Енчо ГОСПОДИНОВ
Преди много години, някъде в далечната 1977, светът осъмна с грозната новина, че децата на известния южноафрикански журналист Доналд Уудс са получили по пощата памучни ризки, напоени с опасна химическа течност. Баща им разбрал какво става, когато очите на децата започнали да текат като планински потоци.
Предишата вечер прозорците на дома му били пръснати на парчета от куршуми. Белият Доналд Уудс дразнеше властите на ЮАР, публикувайки статии за дивотиите им с чернокожия Стийв Бико, враг номер 1 на апартейда. Заплашван и тормозен, Доналд Уудс напусна ЮАР и избяга в Лондон. 10 години по-късно (1987), прочутият маестро Ричард Атънбъро направи блестящия си филм „Cry Freedom“, със сюжет от историята с Уудс и Бико.
Тогава бях млад журналисдт в стария „ПОГЛЕД“ и написах драматичен материал по случая. Бяхме издание на СБЖ. Не само ние, колегите от цял свят нададоха вой по случая. „Плакахме публично“, както се казва. И правилно.
Нищо ново под слънцето, както обичал да казва още Цар Соломон. А и не само той. Откак свят светува и има вестоносци или хора, казващи неприятни за властите истини, последните често имат проблеми. Това е дипломатичен израз, отразяващ недипломатични практики.
У нас един от най-талантливите навремето журналисти и публицисти, известен с псевдонима „Щастливеца“, е убит (уж по погрешка) през 1897 край пазарджишкото село Радилово. Алеко Константинов, както и дълъг списък от неудобни интелигенти в България, си отиде ненавреме, макар да ни завеща безсмъртния Ганю (Сомов) Балкански, който и до днес се възпроизвежда и мутира в политическата ни практика като коронавирус на влага….
По-късно, с течение на годините, ми се наложи да пиша и „да плача“ за различни рицари на перото по цял свят: за десетки убити или измъчвани палестински колеги; за Даниел Пърл от „Уолстрийт Джърнал“, с отрязана от ислямски бандити глава; за словашки колега, когото до неотдавна оплаквахме, застрелян от неизвестни мафиоти, за легендата Питър Арнет от CNN, който оцеля в тресавищата на Виетнам и в пламъците на Багдад през 1991, но генералите не му простиха и му направиха клопка, в коята Питър попадна и се изгуби в забвение. Нямаше го вече Тед Търнър да го закриля. А и наследниците на Генерал Уестморлънд не се шегуваха, когато става дума за опазване „честта на армията“. И не само.
Естествено, нелепата смърт на Милен Цветков, когото не познавах лично, е на пръв поглед съвършено друга история. „ПТП“, както би казал някой офицер от КАТ. Нищо политическо. Така е.
И все пак, гледайки към случайната, но предизвестена смърт на Алеко, седнал на грешното място във файтона, в грешно време, а и място (наречено тогавашна България), ни е трудно да повярваме, че и той е загинал от пътно-транспортно произшествие, при което файтонът му се блъснал в един заблуден куршум. Нямаме сведения какво са писали за случая с Алеко световните медии тогава. Както и още не знаем, какво ще пишат те за Милен Цветков.
Но онова, което знаем е, че макар Милен да си отиде по най-абсурдния начин, дълги години той беше самотен воин на перото, изложен на силен страничен вятър, без тъй-необходимата му колегиална солидарност, редакторско рамо и здрава защита от собствениците на медиите, в които работеше. Милен може и да не е бил ангел за мнозина, но по свой си невчесан и понякога остър начин изстрелваше въпросите си право в сърцето на седящия в отсрещния стол. Милен беше уважаван от много колеги , от огромно мнозинство от зрителите си, и подмятан насам-натам от собствениците на разни телевизии, от олигарси и близки до тях владетели на малкия ни свят от Слънчев бряг до Дупница….
И не само Милен беше подмятан. До него са Генка и още десетина сърцати момичета и момчета от различни медии и с различни съдби. Уволнявани и пребивани, тормозени и ругани, те – всеки по свой начин – си носеха кръста, най-често в пълна самота или много скромна колегиална солидарност. Насаме си ги хвалехме, както навремето и „Всяка Неделя“ на Кеворк. Но това беше част от нашата домошарска храброст, която никога не се доближи до тази на Вацлав Хавел.
Ако имаше повече нетърпимост към мамините синчета с мощните джипове, които вършеят по пътищата, пребивайки или убивайки наред, Милен сигурно щеше да бъде още жив. Истина е, че в цял свят хора гинат по пътищата, но у нас нещата имат нерядко специфична мутренска закваска и окраска. Обществената пасивност и мълчаливото толериране на маса фрапантни случаи доведоха до поредното жертвено агне: Милен. Може би защото голямото стадо от агнета беше обвито в мълчание, като пред Великденско заколение.
Иначе сме готови да плачем за достойни колеги от всички краища на света. И правилно. Но дали не можехме да предложим малко повече солидарност и подкрепа на хора като Милен, докато са още живи и имат кауза? Дали не можем да намерим и отгледаме хора като покойната издателка на „Уошингтън поуст“ Катрин Греъм и Главния редактор на вестника Бен Брадли, които с цялата си мощ – финансова и колегиална – застанаха зад две млади момчета – репортерите Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, и ги спасиха от гнева на генералите, на Белия дом и на ФБР? Ако не беше този непробиваем екип от репортери, редактори и издатели, мошеникът Никсън сигурно още щеше да е на почит, лека му пръст. Не че днес пак няма мошеници в политиката, но има и стени зад репортерите, наречени издатели и редактори. Къде са те у нас? И те ли са избити по кръстовищата на историята? Затова ли няма кой да прочисти язвите на обществото ни, което на моменти мирише като екарисаж в лятно безветрие?
Антъни Луис, едно от най-блестящите пера на „Ню Йорк Таймс“ обичаше да напомня на читателите си, че просперитетът на една държава и хармонията в едно общество се крепят на няколко стълба – и един от тях е смелата, доблестна, гражданска журналистика. И че тя трябва да се пази като зениците на очите, ако обществото не иска да остане сляпо. Само сляпото общество не вижда какво става по пътищата, по кръстовищата на политиката и по светофарите на географията. Така стигаме до трагедията: днес Милен, утре някой друг, близък или непознат – какво значение има. Светът е голям, но спасение май не дебне отникъде. Блеенето на агнетата продължава.
Малка утеха е, че Милен не си отиде с наведена глава, с вързан на възел език и не му се наложи да живее от подаяния.
През септември 1985 отидох да работя за 6 месеца в Международния Червен кръст в Женева. Първата ми командировка беше в бавно умиращата от глад Етиопия. Изкарах дълги седмици между провинциите Уоло и Харарге, между камионите с хиляди трупове и надеждата в гаснещите очи на агонизиращите скелети. Наоколо се въртяха ята от лешояди, очакващи поредния си пир в пустинята… Навсякъде миришеше на смърт. Режимът на некадърния полковник Менгисту беше великолепно неефективен. Душите на един-два милиона етиопци литнаха нагоре. Нямахме време да ги броим. И сигурно щяха да са повече, ако не беше един буден репортер от БиБиСи, който събуди блеещия свят с потресаващите си репортажи. Макар и късно, машината на съвестта се задвижи и лешоядите спряха да се вият в небето като „Месершмити“ над Сталинград.
Една дъждовна сутрин, когато вакханалията на „оная с косата“ беше попривършила, един от моите етиопски помощници ме заведе в близък резерват за диви животни. Там за първи път видях глутница хиени да тичат свободно насам-натам. Отвратително грозни. Казах това на етиопеца. Той отвърна:“Грешиш, хиените са санитарите на Африка. Те ядат всичко и така прочистват терена от болести и зарази….:“
По-късно прочетох някъде, че журналистите са санитарите на обществената джунгла. Ако няма добри журналисти, рано или късно идва Денят на лешояда.
Каква е вашата реакция?
