Историята на плувеца от Кавказ

Шаварш Карапе­тян е роден във Ванадзор, Арме­ния на 19 май 1953 г. От малък е със спортни постижения в плуването (и другите му двама братя, впрочем, също са плувци с международни отличия). Карапетян става 17 пъти световен шампион, с 11 подобрени све­товни рекорда, 13 пъти е европе­йски шампион, 7 пъти шампион на СССР и е победител в още много състезания през спортната си кариера.

Дотук забележително, нали? Но още по-потресаващо от всичките му победи е онова, което се случва на 16 септември 1976 г. в Ереван и в което той участва по начин и до днес изумяващ с човечността и с невероятната сила, издържливост и смелост на Карапетян.

На 16 септември 1976 г. 23-годшният Шаварш и по-малкият му брат Камо тренират редовните си 20 km бягане около Ере­ван­ското водо­храни­лище. И след достатъчно умора от спортуването чуват необичаен грохот. Претъпкан с пътници тро­лей­бус пада отвъд язовирната стена и потъва. До дъното са 10 m. 92-ма души са заклещени в тролейбусния капан и започват да се давят. Шаварш на секундата решава: „Аз ще ги измъквам от дъното и ще ти ги подавам, ти ще ги поемаш!” Гмурка се в студената вода, чупи про­зо­реца на тролейбуса с крака и макар с ранени нозе и с доста загуба на кръв започва да вади хора от потъ­на­лия тро­лей­бус. Гмурка се 40 пъти и измъква хора на повърхно­стта, откъдето брат му ги изважда на брега. На всеки 20-25 секунди вади на повърхността човек от дъното. За да функционира нормално човешката дихателна система, на всеки задържан дъх, трябва да се вдишва минимум 5 пъти, тогава трениран организъм би могъл да издържи до 4 минути под вода. Ако не си осигури поне 5 вдишвания, човек получава хипревентилация. А Карапетян няма време за губене, вдишва по по-малко, за да се гмурка по-често. Прави го до тоталното си изтощение. Под водата е пълен мрак. Преди едно от потапянията си решава, че би могъл да издържи и ако само веднъж си вземе въздух, а не необходимите пет пъти – вдишва, гмурва се, но от липсата на достатъчно кислород почти губи съзнание, затова грабва най-близкото до него тяло от тролея (и без това нищо не се вижда в подводния мрак) и чак когато със сетни сили се извисява на повърхността и си поема въздух, вижда, че този път вместо човек е извадил кожена тапицирана възглавница от седалка на тро­лея. Шаварш и до днес спо­деля, че тази възглавница се е превърнала в кошмар в сънищата му. Към днешна дата някои от спасените вече са починали от старост, а Карапетян продължава да сънува кожената тапицирана седалка и изпитва вина: „Ако не бях тол­кова преумо­рен, щях да забе­лежа, че не е човек… Вместо това можех да спася още един живот…”

Плувци и инструктори днес обясняват, че в мътната, мръсна и ледена вода да задържиш въздуха си достатъчно дълго, за да се гмурнеш и изплуваш и то толкова много пъти, и то без миг почивка, е изключително сложно, изглежда направо невъзможно – сърдечният ритъм се учестява опасно и започва да пречи на собственото дишане на Карапетян. Чак не е за вярване, че всичко това се е случило и то без фатален изход и за спортиста. Вълнението от нулевата видимост също пречи на задържането на въздуха при гмуркане, защото повишава допълнително адреналина и ускорява сърдечната дейност. Лекарите в болницата изобщо не са повярвали, че това е дело не на екип обучени спасители-водолази с екипировка, а на един единствен човек и то без специални съоръжения!

Шаварш Карапетян се гмурка и спасява хора дотогава, докато самият той не губи съзнание, при­падайки от умора.

От леде­ната вода вади 37 души, 9 изплуват сами след като счупва стъклото и прави възможно излизането им. От извадените пострадали 20 оживяват. Общо 46 от пътниците умират при инцидента. Някакво добро стечение на обстоятелствата при тази трагедия е било все пак, че болницата се е намирала буквално на другия тротоар и 5 минути след катастрофата притичалите лекари и пристигналите линейки са давали вече първа помощ на подредените от брата на Шаварш пострадали хора на тротоара.

Самият Шаварш е приет по спеш­ност в болница с пневмо­ния, която преминава в двойна и се усложнява от инфекция на кръвта. Месец и половина лежи в болницата с темпе­ра­тура 40 гра­дуса, с много тежка кашлица и непоносими болки в гър­дите при всяко вдишване. Освен всичко друго лекуват и раните от стъклата по тялото му, които се инфектират, защото точно на това място в язовира се изли­ват промишлени отпадни води, които заразяват откритите рани на спортиста.

Световните експерти по-късно са на мнение, че Карапетян е един от немногото хора на земята, които физически са способни на такъв изумителен по издържливост подвиг, дори само продължителният му престой – 20 минути в ледената вода (която е била само 12 градуса! ), е извън човешките възможности, а той се е и гмуркал 40 пъти в нея, при това губейки кръв от раните си.

Дотук е достатъчно впечатляващо, за да не забравиш това име, мисля си.

Но това не е един­стве­ният път, в който шампионът на Русия спа­сява хора. Две години преди катастрофата в Ереван, на 8 януари 1974 г., 20-годишният Шаварш се връща от спортната база Цахкадзор към столицата с авто­бус, пълен с пътници. (Впрочем той, многократният шампион на страната, пътува редом с всички в междуградски автобус – забележителна е скромността на истински големите хора!!) Шофьорът, усъмнил се в неизправ­ност на двига­теля, слиза от автобуса за проверка, без обаче да го обезопаси добре, и авто­бусът тръгва по наклона. Шаварш Карапе­тян, забелязал липсата на шофьора, реагира мигновено и решително – чупи с лакът стъкле­ната врата на шофьорската кабина, за да седне зад волана и рязко прави завой към планината, за да избегне пропадането на авто­буса в дефилето. По-късно анализиралите събитието експерти ще обяснят, че това е било единственото пра­вилно решение за предотвра­тя­ва­нето на траге­дията. На въпроса как е успял да избегне ката­строфата, Шаварш скромно отговаря: „Про­сто аз се случих най-близо…”

И още веднъж съдбата изправя Карапетян пред изпитанието да е случаен свидетел на бедствие, девет години по-късно. На 19 фев­руари 1985 г. се оказва близо до горящата сграда на Културно-спортния комплекс в Ереван. Без да се двоуми, се хвърля в огъня редом с пожарникарите и помага за потушаването на пожара и за търсене на заклещени от огнената стихия хора. Точно тогава за щастие в сгра­дата е нямало посетители. Карапетян получава изгаряния, които дълго лекува, но най-вече дробовете му са пострадали, замърсени от дима и саждите – за състезател като него това значи край с гмуркането.

Още след спасяването на давещите се от катастрофата с тролейбуса, Карапетян получава травми, които го извеждат от спортната му кариера. След усилени тренировки (дори нощем!) успява въпреки всичко да постави още един рекорд – 11-я си световен рекорд, който остава последен за него – по подводно плуване с акваланг на дистанция 400 метра – 3 минути 6,2 секунди. Това му коства изключително изтощение: стигайки финала едва си взима въздух, трудно издържа болките в гърдите и само прошепва на брат си: „Лекичко и бавничко ме заведи сега направо при лекаря, защото ми е ама много зле…“ След това не му позволяват да се състезава професионално.

…….

Нарича себе си обикновен човек, който цял живот прави грешки, и като доказателство разказва следната история от ученическите си години в отговор на въпроса на журналист дали заради спортните му успехи като дете не са му пишели по-лесно високи оценки в училище:

„Не съм давал повод за снизхо­ди­телно отноше­ние, та аз се държах хулигански понякога. Спом­ням си веднъж една учи­тел­ка поиска да ме изпита на материала от предишния час. „Не съм готов за днес, може ли да ме изпи­тате утре и ще ви отго­воря и за вчера, и за днес”. „Утре си е за утре, днес ще ти пиша двойка, щом не си учил.” А аз казах, дори не знам защо ми хрумна: „Ако ми пишете двойка, ще скоча през про­зореца!” Естествено тя не повярва на момчешкия ми шантаж и ми писа двойка. Бях дал дума и съответно се изправих на пер­ваза. Стаята бе на третия етаж, но… скочих. Никой не очакваше това, и аз самият. Като съм скочил, учителката припаднала след мен. Настана всеобща врява, всички, включително и директорът, се залепиха със страх по про­зорците, а аз – наистина хулиганска детинска проява… – нарочно легнах по лице без да мърдам, за да си помислят, че съм умрял. Докато слязат долу, мен вече ме нямаше. Просто станах и се при­брах вкъщи. Бях оживял след този скок от третия етаж. Последва голям скандал! И с право. Никой обаче не искаше да се раздухва тази исто­рия, затова се наложи да сменя училището.“

И има още много интересни случки около личността на Шаварш Карапетян – непримирим, смел, изключително трудолюбив и талантлив спортист, но и скромен и земен като човек. Мога още да разказвам за това, което съм научила за него, но друг път, че стана твърде дълга публикацията. Искам обаче специално да отбележа факта, че дори и изключен от Спортната федерация на СССР и то след като вече е бил шампион на Армения сред юношите, са го махнали (поради странни причини, но наистина друг път ще отделя време за това), та дори и тогава той не се отказва да спортува и да печели победи. По-късно е бил възпрепятстван в спортната си кариера лично от председателя на Федерацията, който написва в доклада си: „Как така в без­водна пла­нин­ска Арме­ния изведнъж се появи гмур­кач?!” и не го допуска до световния шампионат в годината, когато спасява 20-те души от потъналия тролейбус…

Впрочем, потресаващо е стечението на обстоятелствата. Цитирам интервю с Карапетян:

– Точно защото не бях на световния шампио­нат в Хановър на 16 септем­ври 1976 г., аз се оказах на тре­ни­ровка край Ере­ванското водо­хра­ни­лище. И когато се случи траге­дията, аз просто се оказах на подходящото място… и ско­чих във водата, без да се замисля.

– Не, няма причина. Каквото е тряб­вало да направя, съм го напра­вил, останалото наистина няма ника­кво значение за мен.

И още откъси от интервюта:

– По всичко личи, че амбиция не ви е лип­свала и вероятно спорната Ви кариера от дете е била устремна и успешна – всеки обича да работи с надеждни млади състезатели.

– За да докажа на какво съм спо­со­бен. Бях на 17 години, когато започ­нах да тре­ни­рам под­водно плуване – тежки тре­ни­ровки, пълно отдаване на спорта. Държах да докажа на онези, които ме изключиха, че несправедливо и твърде рано ме отписват. Пър­во­на­чал­но целта ми бе да стана майстор на спорта, но както се казва – апе­титът идва с яде­нето. И започнах да си поставям нови и нови, все по-високи цели, така в един момент победите заваляха. Но аз се бях посветил на плуването и се раздавах без остатък. Ста­нах междуна­роден майстор на спорта, европе­йски и световен рекордьор.

– Всяка про­фе­сия оставя отпе­чатък върху характера на човека. Когато напуснахте спорта през 1980 г., това отрази ли се на живота Ви?

Наскоро бившият състезател отвори и магазин за ортопедични изделия, облекчаващи възстановяването на хора с контузии.

Неотдавна Шаварш Карапетян разказа и случай, в който върнал към живота съседско дете. Глълтнало си езика, а майката от уплах припаднала, след нея и бащата загубил съзнание и се свлякъл на пода. Но наистина като във филм: Шаварш бил наоколо, сръчно и умело отворил челюстта на издъхващото дете и освободил езика му, а после свестил с кофа студена вода и родителите.

Един, 20 или 50 спасени души – това е все забележително! А той винаги казва: „Просто се е случих наблизо…“ Но едва ли само това е нужно – да си в точния момент на точното място е добре, но и да си точният човек трябва!

Последното „инцидентно“ припомняне на света кой е Шаварш Карапетян се случи по време на пренасянето на олимпийския огън на 22-те Зимни олипийски игри в Сочи 2014, когато Карапетян бе поканен да бъде един от факлоносците, в знак на признание за спортните му заслуги. И не след дълго като му подадоха щафетата, докато бягаше с нея, огънят изгасна в ръцете му, поради нечий технически пропуск – недобре отворена клапа на факлата. По-късно Шаварш Карапетян каза, че в първия момент се почувствал огорчен, че се случва с него, но съвсем разумно я поднесъл пред очите на целия свят за повторно запалване. После се успокоил, че нищо фатално няма в това – не бил суеверен, а християнин и не вярвал в поличбите: самият той бил имал фалстартове и грешки като състезател, без да се плаши, че това му вещае предстоящ провал. Тази случайност обаче стана повод да се припомни на света отново, че шампионът, освен спортните си постижения, е запалил огъня на живота в десетките спасени души.

И една шега-метафора с „огъня на живота“ ще си позволя, защото току-що го забелязах и съвпадението ме усмихна: обувната работилница на семейството му се нарича: „Второе дыхание“.