Веднъж известният психолог Карл Густав Юнг чел публична лекция в Цюрих. Бил мрачен ден, облаци закривали небето и в залата било тъмно. След лекцията той поканил присъстващите да му зададат въпроси. Една жена станала и го запитала: „Професоре, Вие вярвате ли в Бога?” В този момент облаците се разкъсали, слънцето блeснало в залата и Юнг възторжено извикал: „Аз не вярвам! Аз зная, че Бог съществува!”
Цитираме този интересен случай не за да препоръчаме светогледа на Юнг, който е гностик, а за да напомним, че ние знаeм православната вяра благодарение на боговдъхновените мъже, събрани в малоазийския град Никея (днес Изник в Турция) през лятото на 325 г. Каноничните евангелия не са нито катехезис, нито учебник по вероучение. В продължение на три века след Христос се водят често ожесточени спорове кой всъщност е Той, какво е отношението Му към Бога, каква общност е основал, какво е естеството на откровението и пр. Възникват и изчезват безброй ереси и разколи, които увличат стотици хиляди търсещи и лутащи се хора. Църквата излъчва немалко духовни светилници – светите отци, чиито проповеди и произведения сочат в мрака пътя към истината. Но при тогавашното слабо развитие на комуникациите тяхното слово не е разпространено и усвоено от цялата пълнота на Църквата.
След като ликвидира политическите си противници и се оказва едноличен владетел на една държава, простираща се от Шотландия до Персия, св. Константин Велики решава да прекрати хаоса и в духовната област. Въпреки че не е кръстен, той осъзнава ролята си на „светски епископ” и свиква Първия вселенски събор в Никея. По това време вече назрява бурята, която разтърсва из основи Църквата и империята през ІV в. Това е ереста на александрийския свещеник Арий. В противовес на еретиците-монархиани, които сливат лицата на Св. Троица, той Ги разделя и противопоставя до такава степен, че обявява Божия Син, предвечния Логос за „творение”. На събора се оформят три групи. Едни са строгите православни, които обаче използват манихейския термин „единосъщен” за отношението между Бог Отец и Бог Син. Междинна позиция заемат умерените ариани, които твърдят, че Бог Син е „подобосъщен” на Отца. Крайните ариани отхвърлят рязко божественото достойнство на Сина Божи, с което стигат до богохулство.
Актовете на събора не са запазени, но за тях съдим по посланията на някои участници и данните на по-късни църковни историци. Различни списъци предлагат различен брой на участниците – по традиция те са 318. Доста колоритен е съставът на Никейския събор. Немалко от участниците са обезобразени от изтезанията на езичниците. Кипърският епископ св. Спиридон се познава по шапката от плетена ракита (не златовезана корона като днешните владици). По предание св. Николай Мирликийски в ревността си за вярата удря шамар на Арий, за което е низвергнат от събора, но по-късно е възстановен. Един мургав начетен дякон от Александрия – Атанасий, взема дейно участие в пренията. Едва ли някой тогава подозира, че този неустрашим човек ще изнесе на гърба си борбата срещу арианството през следващите десетилетия и ще бъде заточаван пет пъти. Когато отците разискват дали да наложат задължително безбрачие на духовниците, отшелникът св. Пафнутий Тиваитски мъдро ги убеждава да не налагат такова бреме на следващите поколения.
Св. Константин Велики застава с целия си авторитет зад съборните решения. Никейският събор съставя първите осем члена от Символа на вярата, който се чете по време на всяка литургия. Следващите членове са допълнени от Втория вселенски събор, състоял се в Цариград през 381 г. Съборът съставя и 20 канони или правила, които се спазват и днес, например за приемането на отпадналите от вярата, семейния статут на духовниците, празнуването на Великден отделно от евреите, забраната да се коленичи в неделя – деня на Възкресението на Христос и пр.
Азбучният патерик разказва за египетския авва Агатон, който е обвиняван от други монаси в най-различни грехове. Той приема всички обвинения и ги моли за прошка. Но когато те заявяват, че е еретик, св. Агатон категорично се противопоставя и отхвърля това подозрение. Всички ние сме грешни хора, но трябва да съхраняваме православната си вяра като най-скъпо достояние и да я предаваме на тези, които идват след нас. В същото време не е достатъчно само да вярваме, а да изразяваме вярата си в добри дела, защото „и бесовете вярват, и треперят” (Як. 2:19).
Наскоро излезе от печат новата книга на известния (някои биха казали – скандалния) римокатолически богослов Ханс Кюнг със заглавие „Ислямът – минало, настояще, бъдеще“ (2007). В нея авторът най-сериозно препоръчва да се откажем от „елинизма на Никея и Халкидон“ (т.е. от решенията на първия и четвъртия вселенски събор), за да се доближим до мюсюлманството. Но християнство без разпятие и Възкресение, без истината за богосиновството на Христос, без надежда за безсмъртие би било нелеп оксиморон, страшна глума, престъпно отхвърляне на свидетелството на Библията и опита на човечеството. Всеки от нас може да повтори словата на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филип. 1:21).
Каква е вашата реакция?
