. Той беше с около една глава по-висок, така че ъперкъта мина отдолу и го нацели много сполучливо в брадичката. А Любо беше хилав на външен вид, но притежаваше сравнително жилави ръце – при това, невротични и бързи. Дългучът се трупяса от раз. В това време Тасев, който притежаваше тренирани крака на футболист, а пък и известно време бе тренирал кикбокс, вкара едно коляно в бъбрека на и без това слабо подвижния метъл. И той се преви на две сядайки на земята. Тасев го хвана за дългата грива и го влачи два метра като мокър парцал и така той беше официално изваден от играта. Тасев се върна да помага да останалите. Човекът на Любо се бе съвзел от ъперкъта и сега двамата се налагаха кой където свари. Тасев мина отстрани на дългуча и го блъсна, освобождавайки известно време юмруците на Любо. Сега започнаха да го налагат двамата и той не удържа на численото превъзходство – клекна и прикри главата си с ръце. Слав беше продължил онова, което беше започнал с гледащия го нагло келеш – обаче този път не му блъскаше главата в пода, а действаше по-практично и безопасно за здравето и живота му, просто го беше налегнал и най-ашлашки го налагаше като обезумял, където свари. Самият Слав беше с разкървавена устна, но явно не я усещаше и кръвта от устната му капеше на капки върху другия, смесвайки се с кръвта от неговия разбит нос. Тъй като неговите приятели бяха обезоръжени тотално, този път самите Любо и Тасев подхванаха Слав през раменете, и едвам издъхвайки от неговите бунтуващи се 115 кг, някак си го задърпаха до изхода и го изтласкаха навън под ясното, ноемврийско, мразовито небе. Тасев се върна за якетата, а Любо му даде пари да плати сметката. Върна се и начена запъхтян – Управителят тръгна да вика полиция! – Да се омитаме възможно най-бързо, майна! Слав тутакси осъзна, че беше крайно време да се охлади, така че тримата като по команда се стрелнаха през алеята с обкръжаващите ги дискотеки и се шмугнаха в тъмните, криволичещи, кални улички помежду блоковете. Тичайки бясно, Слав попита единствено: – Колко ви дължа пичове? – Нищо не ни дължиш! – отвърна Любо.
– Ти си заплати достатъчно към нас, след като ни ободри, отрезви и раздвижи! Иначе щяхме съвсем да се разкиснем! И едва доловимо, той смигна в тъмнината на Слав. Но при все, че това намигване много трудно можеше да се види в полумрака и бързината, с която тичаха – Слав го видя.
2.45 сутринта
Пешо Цесекаря, Дончо Метъла и Pайко Невестулката се тътрузеха в горната част на Cтудетски град – в посока посолствата. Подаваха си един току-що запален джойнт. B джобовете на всеки един подрънкваха по едно-две патрончета с долнопробна евтина водка. Оборотът за тази вечер не беше особено голям. Тоя джойнт беше адски качествен, но именно затова техният пряк шеф Tарикатчето, който снабдяваше районa с трева и амфети, им бе дал директива да го продават безбожно скъпо. Hямаше начин да не го послушат и да подбият цената, защото онзи хич не се церемонеше – като нищо щеше, ако не да ги свърши, то поне да ги обезобрази. A и нямаше, на кого да се оплачат после, тъй като седмо районно му беше като бащиния и никой там нямаше да ги чуе. А по-нагоре пък, никой нямаше да си направи труда да слуша оплакванията на три жалки 25 годишни, треторазредни дилърчета. За това сега те се влачеха като народна песен – хем изнервени от сушата, хем на всичкото отгоре бити. – Кажи, бе, невестулка с какво му напари задника на тоя лайнар, че ти се нахвърли така? – се обърна Цесекаря към най-пострадалия младеж. Hеговият нос беше заприличал на камбана, боядисана в аленочервено. – Еба ли му майката въшкарска бе …….шибан пияница! Да бяхме някъде по улиците , щeх директно да извадa ножа! В тъмното, кой ме е видeл-видeл …….нещастник мръсен! – Абеее, нещастник, нещастник, ама бая добре те нареди да ти кажа, ако не се бяхме намесили на време според мен, щеше да ти перфорира червата! – се обади на свой ред Цесекаря. Hевестулката първо леко се намуси и широките му очи се разтвориха широко и доста плашещо – той с това беше основно и известен, с плашещия си поглед. И по-лабилните обикновено отстъпваха и свеждаха глава. Но на куче като Цесекаря тия не му минаваха. Той много добре знаеше, че неговият колега-дилър е едно най-обикновено страхливо ножарче и нищо повече. Ако двамата с Метъла не бяха там, той най-вероятно просто щеше да каже едно – Извинявай, братле!, когато ония дойде до масата, и нищо нямаше да се случи. Но се чувстваше силен с тях двамата и стана тя, каквато стана. Обаче, наглецът сега му се опули – Абе шибай се бе! – А ти, като си толко ербап, как може да си позволиш да те намаат двоица келеше …….я па те тава не бих го допуснал. – Абе, Невестулка……срита го в задника Цесекаря и ония политна два метра напред – аз, когато съм се маризил по люлинските локали ти още си цицал от майка си в родния си Разлог! Така че, тихо, че ония не успя да ти изкара червата, ама след малко аз ще ти ги изкарам, ако много знаеш! Невестулката прецени, че наистина е време да спре с подмятанията за негово добро. Така че просто погледна надолу към протритите си черни кубинки, и се затътрузи мълчаливо напред. – Aз само не знам, какво ще обясняваме на Тарикатчето – взе отношение и метъла. – Забранил е изрично всякакви разправии от наша страна в обектите ……сега ще ни глобява. – Еми можеш да благодариш на мистър село, ей тука до мене отляво – отвърна ядно Цесекаря. – Абе не знам на кой трябва да благодаря, ама така ме цепи главата от тая глупава чалга, че нямам вече нерви……..така че ви оставям аз-оттука съм на 2 минути, в 111ти. Удрям душ, завивам се презглава и пускам на слушалките Aйрън Mейдън, да влязa малко в час! – Утре ще го мислим! -Tи и къпане? Тва, че требе да го видим – изхили се, както беше навел поглед, Невестулката. – Да го духаш, невестулка непрокопсала, недоклатена! – беше отговорът на метъла. – Чао от мен. И тъмният дългокос балкански субект сви и се изгуби в една от уличките. Когато Невестулката и Цесекаря останаха сами в нощта, първият зачена опит за помиряване: – Братле, извинявай, че знаеш дека си те тачим! – Hе ми се толко люти! Mрачното лице на Цесекаря, което беше на всичко отгоре и то леко зачервено от няколко сполучливи удара от един от неговите съперници в кръчмата, неочаквано се озари в усмивка – усмивка и приятна, и топла. Прегърна невестулката през рамене и му отвърна – И аз те тача, брaтле, ама повече ще те тача, ако научиш най-после български! – Е…… – отвърна три пъти по-дребничкият невестулка, който сега се беше буквално изгубил измежду жилавата лапа на Цесекаря – Па, че се стараем………
3.30 Люлин
Цесекаря затръшна зад себе си врата на Люлинската си гарсониера. Как ги мразеше тия таксиметраджии …..трябваше да се прибере пеш-хем щеше да му се проветри главата, хем нямаше да бъде избомбен с 18 лв от Cтудентски град до Люлин. Не беше чак толкова цъфнал и вързал, че да си позволи да харчи така неугледно. Нито бяха продали кой знае колко тая нощ, нито пък имаше кой знае колко в излишък. Облегна се на стената и затвори уморено очи. Не се чувстваше добре – да ,определено не се чувстваше добре. Беше му писнало до болка от тоя скапан занаят. Беше му писнало да трови хората с тия лайна, беше му писнало да отблъсква всяко едно свястно същество от себе си, което разбереше докъде е изпаднал. Заключи вратата, хвърли ключа с ключодържателя на пода и се свлече бавно на земята. Седейки в коридора, така както се беше подпрял на стената той заплака. Плачеше с глас. Сълзите му се стичаха, като река, без да може да ги контролира. Не му се беше случвало от детските му години. Просто покри очи с ръце и се отдаде на емоцията, която така или иначе беше безсилен да спре.
– B какво се превърнах, да го вземат дяволите! – каза си той сам на себе си през плача. – Tова ли бе цената, която трябваше да платя и отново още по-силен сърцераздирателен рев. Мислите му не секваха, докато плаче – просто вече прелитаха през главата му, тъй като нямаше сили да ги изрече на глас. – Нямаше ли друг начин…….нямаше ли…..та аз, на практика мога да запиша отначало, мога да се върна и да запиша отново, мога просто да отеба телефоните и да скъсам с всичко и с всички тези, мога просто да потъна за известно време. – Ще се обадя утре единствено на Метълчето, да му кажа за какво става въпрос. – Да, Метълчето с положителност ще ме разбере и замаже положението пред тарикатчето. А аз……аз ще се оправя! Ще запиша отново! Ще се обадя на майка и татко, ако трябва, на колене ще им падна….да ,на колене ще падна, със сигурност ще падна! Ще оправя нещата отново ще намеря нещо, колкото да плащам семестрите и колкото за хляба насъщен. С идването на положителните хрумки и риданията малко по малко взеха да отслабват. Вече се съвземаше след първоначалната криза, и имаше сили да говори на глас. – Мдааа – изрече – И романът ще си продължа, ще изровя прашната тетрадка от бюрото и ще го довърша най-много за месец. Сигурно професорите в СУ, а особено нашите културолозите, толерират повече студенти с литературни заложби……убеден съм, че е така. – Е ,чао на Пешо Цесекаря. – Здравей Петър Иванов – писател и студент по културология.- Здравей, нов друм, по който всъщност винаги си искал да вървиш, защото този път винаги е бил твоят, като се замислиш. Изведнъж ,подпухналите от плач очи се засмяха весело, както бяха още леко насълзени и той смени настроението с весел смях – ами, Невестулката какво би ли си казал в този миг на тези ми брътвежи – най-вероятно ,”- не мой се напиня! Започна да се смее неудържимо, представяйки си физиономията на дребосъка и се изправи, отупвайки се тук-таме. Влезе в банята, взе леден душ, след това освежен обръсна леко наболата си брада, изми си зъбите и както беше по халат, отиде в малката кухничка и си пусна дълго кафе. Внезапно рязко огладня – отвори хладилника, извади да се размрази масло, което възнамеряваше да намaже върху две филии хляб, когато телефонът му изведнъж иззвъня……беше тя! Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е! А каква беше тя! Най-хубавия човек, който бе срещал, откакто се е родил! Най-хубавия и вътрешно-и външно! Той още преди месец бе разкрил пред нея и най-тайните кътчета от душата си, но тя не избяга…тя остана……..
– Нагласен ли си за гости? – прозвуча нежния й глас в слушалката – И не ми отговаряй нищо, защото предварително ти казвам, че нямаш друг избор, освен да си! Защото имаш едно скромна гостенка пред вратата си! Сърцето на Пешо се изпълни с внезапна огромна радост. По халат и с чаша с кафе в едната ръка, и с нож за мазане на филии в другата, той отвори вратата. Нямаше нужда от думи .Тя директно му се хвърли на врата, а той я вдигна от краката и тя ги усука около кръста му……..
Половин час по-късно те се излежаваха вплели тела на неудобния матрак. Запалиха цигари. – Къде беше снощи? – При него ли? – на него вече бе му станало все едно. Тя и с това дори го бе примирила. Една вечер просто му бе казала честно и даже по мъжки – Обичам те, но и от него не мога да се откъсна! – Tеб те обичам – към него е привързаност! – Има разлика, повярвай ми, но отсега ти казвам – не мога да се откъсна от нито един от вас. – Курва! – беше избухнал тогава Пешо. Hо след 10 дена молби, цветя и гонитба тя му бе простила. A противно на характера си – той бе се примирил. В нея виждаше такова разбиране към несретната си личност и беше твърдо убеден, че не би го намерил никъде другаде, тъй че нямаше и как да не се примири. – Не ме питай за неща, които много добре знаеш – издуха тя дима от цигарата си и отпусна глава на рамото му, повдигайки бедрото си, както беше прекарано през чатала му и поглеждайки към върха на пръстите си с красивите си светлосини очи. – Знаеш в събота и неделя съм при него, но може би няма да е за дълго. – Започвам да те обиквам все повече и повече и сама осъзнавам, че не би било честно да те принуждавам да ме делиш, с когото и да било. – Пак си се бил – тя прокара синия си маникюр по снощните му белези в гръдната област и в областта на брадичката. – Кога най-после ще престанеш с тези простотии? – Погубваш се. – След това, което чух преди секунда от сладката ти устичка, ако наистина си сериозна в това, което току-що каза най-вероятно, от този миг нататък, докато съм жив, спирам с всички възможни глупости. Ставам направо резистентен към тях, нали така се казваше – ти си студентката по медицина – ти ще кажеш по-добре! – Глупчо……… – красивото русо и синеоко момиче, чието име беше Александра, бързо изгаси фаса си в пепелника на нощното шкафче, изтръгна от устата на Пешо неговата все още недопушена цигара и впи отново жадни устни в неговите………всичко хубаво за тези два млади влюбени гълъба тепърва предстоеше да се случи…….
4.00 студентски град. Блок 117
Невестулката почука на зарешетена врата. – Кой е? – се дочу сънен момичешки глас. – Свой – отвърна. Вратата се отключи и отвори. Чернокосата и черноока, разчорлена девойка, която се подаде въпреки, че беше адски сънена се усмихна и обви ръце около врата на Невестулката. Сама го помъкна навътре, а той и не се съпротивляваше. Не се мина много време и те подобно неговия приятел Пешо и неговото момиче бяха голи в леглото и пушеха. Hо тук имаше единствено две разлики – първата беше, че сцената се разиграваше на около 10-на километра разлика, а втората, че те не се излежаваха тъй блажено, като другите двама, а след бурния секс, на който се отдадоха, Станислава забеляза, че той е доста сериозно контузен и че тялото му е осеяно от натъртвания, а носът му – направен на нищо. Bсе неща, които не можеше на забележи, докато се чукаха бясно в сумрака на утрото. По тази причина, сега той беше седнал на ръба на леглото, пушейки – а тя, коленичила зад гърба му, промиваше с риванол раните му. – Hе ти ли писна от глупости? – зададе му тя въпрос, почти сходен с този, който Алекс беше задала на Пешо в Люлин. – До кога ще я караме така? – Вече трета седмица ми идваш по ранни зори с разни бойни рани и вонящ на водка Финландия. – И аз се занимавам с теб, а после три дена съм неадекватна. – Аз в крайна сметка, трябва на всяка цена да си седна най-после на задника и да започна да уча за сесията! – Не ми се връща в Добринище, да знаеш! – И, ако трябва, ще ти бия шута, но с университета компромиси няма да правя! – А ти, ако искаш, се проваляй и потъвай – все ми е едно! – Не ти все едно – обърна внезапно глава към нея Невестулката. – Въобще не ти е все едно! – Ако ти беше все едно и сега нямаше да съм тука! Тя го погледна в очите със смесени обич, болка и страх – чувства, които само една влюбена до полуда жена можеше да смеси в този ред. А тя беше точно такава – обичаше го безумно, до болка! С цялото си сърце и душа! Даже сама не осъзнаваше, колко много обича това скокотливо Разложко момченце, с всичките му недостатъци! А за него да не говорим – умираше за нея и я гледаше, като писано яйце още преди тя да пристигне студентка в София! Беше му пределно ясно, че тя ще кръшне – той не беше особено интелигентен, но имаше нюх за някои неща. А то така и стана – тя наистина на първия месец се залюби с един Софийски лайнар и в един прекрасен следобед просто му каза в слушалката – Случи се това, от което се боеше! – Прости ми! Чак тогава той осъзна, че широката му кройка по отношение на нея не представлява нищо повече от негова огромна заблуда! Той, ако трябва щеше да я убие, но тя чужда нямаше да бъде! Имаше една такава песен на фолкаджията Щилян -“Aко те обичам ще те открадна, а ако не мога – ще те убия! “Та, така и с него….. Тъй като в Разлог се подвизаваше точно като същия боклук – дилър и маризчия, никак не му беше трудно още слизайки на гарата, да се свърже с правилните хора, за да си продължи да си бъде такъв и в София. Краставите магарета се надушват. С настоятелно преследване и напомняне периодично, че няма кой да я обича повече от него, тя в един момент започна да се убеждава, че наистина е така, въпреки че първоначалната страст, която изпитваше към този пусти Слав беше лудешка и абсолютно необуздана! Въпреки това, дори и след като в крайна сметка те се разделиха, той- горкото момче, така и не разбра, че поне месец преди това във вечерите, в които не спеше в неговия дом, Невестулката вече с присъщото си нахалство бе спечелил най-сетне привилегията да я посещава в нейното общежитие. Той дори и не разбра, че този майстор на подривната дейност Невестулката изобщо съществува и че именно той е бил този, който им е размътил водата. Съвсем логично нещата стигнаха до там, че наскоро тя след няколко хамалски скандала помежду им му каза, че нещата са до тук. Слав посърна, даже въпреки, че беше 115 кг атлет, пусна издайническа сълза. Даже за момент тя го съжали, но само толкова…..каквото било- било. Сега, обаче тя май започваше да съжалява за решението си да замени перспективното Софийско момче – бъдещ юрист, с този толуп тука……. – Сега че ти кажем шо, че се случи! – продължи Невестулката. – Утре сабале, че те качим на рейсо и директно у Разлог! – Тате има 60 декара картофи! – 10, че продадем и с тех, че дигнеме сватба, а другите 50 че ги работим! – Ебал съм ги и тревите и амфетите… влизам у пато! – Се за тебе влизам у пъто, Станке! – Не моа без тебе…не моа!!!! – Ти ….ти си идиот, знаеш ли, Невестулка???!!! Абсолютен, 100% идиот!!! Безподобен идиот! И аз съм най-голямата патка за това, че и аз също не мога да дишам без теб! Както беше с гръб към него, тя му се провеси, причинявайки му ужасна болка, допирайки се с тежестта си у раните му и започна закачливо да хапе ухото му .
4.00 Някъде из София
Любо, Тасев и Слав вървяха бавно и разчепатено по Дианабадските улици. Слав придържаше със салфетка разбитата си уста и всячески се мъчеше да спре кръвта. Тя беше започнала да се съсирва и най-сетне хвана коричка. Той хвърли салфетката в близко кошче и извади от предния джоб на разпокъсаната си на няколко места риза, пакет червено Mарлборо. Якето беше свалил, въпреки ноемврийския студ. Беше му задушаващо топло иначе и се радваше, че сега поема с гърдите си от Витошкия мраз. Беше омазан целия в кръв и имаше чувството, че утре ще трябва да мине целия на химическо чистене. До него, Любака се чешеше през 5 минути там, където въобще не го сърби и през 2 минути имаше – Майка му да иба! – за това, че подметката на новите му обувки се е отлепилa в боя. – Cлавич, мой, туй килиме иначе беши куражлия, да ти кажа…… не беше за подценяване… тез пcихопати по някой път са по-опасни от бабанките като тебе. – Не ми се сърди, ма е така, като видях накъде отиват работите, изтръпнах, признавам си! – Hе бе, майна, ние трябваше още като го видим, че отива натам, да го дръпнем – включи се Тасев, който също беше преметнал якето си през рамо и изглеждаше в общи линии най-стабилен от всички. Любо и Тасев имаха също няколко морави белега по лицето и по тялото, които им помагаха да изтрезняват една идея по-бързо. Любака се вгледа в Тасев и призна – Тъй е… не трябваше да го опускаме тоя ЗвЯР тука тоя ТИГЪР – и отново с типичния си маниер той придърпа Слав към себе си и го тупна по врата – Оууу леко бе ргларус! – Недей, че и врата ме върти нещо……. – Хубаво е че не те въртят колената тъй като не е хубаво да си наведен в тоз живот хехеее. Той направи характерната си гримаса на лукава усмивчица, която пресъздадена лицево от него всъщност беше много добродушна и позитивна. Не случайно Слав се радваше като малко детер, когато Любо пристигаше за 1-2 дни в София за изпити. Те учеха задочно и имаха възможност да се виждат по-рядко, отколкото редовните студенти. Именно по тази причина, те се стараеха да използват максимално пълноценно всеки един момент, в който са заедно и могат да се нарадват един на друг. Това представляваха първите приятелства след завършване на училище. Те бяха тези, които обикновено се запазват за цял живот и именно от тях идваха най-хубавите спомени, които после грееха сърцата и душите в продължение на целият житейски път на хората. След това идваха колегите в работата, приятелствата свързани с партньорство, семействата, децата…, но именно тези приятелства от първите студентски месеци си оставаха на нищо друго безподобни и разбира се, много често прерастваха във вечна изконна дружба, която в голям процент се предава и на следващите поколения. При мъжете, тази дружба бе особено силна – всеки мъж, дори и онзи, обременен от живота през годините и смазан от стрес, много добре знаеше какво означава да седнеш да пиеш със старите си другари, да се прегърнете, да се препсувате два пъти закачливо, да си палите един на друг цигарата, да си приказвате с часове за стари случки и да разчепквате отдавна архивирани в съзнанието спомени, от които мед да ви покапе по сърцето. Всеки мъж знае, също така сладката умора в ранните утрини, в които ти и другарите ти вървите по някоя безлюдна улица – удовлетворени от онова, което сте преживели вечерта. Чувството от преживяното е нещо повече от едно обикновено излизане – то е преживяване, което се запечатва в душите ви и сърцата ви на равни парчета – то е, като да си предавате в духовния смисъл кръв един на друг – всеки от вас носи вече парченце от другия у себе си и това ви свързва, каквото и да се случва за напред. При жените е по-различно – те също, когато са студентки, се сближават, разпускат заедно, говорят за мъже, но след това се омъжват, обикновено пътищата им се разделят и всяка една потъва до толкова дълбоко в своите семейни и професионални грижи, че едва ли се сеща с този патос за приятелките си от младостта, с който се сещат мъжете… при тях е, сякаш са се изгубили безвъзвратно през годините и освен живота им, който успоредно разбира се, продължава да си тече, те подсъзнателно опипват с ръце слепешката хронологичната стена на техния живот и измежду мазилката търсят ръцете на своите приятели – и обикновено, разбира се, ги намират……тогава се връщат – да речем, 20 години назад в своето житие-битие, и са толкова жадни за срещата, че пият от нея подобно от планински извор след седмица обезводняване. Нашите трима герои, разбира се, все още бяха в началото на едно такова истинско приятелство и все още го изграждаха, но без самите те да си дават сметка за това, то се превръщаше именно в такова – един безценен бисер, който се загнездваше малко по малко в сърцето на всеки един от трима им.
– Я дайте да ходим да мушнем някъде по едно шкембе! – предложи Любо. – Ааааа много ми се спи! – отвърнаха му в отговор другите двама, като че се бяха наговорили. – Тук наблизо има една баничарница – каза Слав. – Еййййй ти си Софиянчето, ти ги знаеш! – бъзна го Любо. – Вие и това си имате само банички, бози и Кремиковци! – Да го духаш! – отвърна незлобливо Слав. – Ако е за баничка, може, но да засядаме някъде – не, а пък и…… Тасев не можа да завърши изречението си. Kакто изглеждаше най-трезвeн от всички, той изведнъж се дръпна настрана и избълва няколко солидни тона повръщано. – Оооххх майна….. как ми се повдигна тъй изведнъж – оплака се той, връщайки се при тях с насълзени и зачервени от зор очи, забърсвайки лигосаната си уста криво-ляво с ръкава си. – Дъвки имате ли, момци? – Намират се – бръкна Cлав в кожената си чантичка. И подаде на Тасев половин пакетче Oрбит- ментол. Явно последните признаци на пиянството избиваха наистина, като за последно, защото Любака, както си беше спокоен и уравновесен, изведнъж просто каза – “Майка му да иба, пикае ми се кат на куче!”- и си го извади, както си вървеше и започна да пикае, вървейки напред. Слав и Тасев, един през друг, започнаха да го увещават да спре с тази простотия, защото всеки момент би могла да мине полицейския патрулка. – Да ми ядат варненския хуй! – беше неговият отговор. И той най-спокойно си довърши работата, пускайки дълга и продължителна струя през себе си и като по чудо не се опика, изтръсквайки се също в движение.
Един час по-късно, те с бавното си темпо тъкмо бяха си поръчали по една баничка с айран и баничките се топлеха. Докато Любо и Тасев бяха влезли в един ожесточен спор коя от двете – Алекс или Миглена е по-качествена жена. Отстрани изглеждаше, че ще се сбият всеки момент, и то заради разпалената Варненска чест на Любчо. Той беше заприщил входа на баничарницата и изобщо не виждаше, че пречи на няколко служители на чистотата да влизат и да излизат, крещейки към Тасев: – Ти, като си Пловдивско дупе – какво си въобразяваш бе? – Ами, че ти знаеш ли, че аз мога да бъда с десет пъти по-квалитиетни жени от тебе? – Защо си мислиш, че мога да бъда с по-малко квалитиетни от тебе ? – тези две изричния с тез пословични „квалитетни“ жени му се бяха загнездили сякаш в задника, и той ги повтаряше като развален грамофон вече в продължение на 10 минути. Тасев, горкичкият, беше вече толкова уморен, че изобщо не му пукаше кой с каква жена ще бъде и дали въобще някой някога ще бъде отново с жена. Той просто искаше да си хапне баничката и да си хване едно такси до Младост с единствените му 5лв.
– Нищо не съм ти казал, бе Любчо, майна – грешно ми разбираш думите… в продължение на още две-три минути, докато баничките им станат готови, той трябваше да го гали с перце по този начин, за да потуши еуфорията му и да го вкара в някакво нормално русло на поведение – и, O, чудо! – разпененият гларус най-после утихна. – И все пак и двете са кучки! – каза за последно той, взимайки си от тезгяха баничката и айрана. – В това спор няма, бе, майна – каза той ,за да приключи нещата окончателно, въпреки че само като си спомнеше за снощния скандал с Алекс, сърцето му се свиваше не на две, а на три. Kакто си отхапваше от баничката с една ръка, с другата той извади от задния джоб на дънките си мобилният си телефон, и я набра. Телефонът, за съжаление обаче, беше изключен…
– Сигурно си е легнала и й е паднала батерията – помисли си окуражаващо. – Едва ли се е прибрала в квартирата. – Много добре знам, че съквартирантката й всеки уикенд си заминава за Пазарджик, и сама в квартирата ще умре от скука и тягостност, а пък да се разбира с колежки за излизане, вече й беше прекалено късно още като аз излязох, пък и тя не носеше нищо у себе си – дойде само по един анцуг, а нали за излизане й трябва поне час да се нагласи……ама, стига съм си мислил и аз разни глупости! Момичето просто е заспало. Сега ще хвана едно такси още от тука, а след това ще се кача при нея, ще се съблека докато спи и ще я събудя с топла целувка по вратлето…..и ще започнем наново една прекрасна сутрин! – А – погледна той през стъклото на баничарницата – Ето го моя човек….и лампичката свети зелено! – Супер! – Пичове….мисля, че това е моят шанс да стигна безпроблемно у дома! – Тъй че ви оставям, защото повлачим ли се още малко насам-натам има риск да извършим още най-малко 1001 глупости за отрицателно време и в крайна сметка, наистина да се озовем в районното! – Айде, да тичам, докато е на светофара, че ще избяга! – При лисунгерката у вас си се затърчал, тииии тарикат? Любака го погледна с нов поглед на приятелство и очевидно духът му се бе отново вдигнал и двамата с Тасев си стиснаха ръцете и се прегърнаха. – Айде, брато! И утре звънни по някое време! – Разбира се! – Само да се наспим с Алекс! – И кажи на Слав чао от мене, като се върне. И Тасев се запъти към таксито, тичайки, и го спря точно в последния момент. Междувременно Слав, който беше минал зад баничарницата да пусне и той една вода, се върна и разбра, че Таската е тръгнал. Той взе баничката си, която вече го чакаше на тезгяха и я мушна с огромния си апетит за норматив. Поръча си втора и докато тя се топлеше, се обърна към седящия и ядейки бавно баничката си на високия стол до него Любо:
– Ще взема да прозвъня на Станислава, бат Любо – ей така за идеята! – Ааааа, само това недей го прави! – Еби й майката! – Защо ще й правиш повече кефа? – Струва ли си? – Aбе, ей така, колкото да видя, дали ще ми вдигне…. – Ехе, ей Славич, Славич – ама и ти и Никито Тасев сте и двамата едни…….путка да ви даде човек и направо се побърквате – губите и слово и картина. – Няма да бъдете така шампиони в тоз живот вие, ей!
Любака много ги обичаше, ако до сега не сте забелязали, сентенциите си за” тоз живот” и все му бяха в устата. – Е, значи ти ще бъдеш шампион и за нас – отвърна му примирено, повдигайки рамене, Слав докато вече набираше Станислава. Телефонът даде два пъти свободно и тя му затвори. Той опита още няколко пъти и се получи същото, докато на последното му позвъняване той беше отбичен със сигнал заето още преди да е почнал да набира – явно беше, че по някакъв начин му бе блокирала номера. – Е, утре може да се разходя до общежитието, за да не я будя сега тя и тя сега е затънала, милата, в тая изпитна сесия…… – Абе, затънала е тя……просто я остави да се развива и толкоз. – А сега ти предлагам, тъй като на мене още не ми се спи – да се върнем отново в моята скромна квартирка, за да си допием за десерт, с каквото е останало, а при бат Любо празно няма никога и да си набичим “Обичам те още” до дупка, за да завършим подобаващо таз прекрасна студентска вечер. Слав първо леко се замисли, но в крайна сметка отрони – Ами що не …….и аз с тия Ред бул-и, дето ги врътнах в ония батак, със сигурност не съм зазаспивал! И двамата приятели се прегърнаха през рамо и излязоха под вече показващото се Софийско зарево, да си потърсят някое такси!
Георги Разсипийски
