Какво трябва да направят журналистите, когато канят събеседници, за да имат всички гледни точки? Често част от поканените отказват и така по независещи от журналиста причини плурализмът е нарушен. Нели Огнянова, преподавател по „Медийно право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и председател на Националния съвет за журналистическа етика, коментира в „Мрежата“ на програма „Христо Ботев“ плурализма в обществените медии и какво пречи на журналистите да вършат работата си.
Плурализъм в контекста на обществените медии
„Плурализмът, от една страна, е наистина правно изискване и съществува в правните актове на всички равнища, като започнем от Харта за правата на Европейския съюз и стигнем до българското законодателство. Иска ми се обаче и непременно да кажем, че това е и етичен принцип. В България действа Етичен кодекс на българските медии и е важно да се знае, че в този кодекс също има правила, свързани с хипотезата, за която говорим. В Етичния кодекс се казва, че медиите се ангажират коментарите и анализите да са базирани на различни мнения и гледни точки, но правилото гласи така: „В коментарите и анализите ще се стремим да представяме разнообразни мнения и гледни точки.“ Тоест и тук можем да обсъждаме факта, че не всичко зависи само от конкретния журналист.
И по-нататък, когато става въпрос за източниците, се казва отново: „Ще се стремим да проверяваме информацията, ще използваме различни източници, и доколкото е възможно, ще проверяваме произхода.“ Непременно трябва да кажем, че тези правила не са самоцел. Те не трябва да се изпълняват номинално. Не трябва да се търси и преследва максимално, съвсем изчерпателно представяне на, ако говорим за политика, например – всички участници на целия политически спектър.“
Цел на журналистиката
„Целта на журналистиката е да постигне едно безпристрастно информиране, за да могат гражданите да си съставят собствено мнение. Въпрос на редакционна независимост е как тази цел може да бъде постигната. Важно е да знаем – кое е целта и кое е средството.
Целта е хората да бъдат точно, безпристрастно информирани, а средството е – да бъдат подбрани източниците и редакционната колегия да реши колко да са участниците в едно предаване и дали те да са „на живо“ или на запис, или пък тяхната позиция да бъде представена по друг начин.“
„Ако си представим, че от това кой участва в предаването зависи дали аудиторията ще бъде информирана, това би довело ситуацията до абсурд. Защото ако този, когото каните, не иска да участва, това би означавало, че той решава дали да има информиране по един въпрос или не. Което пък е най-прекият път към създаване на зони „табу“.
Отказът като цензура
„Струва ми се, че отказът на събеседници да участват в предаване може да бъде и съзнателно използвана техника. Може съзнателно поканени гости, важни фактори по някаква тема, да откажат да участват и в по-широк план. Възможно е съзнателно да се възпрепятства пътя на журналистиката към някакъв вид информация и по този начин журналистите да бъдат поставяни в една особена ситуация, в която те да не се чувстват застрашени, защото, непритежавайки фактите, те няма да могат да говорят уверено за това, което се случва. Струва ми се обаче, че това би било злоупотреба с право, и да, възможно е в някакъв идеален свят Законът за радиото да е развито и аргументирано от Съда за правата на човека. Темата за отговорната журналистика напоследък се поставя в решения срещу Унгария. Може би защото отдалечаването от демокрацията в Унгария минава през такива техники за ограничаване на възможността на медиите да изпълняват основната си функция – правото да информират. А иначе, в България Комисията за журналистическа етика също се е произнасяла за пътищата, по които журналистиката може да избягва области табу – по отношение на въпроси табу или лица, за които не се говори, или имена, които не се споменават.“
Защо отказват да говорят
„Ясно е, че властта, управляващите, желаят в това огледало да изглеждат красиви. И тези стъпки, които можем да обсъждаме – кой, кога, кого изпраща за участие – всичко това показва стратегия на управляващите да поддържат образа си красив, само че в медийното огледало. Не бива да се забравя, че работата на медиите е друга. Медиите не съществуват затова да представят управляващите красиви, а са там с една функция – да можем да правим демократичния си избор информирано и по този начин да участваме в гражданското общество.
Можем да дадем много примери за отношението на институции и отделни лица и отказа им да се явяват в една или друга медия. Всички сме чували премиерът Бойко Борисов да казва, че той не идва в БНР. От това, строго погледнато, дали следва, че БНР не може да информира огромната си аудитория за всички събития, свързани с премиера Борисов? Очевидно – не!
В обществен интерес ли е големите медии да информират за изтеклите запис и снимки, преди да са проверили достоверността им.
„За мен е по-основано законово медиите да бъдат разделени на обществени и търговски. По-важно е дали обществените медии, които съществуват, за да ни информират за всичко, което е от значителен обществен интерес – турбуленции във властта, в отношенията власт – бизнес, интересно е дали те публикуваха тази информация. Ако не са я публикували с аргумента, че информацията не е проверена, това е оправдано, но в същото време, правомерно и етично е източници с недоказана достоверност да бъда използвани, когато е в обществен интерес, само че информацията трябва да бъде сложена в определен контекст. И това вече е въпрос на образование, на журналистическо отношение и на журналистически опит. Всичко може да бъде разказано правомерно в медиите. Важното е как. Включително и този запис може да бъде представен на аудиторията, защото така или иначе будната аудитория вече е видяла този запис, съставила си е мнение и не бива обществените медии да допуснат хората да си съставят мнение от съседа или от сайтове с абсолютно неясен произход и пропагандна функция.“
Каква е вашата реакция?
