На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд прочита пред събраните хора в църквата „Св. 40 мъченици“ в старата столица Велико Търново „Манифест към българския народ“, с който обявява България за независима държава.
Пътят обаче към това знаменателно събитие е дълъг и тежък, и изпълнен с множество опити за провъзгласяване на независимостта, които не остават скрити за взора на дипломати в Княжество България и околни държави.
Още мастилото, с което са написани решенията на Берлинския конгрес, не е изсъхнало, и в писмо от 15 януари 1879 г. от Солун руският дипломат М. Улянов информира княз Ал. Лобанов-Ростовски за разпространяваните възвания: „Към братята българи и славяни“ и „Какво трябва да се прави“, призоваващи българите да настояват за Санстефанския договор и да се обявят против Берлинския трактат (Централен държавен архив (ЦДА), Колекция микрофилми (КМФ) 09. Оригиналът се съхранява в АВПРИ – Русия).
Берлинският договор от 1878 г. предоставя на България една силно наранена свобода, подлага на тежки изпитания българската народност и българската държавност. Макар и в различна степен, Македония, Беломорска и Одринска Тракия, Източна Румелия и Княжеството се намират в икономическа и политическа зависимост от Турция и великите сили.
Клаузите, които определят зависимото положение на Княжество България от турския султан, в продължение на 30 години спъват икономическото и политическото развитие. Княжеството не е признато за суверенна страна. То се задължава да плаща годишен трибут на Турция, както и да участва в изплащането на турските държавни дългове, с което попада във финансова зависимост от кредиторите на Турската империя.
С чл. 8 и чл. 20 режимът на капитулации, установен в Османската империя, се въвежда и в Княжеството и в Източна Румелия. Той осигурява големи митнически, юридически и др. привилегии на поданиците на държавите, подписали договора, създава трудни условия за конкуренция за българските производители и търговци и предпоставки за пренебрежително отношение към законите и към населението на страната.
Накърнен е външнополитическият престиж на България. По силата на чл. 10 и чл. 21 върху територията на Княжеството и Източна Румелия се запазват правата на Компанията за Източните железници, която е собственост главно на австрийски и германски банки.
Всички тези ограничения задържат, но не спират развитието на българската държава. Усещането за относителна свобода е мощен стимул за придобиване на пълна държавна самостоятелност.
Скоро страната заема в културно и икономическо отношение авторитетно място сред балканските държави. Стъпка по стъпка тя преодолява някои от ограниченията на Берлинския договор с откритото и мълчаливо съгласие на великите сили.
Най-важен е актът на Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885 г. У съвременните политици се изгражда мнението, че България е надраснала ограниченията на Берлинския договор. Психологически те са подготвени за една промяна на статуквото на страната, но преди всичко се грижат да осигурят интересите на своите държави при една евентуална промяна. Затова извоюването на пълната държавна самостоятелност на България минава през сложни отношения, събития и преговори.
За това свидетелства и докладът от австроунгарския консул и дипломатически агент в Пловдив, Щайнбах, до граф Калноки, министър на външните работи на Австро-Унгария за състоял се митинг в гр. Пловдив с цел създаване на политически съюз със задачата постигане независимостта на България. Избран е комитет с председател д-р Чомаков (Пловдив, 22 март 1887 г. ЦДА, КМФ 03. Оригиналът се съхранява в Държавния архив – Австрия).
Подкрепя го и друг доклад – от Карл фон Квятковски, резидент на австроунгарския консул в Русе до граф Калноки, за водената от българското правителство пропаганда сред обществеността в полза постигане на „пълна независимост на обединена България под ръководството на княз Александър I“. Този проект е подкрепян и от Великобритания (Русе, 27 март 1887 г. ЦДА, КМФ 03. Оригиналът се съхранява в Държавния архив – Австрия).
За следващия опит за извоюването на суверенитет на България научаваме от телеграма от министър-председателя К. Стоилов до Д. Марков, български дипломатически агент в Цариград, с инструкции да преговаря със султана за признаване независимостта на България и създаване на автономна област Македония, след което България да бъде готова да сключи отбранителен съюз с Турция (София, 11 април 1897 г. ЦДА, Ф. 600К).
Малко след това София обръща своя взор, както става ясно от телеграма от Аното, министър на външните работи на Франция, до Рибо, френски пълномощен министър в Цариград за намерението на Д. Станчов да направи постъпки пред руското императорско правителство за обявяване независимостта на България (Париж, 24 април 1897 г. ЦДА, КМФ 12. Оригиналът се съхранява в Дипломатическия архив на МВнР – Франция).
Изглежда, че цялата тази дипломатическа активност на София не остава незабелязана. Това проличава ясно от доклад от М. Георгиев, български дипломатически агент в Белград, до К. Стоилов, за коментарите сред политическите среди в Сърбия, относно подготвяне провъзгласяването на независимостта на България (Белград, 15-18 юни 1897 г. ЦДА, Ф. 600К).
За пробива свидетелства и писмо от Зазе, временно управляващ френската легация във Виена до Аното за пътуване на княз Фердинанд до Цариград на посещение при султана, което ще се състои точно преди честванията на годишнината от възкачването му на българския престол, както и преди да осъществи намеренията си в Русе да обяви България за независимо царство. Дипломатическите среди във Виена считат, че Фердинанд не би направил тази решителна стъпка преди да е спечелил благоразположението на султана и великите сили (Виена, 10 август 1897 г. ЦДА, КМФ 12. Оригиналът се съхранява в Дипломатическия архив на МВнР – Франция).
Активизирането на балканската политика на великите сили през 1908 г. и избухването на младотурската революция на 11 юли същата година създават предпоставки за икономически и политически промени на Балканите.
С обявяването на Конституцията младотурското правителство възпира действията на българската държава в подкрепа на българското население в Македония. Дипломатическият агент в Цариград Ив. Ст. Гешов пише на 19 юли до външния министър ген. Ст. Паприков, че младотурската революция отмества на заден план македонския въпрос и като компенсация за това той предлага да се разреши другия стратегически въпрос за България – обявяването на нейната независимост.
Идеята не е нова. След интензивна размяна на мнения българското правителство стига до извода, че е настъпил подходящия момент за нейното реализиране.
Дипломатическият агент в Париж Д. Станчов взима мнението на руския външен министър А. Изволски, който съветва България да не бърза. Всеобща тайна е подготовката на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, в които по силата на Берлинския договор има свои войски. Поради това Изволски съветва България да не нарушава първа Берлинския договор, а да остави Австро-Унгария да го направи преди нея. Русия обещава да съдейства на България да придобие независимостта си при друг удобен случай.
Българското правителство решава, че не бива да пропусне създадената ситуация и че трябва България сама да извоюва своя суверенитет.
Министър-председателят посещава на 21 август княз Фердинанд във вилата му в Унгария, където вземат решение да се започнат действия.
Предстои да се направи последната, решителна стъпка по пътя към постигане на независимостта на България…
