Артемизия Джентилески /ит. Artemisia Gentileschi/ е талантлва художничка от ранния Барок, от поколението на Караваджо. За жалост, името й остава в неговата сянка, въпреки че приживе Джентилески е първата жена, призната от Академията за изящни изкуства във Флоренция.
Родена е на 8 юли 1593 г. в Рим, в многодетното семейство на художника Орацио Джентилески. Майка й – Пруденсия Монтонес умира през 1605 г., когато Артемизия е едва на 12. Тя често е модел на баща си и покрай него научава тънкостите на ходужествения занаят.
„Judith Slaying Holofernes“, 1614-1620 (Снимка: Wikimedia Commons Public Domain)
Баща й забелязва таланта й и я праща да учи при негов колега – Агостино Таси. За жалост учителят не залага на обучението й, а я изнасилва!…
Срещу мълчанието на девойката, жененият Таси й обещава да се ожени за нея. Щом научава за изнасилването, бащата на Артемизия завежда дело срещу насилника. Процесът е повече от унизителен за девойката. Тя трябва да „докаже“, че не се е съгласила доброволно да бъде интимно близка с учителя си, както непочтено твърди в съда Таси. Въпреки всичко съдиите застават на страната на опозорената Артемизия и осъждат Таси на осем месеца затвор.
По-късно Артемизия се омъжва за флорентинския художник Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси, но така и не успява да възстанови доброто си име заради слуховете. Това дълбоко я измъчвало. Семейството се мести да живее във Флоренция.
„Лукреция“, 1625 г. (Снимка: Wikimedia Commons Public Domain)
Там Артемизия ражда дъщеря си Палмира и постига забележителни успехи в рисуването. През 1615 г. получава поръчка от племенника на Микеланджело, а през 1616 г. е приета във Флорентинската академия за изкуство. Тя е първата жена-член на Академията.
Артемизия общува с широк кръг знаменитости на своето време. Един от тях е Галилео Галилей. Художничката създава няколко творби за Медичите, неин почитател и покровител става херцогът на Тоскана Козимо ІІ.
През 1620 г. Джентилески завършва най-известната си картина – „Юдит обезглавява Олоферн“. Сюжет, рисуван преди нея от Тинторето и Караваджо, но интерпретиран от Артемизия по различен начин. Тя изобразява Юдит като хладнокръвна убиийца по един изключително реалистичен начин. Биографите на Джентилески и до днес не могат да дадат отговор на въпроса, защо през годините художничката на няколко пъти рисува този сюжет, ии то по този начин?…
„Джудит и нейната прислужница”, 1625 г. (Снимка: Wikimedia Commons Public Domain)
През 1623 г. Артемизия е на върха на славата си. Триумфално се завръща в родния Рим, заедно с двете си дъщери.
Получава много поръчки от елита на Италия. Лично й прави поръчка кардинал Франческо Берберини, племенник на папа Урбан VІІІ.
Артемизия Джентилески, обаче, решава да напусне Рим и да се засели в Неапол. Там основава собствена работилница и печели повече от мъжете-художници. Славата й продължава да расте. Получава покана за аудиенция лично от английскиия крал Карл І.
В Англия е баща й, вече стар и болен, но ангажиран по изпълнението на фреската на тавана в Queen“s House в Гринуич. Артемизия се заема да му помогне. Година след това баща й умира.
Артемизия Джентилески се завръща в Неапол, където я чакат много поръчки, но внезапно здравето й се влошава, и въпреки подкрепата на мецената й Дон Антонио Руфо от Месина, скоро тя се оказва не само в здравословна, но и във финансова криза.
Умира около 1652 г. в Неапол.
Векове наред името й тъне в забвение, в сянката на Караваджо. И тя и баща й действително са повлияни от неговия стил, но заслужават повече внимание като самостоятелни художници на своето време.
Артемизиия сменя стила си в Неапол, като в някои от картините й започват да се появяват и нейни изображения. Примерно картината й „Алегорията на живописта“ е неин своеобразен автопортрет.
Артемизия Джентилески е наистина една невероятна жена на своето време. Когато прави своята работилница в Неапол, в нея работят предимно мъже. Тя рисува картини в голям формат – нещо нетипично за жените-художнички по онова време. Самите й героини са нетипични за женското творчество – те са „по мъжки“ смели, решителни и енергични. Изобщо, смело може да се каже, че творчеството на Артемизия Джентилески е предвестник на феминизма, векове преди неговата поява като движение.
Затова не е чудно, че възкресяват името й именно съвременните феминистки движения през 60-те години на 20 век.
Феминистката Джуди Чикаго дори й посвещава творбата си „The Dinner Party“.
„Автопортрет като мъченица”, ок. 1615 (Снимка: Wikimedia Commons Public Domain)
Днес, от 1999-а година насам, картините на Артемизия Джентилески са каталогизирани от Raymond Ward Bissell, със заглавието „Artemisia Gentileschi and the Authority of Art: Critical Reading and Catalogue Raisonné“. Някои от картините в каталога, обаче, носят буквата „Х“ и чакат изкуствоведи да се произнесат дали са нейни.
Така или иначе, онези от творбите й, които са безспорно нейно авторство, доказват че Артемизия Джентилески е една невероятна жена и художничка от времето на Барока, която съвсем несправедливо е останала в сянката на мъжете, въпреки безспорните си успехи.
Каква е вашата реакция?
