Говорейки за ефективността, като ключово понятие за всяка обществено-икономическа дейност, традиционно акцентът се поставя върху икономическата ефективност, чието проявление е в зависимостта „разходи-ефекти (ползи)”. И тъй като всяка обществена дейност се осъществява с все по-ограничени ресурси, подходът следва да е като към икономическа дейност. Още повече, че за такава се счита „всяка целенасочена дейност, при която ограничените ресурси се разпределят и комбинират между алтернативи, като при това е възможно максимизиране на ефекта или минимизиране на разходите“ „
Този фундаментален принцип, характеризиращ икономическата ефективност е едната страна за изучаване на ефективността от дейността. Но всяка дейност по своя характер е социална и обуславя необходимостта от измеримост на социалните ефекти. На тази основа в последните години все повече се заговори за така наречената социална ефективност. За разлика от икономическата, социалната ефективност не носи толкова пряк характер, явява се по-сложна категория и трудно се поддава на едномерно изразяване[3].
Измерване на социалната ефективност
В чуждата изследователска практика е натрупан определен опит в измерването на социалната ефективност в рамките на прогнозната оценка от социалните последствия на научно-техническите проекти, икономическите и социални програми. Така в САЩ, в началото на седемдесетте години е изградено самостоятелно направление на изследвания в областта за оценка на „социалните въздействия” (SIA-Social Impact Assessment), или по-точно казано интегралните социални последствия при реализацията на различни проекти и програми за развитие. Деловите и политическите кръгове в САЩ осъзнават, че всеки технологичен пробив носи „непланирани” загуби от екологичен, социален, психологически характер, които се превръщат в крайна сметка в косвена икономическа загуба. В областта на научно-техническото развитие- както на нивото на фирмите, така и на нивото на националните програми, се извършва преустройство на цялата методология за планиране и управление. И ако по-рано тя е ориентирана само спрямо чисто икономическите критерии за ефективност, то сега започват да се отчитат и социалните, психологическите и други последствия при осъществяването на научно-техническите проекти, още на стадия на приемане на решение за тяхната разработка и реализация. Така възниква необходимост от комплексна оценка на различните категории въздействие на техниката и технологията върху обществото[4].
Оценката за социалното въздействие от научните и техническите проекти и програми в САЩ се обособява в самостоятелно направление след като, с Акт за политика спрямо обкръжаващата среда през 1969г., е създадена задължителната процедура по оценка на техните екологични въздействия [4].
На екологична експертиза се подлагат всички държавни проекти, които могат да окажат значително влияние върху обкръжаващата среда, а също така и проектите на частните компании и фирми, изискващи специална държавна санкция.
Впечатляващ пример за употреба на повишени екологични изисквания при реализацията на програми за икономическо развитие в САЩ, е организацията на разработката и реализацията на проекта за нефтопровода през Аляска в средата на седемдесетте години[4].
Планирането на проекта е извършено през целия период на строителство, експлоатация и демонтаж на нефтопровода след изчерпване на находището.
Следва да се отбележи, че целият сложен многостепенен механизъм за управление на програмата се формира и функционира на основата на действащото в САЩ стопанско право и на специални законодателни постановления и съглашения.
Това определя спецификата на формата на този механизъм за управление, в който отделните негови части и елементи, представени от държавните органи, компаниите-собственици, специализираните фирми, са свързани една с друга в единна организационна система от дву – и многостранни съглашения и контракти. От позициите на дългосрочните интереси на нацията, проектът е признат за високоефективен и правилен.
Дълго време самата постановка на проблема за социалната ефективност се счита в социологията и икономиката за дискусионна. До момента не е установено еднозначно и общоприето определение на понятието „социална ефективност”. Съществуват достатъчно много работи от монографичен характер, в които авторите се опитват да изследват социалната ефективност от различните видове дейности, в това число и управленската. Преди всичко повечето автори разработват понятието за социална ефективност, критериите и методите за нейната оценка спрямо целите за общественото производство.
За класически труд по проблема за социалната ефективност може да се счита монографията на българския учен М.Марков. Според него ефективно е това, което привежда до резултат, до ефект (на латински effectus- действие, изпълнение, и afficio – действам, изпълнявам)- ефективен, значи действен5].
Популярен модел за оценка на ефективността се явява зависимостта „ресурси-разходи-резултат”, чиято характерна черта е отделянето на ролята на ресурсната осигуреност и на разходите за повишаване ефективността от управленската дейност.
В модела за ефективна организация на Р. Лайкерт се определят следните три фактора [6-7]:
• вътрешноорганизационни фактори, включващи в състава си формалната структура на организация, икономическата структура и социалната политика, професионално-квалификационният състав на персонала;
• промеждутъчни променливи, каквито са човешките ресурси, организационният климат, методите за вземане на решения, нивото на доверие спрямо ръководството, способите за стимулиране и мотивацията за дейност;
• резултатни променливи, като ръст или спад на производителността на труда и приходите, степен на удовлетворяване търсенето на потребителите и др.
При такъв подход ефективността се ражда в резултат на сложно взаимодействие между различни фактори, сред които доминираща позиция заемат човешкият и социално-екологичните фактори.
Внимание заслужава и подходът, според който ефективността се оценява по степента на защитеност на балансираните интереси на държавата и обществото. Работата на държавния апарат може да се признае за ефективна само в този случай, ако той успешно решава проблема за оптимална защита на интересите на населението, социалните групи и всеки човек. В тази двуединна задача, най-важната страна е понятието за ефективност на държавния апарат. Според този подход, ефективността се изразява в разширяването на възможностите за активен граждански живот на всеки гражданин, на обществото и ефективността на държавата. Тя се детерминира от добре действаща система за дейност на държавните органи, от тяхната способност по законен път да осъществят държавните интереси, да реализират държавната политика за социално и обществено развитие.
Друга гледна точка е тази, която свързва ефективността на държавната дейност с наличието или отсъствието на оптимална парадигма за административно-политическо управление. Става дума за противопоставянето на традиционната технократска парадигма за политическо управление на новата – партисипативна.
Като цяло авторите директно свързват ефективността от държавната дейност с наличието в нея на бюрокрация, действително служеща на обществото [4, 6-7].
А това е бюрокрацията, която: се намира под реалния контрол на обществото; изразява интересите за обществен прогрес; минимална е по своите количествени и качествени параметри. Това твърдение е основано на вътрешното противоречие на бюрокрацията между широките обществени цели, заради които тя се създава и тясно корпоративните й интереси, имащи тенденция за доминиране.
Според мнението на някои автори, критериите за ефективност на социалното управление се заключават в следното:
• в степента на съответствие на направленията, съдържанието и резултатите от дейността на управленските структури и от тези нейни параметри, които са определени от функциите и статуса;
• в законността на решенията и действията, съответстващи на управленските структури и ползвателите (реципиентите, бенефициентите);
• в реалността на влияние на управленската дейност върху състоянието и развитието на обектите за управление;
• в дълбочината на отчитане и изразяване в управленските решения и действия върху конкретните и комплексни потребности, интереси и цели на хората;
• в характера и обема на преките и „обратни” връзки с бенефициентите, или иначе казано- в демократизма на дейността;
• в степента на авторитетност на решенията и действията на управленските структури;
• в правдивостта и целесъобразността на информация, предавана на управленските структури и бенефициентите;
• влияние на управленската дейност спрямо външната среда.
Всяко действие, всяко социално явление или качество, в т.ч. и социална ефективност, се характеризират с количествени и качествени страни. И макар тези две страни на обекта да съществуват в неразривно единство и взаимовръзка, все пак това са различни характеристики на обкръжаващата ни социална действителност. В научната литература е прието качествената страна от получения резултат (ефект) да се обозначава с термина „критерий”, а количествената- с термина „показател за ефективност”.
В други изследвания се предлага малко по-различна трактовка на термина „критерий за социална ефективност”, като го разглеждат от гледна точка на взаимовръзката между количествената и качествената определеност на изучавания и оценявания обект.
От количествена страна критерият се явява като способ, инструмент, еталонна мярка за движение към желания резултат, а от качествена, като възможност за отделяне на „позитивни страни, форми на това движение в пространството и времето”.
При всичките различия в разбирането на термина „критерий” в обозначените подходи, се наблюдава смислово единство. Освен това, техният синтез ни дава ново, по-дълбоко разбиране за социалната природа на социалната ефективност.
Така „показателят за ефективност” (количественият критерий), фиксира обективираната и интегралната, главно количествено изразяваната, (например от гледна точка на натуралния обем на социалните блага и времевия интервал за тяхното обезпечаване) оценката на постигнатото от социалната система от всеки ранг.
„Критерият за ефективност” (качественият критерий), в по-голяма степен е фокусиран за изследване на вътрешните механизми за достигане на даденият резултат, включвайки степента на ограниченост и така наречената активизация на човешкия фактор, като условие за саморазвитие, ефективна дейност, социална цена на постигнатото, степента на неговата ограниченост и т. н.
Това разграничение е съществено и важно за разработката на системата за оценка на социалната дейност.
В каквато и величина да се изразява ефективността на функциониращата и развиващата се социална система, тя винаги се явява резултат от действията на всички фактори на системата в тяхната съвкупност, представяна като интегративна резултативност. При това е важно да се подчертае, че каквато и екстраординарно ефективна да бъде дейността на отделно взетите фактори в социалната система, нейната висока ефективност може да бъде осигурена само от съответстващото качество на системно социалното взаимодействие. То произлиза като нейно неотменимо органично свойство, служи като общ алгоритъм и универсален мотивационен механизъм за дейността за всички фактори в дадената система.
Връзката между икономическата и социална ефективност носи сложен характер. В основата на ръста на икономическата ефективност обикновено е поставен следният методически принцип, според който реализацията на социалната програма сама по себе си е длъжна да стане катализатор за ефективно икономическо развитие.
Средствата, изразходвани от обществото за удовлетворяване на социалните потребности, в края се връщат във вид на повишаване на социалната и трудова активност. В тази система реализацията на социалното управление се явява в крайна сметка като един от подчинените фактори за достигане на икономическа ефективност.
Опитът по аналогичен начин да се разглежда въздействието на икономическия фактор за достигане на интегрална социална ефективност, неизбежно страда от опростенчески подход. Вече е признато за напълно очевидно, че при определена същност на социалната ефективност класическият критерий (съотношението „разходи-печалба“), е явно недостатъчен. Необходим е друг подход, с помощта на който би могло да се оценява действеността на едни или други социални действия. Степента на достигане на социалната ефективност се определя от позицията на движение към обществено значима стратегическа цел, която съдържателно се разкрива като състояние на максимално пълна реализация на потребностите на човека и самореализацията на неговите същностни сили, иначе казано на неговата личност.
Благото на човека, като висша ценност за обществото, става самоцел за общественото развитие. Оттук и проективната цел на всяко развитие обикновено произлиза като изискване за детерминиране на пълното благосъстояние и свободното всестранно развитие на всички членове на обществото, чиято реализация е преди всичко в създаването на достойни за човека условия за живот и творчество.
При това е необходимо да се направят редица важни методически уточнения. Представата за социална ефективност като резултативност, оценявана от позициите на приближаване до обществено значимата цел трябва задължително да се съотнесе към измененията, съответстващи с общата линия на прогресивно развитие на социалната система, т.е. с нейния постепенен преход от по-малко към по-съвършено съществуване.
Можем да отбележим, че преди да се съпостави всеки постигнат социален резултат с разходите, е необходимо да се изясни значимостта на самия факт от достигането на този резултат, преди всичко от гледна точка на неговото съответствие с целите на общественото развитие. Важно е също така, да се отчита времевия интервал, необходим за постигане на поставената цел.
Значението на това уточнение за разбирането на базисния принцип за социална ефективност и нейните критерии, изразително подчертава и конкретния опит за социална политика. Американският учен Д.Ротблат подчертава, че в САЩ през тридесетте години е направено фундаментално преосмисляне на принципа за ефективна социална политика
Очевидно, че в същата степен, в която времевият елемент позволява по-точно да се разкрие основната линия за обществено развитие, оценката за социалната активност на осъществяваните дейности може радикално да се изменя. Така да кажем, че по-ефективното се явява включването на хората, нуждаещи се от социална подкрепа, в процеса на труда, носещо перспективен както от икономическа, така и от социална гладна точка резултат, отколкото даването на помощи, насочени за краткосрочно „изглаждане” на социалните напрежения в обществото.
Разглеждането на проблема за социалната ефективност в зависимост от представите за обществено развитие и неговия идеал, пораждат допълнителни трудности. В тези случаи, когато социалният ефект е трудно да се измери количествено, единственият надежден критерий за неговата оценка може да служи само степента за приближаване към целта, към реализацията на тези ценности, които са предвидени от нея.
В редица трудове се разглежда преимуществено съдържателната страна на понятията „социален ефект” и „социална ефективност”. Като правило, авторите на публикации са съгласни с това, че социалният ефект е определен социален резултат, целеполагаща дейност, проведена в живота от икономически решения.
При това, в едни случаи той се разбира като „нещо такова, свързано с разви
тието на човека”, което „формира нови черти в образа на живот и дейност, както индивидуална, така и колективна, свидетелства за повишаване на социалната активност, подпомага всестранното развитие на личността и формирането на нов тип работник”. В друг случай се третира като „резултат, отговарящ на целите на общественото развитие”. В трети случай, като „степен за повишаване на социално-психологическия или санитарно-хигиенен комфорт на човека”. В последните случаи фактически се има пред вид не социалния резултат като такъв, а ефективността, т.е. съотношението между резултата и целта, изходното и последващо състояние на социална комфортност [4, 6].
Предложените определения позволяват да се уловят същностните различия между понятията „социален ефект” и „социална ефективност”. В първото е отразена констатация за достигане на определени, количествено или качествено оценими резултати от социалната дейност в самостоятелно значение. Във втория случай е налице съотнасяне на тези резултати с мярката или степента за реализация на нормативно зададената цел или идеал за обществено развитие. Тази мярка за оценка на социален ефект на свой ред служи като важно указание за тази качествена страна на социалната дейност, интегрирана в нейната системна организация. Благодарение на същата се достига самата социална ефективност.
Тази присъща ефективност на социалната дейност – конститутивната качествена характеристика, може да се определи като принцип за социална ефективност. Той непосредствено е свързан с критериите за социална ефективност, като конкретни качествени признаци и определители на значенията, на основата на които, като своеобразни „нулеви точки за отчитане”, социалната дейност се оценява като ефективна или неефективна. Разглеждайки признаците, отличаващи социалната ефективност от резултата, го съотнасят или с целите, или с потребностите. Следва да се отбележи, че „най-ефективна при други равни условия ще се окаже дейност, в която целта в максимална степен изобразява човешките потребности”.
Заедно с това, въпросът за конкретните социални резултати (ефекти) от управленското й въздействие не е поставен, макар че той се представя в даденият контекст като много съществен. Работата е в това, че разглеждането на въпроса за оценка на социалната ефективност и самото съдържание на това понятие, е неотделима от конкретния анализ както на нормативно или идеологически зададените цели на обществено развитие, така и на потребностите (очаквания, интереси, идеали) на различните социални субекти.
Изглежда, че за социалната ефективност не може да се мисли в категориите на абстрактно социално благо или само във вид на движение на социалната система към някаква пределно генерализирана цел на общественото развитие.
Социалният обект, а това е обектът на управление, към който се отнася понятието за социална ефективност, е достатъчно сложен по своята структура. Той обхваща цялата съвкупност от съществуващите в обществото социални връзки и отношения. Самите цели за социално управление неизбежно засягат цялото „пространство” на тези връзки и отношения, включвайки социалната система (социума) в цяло, социалните групи (общности) и отделните индивиди (личности). Изхождайки от това и ефективността от социално-управленската дейност, следва да се мисли в съвкупната оценка за развитието на всички страни, аспекти и компоненти на социалната система.
Очевидно, че разгледаното по-горе съотнасяне на ефективната социална дейност с целите на обществения прогрес, указва на един от важните моменти на социална връзка и взаимозависимост между общосистемните, социално-груповите и индивидуално-личностните измерения на социалната активност, на съвкупния и като правило дълготраен характер на нейното проявление.
Разглеждайки въпроса за социално-икономическата ефективност от целевите комплексни програми, се констатира, че „основното назначение на разчета и оценката на социалната ефективност в рамките на програмно-целевия метод е обоснование на приеманите планово-управленски решения” [8]. Отчитайки необходимостта от прогнозиране на социалните последствия от икономическите дейности, които са длъжни да бъдат разчетени в общата оценка на тяхната ефективност, редица автори отбелязват, че за това „трябва да се разкрият устойчивите количествени или (макар и поредни) зависимости между производствено-техническите и социалните изменения, между характеристиките на набелязваните мероприятия и показатели, отразяващи съответстващите целеви нормативи” [9-10].
Някои автори свързват социалната ефективност на икономиката с проблема за ефективността. В икономиката и социологията дискусионен се явява даже въпросът за правомерността на това понятие, като „социална ефективност” (за разлика от повече или по-малко ясният икономически максимум продукция при минимум разходи).
Тези учени, които считат това понятие за правомерно, се опитват да му дадат по-конкретно определение. В частност, критерият за социална ефективност е степента за решаване на назрели социални проблеми при минимални срокове и минимални разходи за обществото. Даденото определение носи дискусионен характер, защото разработката на критерий за оптималност в социалната сфера значително би придвижила по-напред и разбирането на критерия за социална ефективност, каквато и окончателна формулировка да получи това понятие[9-10].
Постановката на въпроса за оптималност на социалната дейност като интегрален критерий за нейната ефективност, е перспективна именно поради сложността на всеки социален обект, неговата зависимост от множество променливи, а също така и от наличието на многовекторни вътрешносистемни противоречия.
Под внимание следва да имаме, че оптимизацията в математическата теория за оптималните процеси, се нарича процесът за избор на по-добрия вариант от възможните, привеждане на системата, обекта, в най-доброто от възможните (оптимално) състояние, процес в който се максимизира количествената характеристика на най-желателното свойство на обекта и обратно, минимизира се най-нежелателното.
Въпросът за критериите за оптималност (оптимума) се явява важен теоретичен резултат за оптимизацията на националната икономика. В най-общ вид критериите за оптималност в икономиката се определят като особени икономически и математически модели, изразяващи обществени нагласи. Казано по друг начин, те са особена разновидност на формализация на целите на икономическото развитие във вида на аналитична и в този смисъл априорно зададена функция.
Дискусионнен се явява и проблемът за съотношението на проблемите за оптималност и ефективност. Една група икономисти фактически ги отъждествяват, а други се опитват да разделят тези понятия. Тук е необходима целенасочена изследователска работа. Засега е ясно едно: между критериите за оптималност и ефективност безусловно съществува най-тясна връзка, при това теоретическата отчетливост в даденото отношение, ни позволява да постигнем значителни успехи в обективната оценка на последствията от реализацията на плановете, програмите, проектите и решенията.
Очевидно е, че например за социалната ефективност може да се мисли тясно прагматически, като за най-добър резултат в решаването на неотложен социален проблем. В рамките на широк социален подход, се отчитат стратегическите и дългосрочни последствия от предприеманите мерки.
Между тези подходи могат да възникнат определени противоречия и разминавания. При тези условия, задачата за достигане на съвкупна социална ефективност, следва да се формулира преимуществено като задача по оптимизация на социално-управленската дейност.
Социалната и икономическата ефективност има двуяко изражение. По отношение към всеки носител на определен вид труд тя се отнася като част от общия, непосредствено обществен труд. По отношение на продукта от всеки даден труд, тя се проявява като качество или свойство, способно да задоволи повишаваща се потребност.
Икономическата ефективност отнася своите критерии за оценка на резултатите от труда към решаването на въпроса колко ни коства достигането на получения ефект за социалната активност, на кого и как служи този ефект. Изхождайки от това, може да се предположи, че за разлика от критерия за икономическа ефективност, критерият, удостоверяващ социалната ефективност, не се осмисля само в рамките на дадената „затворена“ система на социалното действие, отколкото има зададен по външен начин нормативно-идеален характер. Това значително усложнява оценката за социалната ефективност на всеки институт за управление, доколкото го заставя да държи под внимание в своето поле, „вътрешната среда” на неговата дейност в рамките, на което резултативността може коректно да се оценява и измерва.
При това, измерването е изключително с качеството на дадената социално-управленска система, както и с „външната среда”, която не се намира в сферата на нейния контрол. Но въпреки това, тя е задача от нормативни цели, от които се извежда интегралната оценка за социална ефективност.
Целесъобразно е да се подчертае различието и взаимовръзката между категориите ефективност и качество. Критерий за ефективност е съотношението разходи и резултат, а критерий за качество – съотношението между ефекта и целите, целите и средствата за тяхното достигане. Израз на принципа за ефективност е по-малко разходи – по-голям резултат. Проявлението на принципа за качество е най-висока степен за достигане на целта при рационално и оптимално използване на наличните средства. Очевидно е, че при такова разглеждане на принципа за социална ефективност, същата се приема от позициите на качеството на социалната дейност, а не като съотношение „разходи-ефекти“.
Проблемите за социалната ефективност от дейността се разглеждат непосредствено в конкретното управление. Социалните последствия от управленската дейност в широкия смисъл на думата, са изяснени от споменатата вече американска система за оценка на социалните последствия- ОСП (Social Impact Assessment- SIA). Американските автори причисляват към тях икономическите в тесния смисъл на думата, политическите, културните и психологическите въздействия. От гледната точка на този, който е подложен на въздействие, се отличават социалните субекти и организации. Такива са обществото, социалните групи, социално-териториалните общности, индивидите.
От организационно-институционална гледна точка се анализират въздействията, на които се подлага дейността на органите за управление, министерствата, отраслите, фирмите [9-10].
От гледна точка на пространствените мащаби на въздействието, се оценяват последствията за страната, региона, областта, общината, териториалната единица- населението на обекта за въздействие или конкретната целева група от бенефициенти.
Под социално въздействие в тесния смисъл на думата, се разбира влиянието върху заетостта, създаването на нови работни места, на образованието и обучението, самообразованието, на здравето и качеството на живот, на общуването в социалните групи и между тях, на социалната сплотеност и социална сегрегация в рамките на локалната териториална общност.
В този случай, задачата се състои в това да се отговори на въпросите кой печели и губи, ако предполагаемото действие се проведе, в какво се изразяват и как се разпределят социалните разходи и полза.
За да дадем оценка на социалния ефект от управленските решения, е необходимо да разполагаме с критерии, които да ни позволят да причислим социалните последствия към благата или разходите. С други думи, се предполага наличието на определени еталони и ценностни ориентири.
Фактически процедурата завършва с определянето на това, което някои автори наричат „целева” и „потребностна” ефективност, т.е. ефективност, разбирана в нормативно-идеално измерение.
Посоченият опит ни позволява да осъзнаем редица прости истини, без отчитането, на които не може да се пристъпи към създаването на социално значими програми и проекти, а именно:
• преди да се пристъпи към изпълнението на всяко управленско решение е необходимо да се оцени неговият социален смисъл, а значи и неговата целесъобразност;
• доколкото универсални критерии за социална ефективност няма, всяко конкретно управленско решение трябва да бъде съпровождано от обосноваване на очаквания от него социален ефект и определяни критерии за неговата оценка;
• тълкуването на социалния ефект зависи от мащаба на управленското решение, от нивото на разглеждане на субектите, изпитващи въздействието на нововъведението, от мотивите и преследваните цели, а също така и от времевия интервал, в течение на който се очаква да се получи очакваният резултат;
• важно е да се различават социалният ефект в широкия и тесен смисъл на думата, отчитайки, че между тях съществува зависимост. Обосноваването на управленските решения се повишава, ако представата за социален ефект носи комплексен характер и включва в себе си и икономически, социални, психологически, социокултурни и други значими последствия;
• оценявайки предполагаемия социален ефект, е необходимо да се ориентираме спрямо определени ценностни еталони, позволяващи ни обмислено да съдим за социалната „стойност”, за социалната „приемственост на решенията”. Такава оценка е възможна само в случай на сравняване на социалния ефект от очакваното от няколко алтернативни решения.
Проблемът за социалната ефективност на управлението активно започва да се изследва в края на шестдесетте, и началото на седемдесетте години на миналия век.
Преди това е свързано с развитието на теорията за социалното управление, която поставя въпроса не само за икономическия, но и за социалния ефект от управленската дейност.
Въпросът за ефективността на системата за управление, като ефективност от дейността на субекта на управление или управляващата подсистема, е необходимо да се фокусира върху следните въпроси: какъв е приносът на системата за управление в решаването на тези или онези социално значими задачи? Какво е нейното участие в достигането на целите, стоящи пред конкретната организация?
Първичен критерий се явява степента на въздействие на управляваната подсистема. Но доколкото системата за управление е относително самостоятелна и функционира като цялостен комплекс, може и трябва да се определи още една група критерии. Тя се формулира на основата на първичния критерий и дава отговор на въпросите, свързани с вътрешното състояние на системата за управление, с нейната способност да действа с все по-нарастваща степен на ефективност.
Наред с оценката за ефективността на системата за управление в общия аспект, може и следва да се определи ефективността на основните компоненти на управлението – функциите, функционалните структури, технологиите.
Ефективността може да се разглежда не само като явление от икономическата сфера. Нещо повече, тя се явява относително самостоятелен социален феномен. В неговата основа е разглеждането на многостепенната структура от елементите, ценностните критерии и показатели. В тях се фиксира резултативността от социалните програми и мероприятия, дейността на различните групи население, социалните последствия от реализацията на икономическите, научните и технически проекти. Показателите за социална ефективност се разглеждат като инструменти за оценка на реализацията на интересите и потребностите на обществото, държавата, колектива и личността.
Ефективността, като социален феномен, се явява във вида на качествено-количествената характеристика за максимално развитие на човешките ресурси, форми на социална жизнедеятелност и управление на обществото, при отчитане на минималните социални, политически, икономически и нравствени разходи. Този подход ни позволява да разглеждаме социалната ефективност като универсален подход за изразяване степента за резултативност на позитивното и негативното функциониране в развитието на социалните институти и процеси.
При това, широко разбираният принцип за социална ефективност излиза извън пределите на даденото съотношение, доколкото отчита и интегрира още няколко най-важни измерения на ефективността от социалната дейност. Става дума за нейната ориентираност за достигане на обществено значими, нормативно зададени цели за развитие на обекта за социално управление, оценката за последователността и реалната степен за приближение до търсения обществен интерес в порядъка на „саморазвитие” на системата, ориентацията спрямо качеството на управленската дейност. Тези аспекти за измерване на социалната ефективност следва закономерно да намерят отражение в построяването на общия модел или принцип за социална ефективност.
Анализът на проблема за социалната ефективност показва, че в процеса на зараждане и развитие на науката, той закономерно получава нужното внимание в контекста на различните системи за управление. В частност, следва да се подчертае значимостта на този контекст по отношение на системата за държавно и местно управление на социалните сфери на обществото. Публичният характер на тези системи подразбира ограничаването им в своята дейност за социален ефект и детерминиращото му качество на социална ефективност в широкия диапазон на социални потребности и цели. Поради това социалната ефективност на държавната система за управление обективно изисква прилагането на полимодално многопараметров подход към нейното измерване. Съществена се явява и връзката на целия комплекс от социално и ефективно държавно управление със социалната безопасност на страната в цяло, а също така и всеки регион и територия в нейната самостоятелност.
При дефинирането на комплексната оценка на ефективността на социалните програми, е целесъобразно да отбележим следното:
• оценката на ефективността на социалните програми следва да се разглежда в разреза на количествените и качествените показатели: количественият показател се изразява в натурален обем социални блага, а също така и в материалните разходи за тяхното получаване, а качественият показател или критерий се отразява във вътрешните механизми на постигането на дадения резултат, качеството на организационната и управленческа система, системните норми и ценности, нормите на правото, на чиято основа дейността в дадената социална система се счита за ефективна или не;
• при оценката на програмите трябва да се отчита и тяхната икономическа и социална ефективност.
Икономическата ефективност се изразява в това, че реализацията на социалната програма сама по себе си е длъжна да стане катализатор за ефективно икономическо развитие. Средствата, изразходвани от обществото за удовлетворяване на социалните потребности, на края трябва да се върнат във вид на повишена социална и трудова активност;
• степента за достигане на социалната ефективност се определя от позицията на движение към обществено значимата цел, която съдържателно се разкрива като състояние на максимално пълна реализация на потребностите на човека и самореализация на неговите същностни сили, иначе казано, неговата личност, което се реализира преди всичко в създаване на достойни за човека условия за живот и развитие.
В случай на сложност или възможност от изчисляване на икономическата ефективност, тежест при оценката се явява оптималността в постигането на социалния ефект.
Под внимание следва да се има, че резултатите от програмите се съотнасят или с целите на създателите на програмата, или с потребностите на тези, спрямо които са насочени тези програми. В най-голяма степен ефективност в дадения случай достигат тези програми, в които целите на ръководителите и организаторите на програмата най-пълно отразяват потребностите на субектите на програмата [8].
Измерване на науката, като показател за нейната значимост
В последните години много се говори и пише за „измерване“ на науката, за качество, за оразмеряване по някакъв начин и намиране на елемент за нейното остойностяване. Интересно начинание, както от професионална, така и от изследователска гледна точка. Страните на този процес са най-малкото две – тези, които създават науката и тези, които ще я оценяват или по-точно казано тези, които ще я потребяват. Вероятността отношението на двете страни към резултата да бъде различно е почти сигурна. За да не изглежда всичко това доста примитивно и консуматорски би следвало да разглеждаме всичко това като процес, който е твърде сложен, както за неговото отчитане, а още повече и за неговото остойностяване. В исторически аспект ползите от различни научни открития са идвали доста по-късно, та дори и след смъртта на техните създатели.
Отчитайки както историческите фактори, така и силната динамика на днешното ни обществено развитие трябва да търсим подходяща форма не само за оценка, но и такъв способ, който да отрази по подходящ и най-добър начин този научен процес. Той не може да бъде отделен или дефиниран самостоятелно, защото самия живот го е интегрирал в съществуването ни и резултатите от него са част от него.
Предизвикателствата да търсим отговор на въпроси от гледна точка на полезност, ефективност и ефикасност са свързани с определено и точно познаване на тези процеси и отражението им към целия социален процес в който те попадат или по-точно казано, са част от този социален процес.
Въздействието на науката (или нейното отражение) върху развитието ни е процес, който сам по себе си не се нуждае от доказване, защото резултатите са очевиден за всички.
Възприемането на науката, като нещо абстрактно и неразбираемо, по-скоро вреди или най-малкото не помага на процеса на нейното възприемане и оценяване.
С тази тежка задача се занимават различни държавни и обществени институции, включително и Министерство на образованието и науката, което е призвано да върши тази дейност по реда на своите задължения. При прилагането и разработването на различни модели и технологии в тази посока винаги ще има доволни и недоволни. Това в никакъв случай не бива да плаши, обижда или обезкуражава всяка една от страните.
Постигането на максимална справедливост е достатъчно силен мотив да се върви в тази посока на обективиране на същностните процеси, свързани с научните и изследователските дейности. Още повече, житейски доказано е, че прогресът е свързан с научните открития и те са част от човешкото битие.
Много често приемаме нещата доста прагматично от своята гледна точка, като се задоволяваме с обяснението, че те и сега вървят добре или са достатъчно приемливи. Промените са по-скоро нежелани или плащеши, защото са свързани с нас самите. Този приемлив начин може да е относително добър за определен период от време, но в никакъв случай не е приемлив и прогресивен за развитието тези процеси.
Понятието „процес“ е достатъчно сложно в този смисъл в който го употребяваме, защото от една страна, той е с дълга продължителност във времеви порядък и има комплекс от характерни особености, сложност и дори противоречивост. Той трябва да се разглежда, дефинира и дори осмисля от всички негови участници, но най-вече от тези, които ще го потребяват, т.е хората. Обратното ще бъде самоцелна игра на наука и ще носи удовлетворение на човека сам за себе си без да има полезност за околните. Ще се съгласите, че основното благо в тази посока е приложимостта на всичко, което правят учените и изследователите. В исторически план това се е повтаряло достатъчно много пъти в годините, като в немалко случаи научните открития са били приемани и оценявани в много по-късен период от време. Приемането или отричането на определена научна дейност изисква нейното разбиране, усещане или одобрение от обществото. Това невинаги е лесна и постижима задача от каквато и гледна точка.
Обикновено научните открития, изследвания или разработки се публикуват в специализирани издания, които са достъпни до ограничен кръг от потребители, които се занимават с тази дейност или тези издания не са достатъчно публични, т.е. имат ограничен достъп или в повечето случаи той е платен. Това допълнително усложнява процеса на одобрение или възприемане на обстоятелствата. Наложилата се необходимост научните разработки да бъдат публикувани в реферирани издания, т.е. такива, които съдържат научна информация с висока стойност и са рецензирани, ги е превърнала в издания от затворен или ограничен характер на достъпност на публикуваната информация. Това също е разбираемо, като се имат предвид усилията и труда на съответните екипи или конкретни изследователи да получат обратна престация на своите усилия и да бъдат оценени по подходящ и достатъчно приемлив начин.
От друга страна, работата на учените трябва да достигне до по-голяма общност, защото тя на практика е потенциалният ползвател на техния труд. Това принуждава или може би правилната дума е задължава учени и изследователи да представят своите тези, разработки и открития на различни форуми многократно, за да достигнат максимално бързо по различни информационни канали до потребителя. По този начин обяснено звучи доста опростено, но е относително вярно. Едно изследване понякога се представя, рекламира и показва на десетки научни конференции, кръгли маси, симпозиуми и изложения и се превръща в сложен, труден и продължителен процес на утвърждаване. Това с особена сила важи за обществените и социалните науки. Съпротивата от страна на научната общност в подобни случаи е много сериозна, защото търсенето на нетрадиционни подходи в утвърждаването на научните изследвания нарушава общоприетата рамка на бавност. Това „дразни“ научната общност, която е доста интровертна и дори закостеняла в разбиранията си за популяризиране на научните трудове.
Моето разбиране е, че са приемливи почти всички варианти на представяне, стига те да дадат добър резултат и да осигурят надеждна и вярна обратна връзка и полезна информация в тази посока. Взаимоотношенията между автори (създатели) и ползватели трябва да бъдат повече от топли и искрени, за да се установят по достатъчно точен и коректен начин пропуски, негативи или несъвършенства.
Промените в Закона за развитие на академичния състав и Правилника на неговото приложение търсят отговор на тези въпроси, като се опитват да създадат система от критерии, която да бъде измерима за съответната област на висше образование и професионално направление. Тази система се обслужва от Националния център за информация и документи към Министерството на образованието и науката. Дали количествените измерители, които са заложени в този модел, могат да осигурят необходимото качествено покритие е трудно да се каже и по-скоро отговора е отрицателен. Въпреки всичко тази система създава определен ред и видимост на резултатите, но за обективност е трудно да се говори. Особено като се има предвид, че през различни периоди са действали различни системи за оценка и допустимост, както и различни изисквания. Покриването на определени критерии към днешна дата понякога води до невъзможност на някои учени да представят адекватна информация, като допълнително затруднение представлява информацията на хартиен носител от по-старите периоди, която не може да бъде пренебрегвана или отричана.
Това не омаловажава усилията, които се полагат в тази посока, да бъдат въведени единни изисквания, които да бъдат отчетени при процедурите за хабилитация за академичните длъжност „доцент“ и „професор“, както и при образователната и научната степен „доктор“ и научната степен „доктор на науките“.
Естествено те са диференцирани по определени професионални направления, като относителната тежест е поставена в няколко основни направления: статии и доклади, публикувани в научни издания, реферирани и индексирани в световноизвестни бази данни с научна информация; статии и доклади, публикувани в нереферирани списания с научно рецензиране или публикувани в редактирани колективни томове; цитирания в монографии и колективни томове с научно рецензиране; цитирания или рецензии в нереферирани списания с научно рецензиране; ръководство на успешно защитил докторант; публикуван университетски учебник или учебник, който се използва в училищната мрежа и др. Тук особено значение се отделя на публикации, които са в реферираните системи на Web of Science и Scopus.
Смята се, че изискванията при такива издания са достатъчно високи и оценката на публикуваните трудове е отлична. Това, разбира се, е въпрос на възприятие от съответния оценяващ (регистриращ) орган като един от основните критерии при определяне качеството на научната дейност на самия индивид и на институцията като цяло.
Всичко това пряко кореспондира и с различни рейтингови системи, които отчитат определени статии в определени издания и класират институцията по тези показатели, включително и цитирания на тези научни доклади, статии или съобщения. Това изглежда доста приемливо и адекватно като технология на оценка, но не винаги резултатът се покрива с действителността. Такава оценка се прави и в България и в края на всяка година се представят резултатите от предходната.
Времето за оценка е избрано неслучайно. Индексирането на съответните публикации в двете основни системи е продължителен период, като в някои случаи продължава повече от една година. Понякога в тези случаи има вероятност част от публикационната активност на учените да не бъде коректно и точно отчетена. В някои от висшите училища напредъкът се дължи на един или няколко учени, които са формирали екип и са се утвърдили в общността и могат свободно да публикуват в такъв тип издания. Това по определен начин изкривява информацията, която се представя, и води до количествени натрупвания, които не кореспондират с общата оценка на институцията. В някои от случаите, ако изключим тези няколко учени от състава на съответното висше училище или научна организация, данните, които ще се получат, са незначителни.
„Откъсването“ на научните изследвания от общественото развитие като цяло са също основен и немаловажен по своя характер проблем. Тук въпросите са за какво ни служи това, кога и как ще ни бъде полезно или въобще ще ни бъде ли полезно? Трябва да изключим чисто теоретичните разработки, които сами по себе си имат друго значение и необходимост.
В последните години Министерство на образованието и науката във връзка с Изпълнение на националната политика, свързана с регулярно наблюдение и оценка на научноизследователската дейност (ДВ, бр.54/29.06.2018г.) прави Оценка на научноизследователската дейност, осъществявана от висшите училища и научните организации и фонд „Научни изследвания“.
Оценката е осъществена на база на индивидуални карти на отделните организации, които съдържат: обективна информация, изведена от международните бази данни и верифицирана от оценяваните организации и висши училища; счетоводна справка за изразходваните средства по научноизследователски проекти, по договори с индустрията и др. и такива, отразяващи експлоатацията на научните резултати и данни за защитилите през съответната година. докторанти и доктори на науките от регистъра на НАЦИД.
Една малка ретроспекция от предходната година
Най-висок дял по обща оценка по системата от критерии и показатели заема Българска академия на науките, което обективно отразява реалното състояние. Трябва да се има предвид основното предназначение и дейност на самата институция. Това по същество дава отговор за определеното и водещото и доминиращото и положение. По отношение на останалите водещи организации: Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Медицински университет в София, Химикотехнологичен и металоргичен университет в София и Технически университет в София определя заедно с БАН почти 2/3 от общия принос към общата оценка. Съсредоточаването на научноизследователската дейност е концентрирано в столицата и съсредоточено в най-големите висши училища. Това на практика определя София като първостепенен и най-важен център във всички направления на тази оценка. Имайки предвид неравномерното териториално разпределение на изследваните организации, което се е сложило по причини от различен характер, като не без значение е историческото развитие. Извън столицата се обособяват още няколко научни центрове с дефиниран принос към общата оценка в градовете Пловдив, Варна, Русе и Бургас. В действителност и най-големите извънстолични университети са разположени в тези градове. В общата оценка липсва измерим принос на едно от най-големите български висши училища – Университета за национално и световно стопанство в София.
Фиг. 1. Научни организации и висши училища – класиране по обща оценка за 2017 г.
Изследването дава почти същата конфигурация на подреждане на организациите по научните публикации с отворен достъп, като единственото изключение е на Югозападен университет „Неофит Рилски“ в Благоевград или по-скоро допълнение към общата картина на научната продукция със свободен достъп.
Фиг. 2. Брой публикации в режим на отворен достъп за 2017 г.
Изследването дефинира по критерии и показатели отделните научни направления, като е същото е направено съобразно разделението или по-точно приложението на научната публикация към съответната научна област – което правят базите данни на Scopus и Web of Sciеnce. Разпределението на научната продукция тези бази данни извършват по критерии и показатели, които не винаги съвпадат с нашата система за оценка (т.е. информацията е несъотносима). Това понякога може да изкриви или измени класацията по научни направления. Това в повечето случаи се определя от научното списание или в изданието на научната конференция в което е попаднала публикацията. То не винаги отразява същностните характеристики на научния труд. В общата оценка на висшето училище това изменение не може да повлияе. Така в класацията по научни направления попадат висши училища, които в своята научноизследователска и образователна дейност не извършват такава дейност в това направление. Възможно е учени, които участват в определен образователен процес научните им търсения и интереси да бъдат в други или няколко направления. Това при всички случаи допълва или в най-общи линии дава информация за областите на интереси на учените и изследователите от определената организация.
Количествените измерители за отделните научни направления са достатъчно различни като абсолютни стойности и тяхното пряко съпоставени е невъзможно и в най-общия случай неточно и дори невярно.
Представените обобщени изследвания в три от основните направления: Педагогически науки; Хуманитарни науки и Социални, стопански и правни науки дават интересни резултати, които си заслужават да бъдат интерпретирани и анализирани детайлно.
В челната класация на две от направления челно място заемат университети, чийто основен профил на обучение и научни изследвания не е в тези области. В най-общия случай би могло да се заключи, че в тази посока е насочен финансов ресурс който подпомага или насърчава тази дейност. В детайлен анализ се установява, че един или двама изявени учени в тези области могат коренно да променят показателите. Това донякъде изкривява оценката в съответното научно направление. При изключването на данните от тази обобщена оценка коренно променя класирането на организациите. Интересен детайл е че водещи учени в определени области формират над 65% от общата оценка в направлението на организацията, а дори се наблюдава и по- висок процент достигащ близо 90%. Това налага от само себе си въпроса – дали тези организации биха могли да „претендират“ за научен капацитет в това направление или би следвало тези изключения да бъда представяни отделно и да не бъдат включвани в общата оценка.
Прави впечатление относително слабото представяне на висшите училища с икономически профил, като единствено Университета за национално и световно стопанство в София е на 7-ма позиция и то след организации, като Висшето училище за телекомуникации и пощи в София, Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново и Русенски университет „Ангел Кънчев“ (Фиг. 3-5) [11].
Фиг. 3. Класация по научни направления. Педагогически науки за 2017 г.
Фиг. 4. Класация по научни направления. Хуманитарни науки за 2017 г.
Фиг. 5. Класация по научни направления. Социални, стопански и правни науки за 2017 г.
Общата тенденция в развитие на научните изследвания е базирана на основата на определени количествени измерители (Фиг. 6). Трябва да я приемаме с определени условности, като непременно отчитаме българските особености и съответните резултати от предходните години.
Фиг. 6. Тенденция в развитието на научните изследвания.
Интересно е мнението на Селия Лутербахер от Швейцария, която прави интересни тълкования в тази посока. Тя споделя, че в научната международна общност царства един безпощаден принцип „Аз публикувам, значи съществувам“. В тази посока са мислите, че особено значение се отделя на количествените измерители, които отчитат броя на публикациите и позоваванията им. В Швейцария се подготвя реформа, която е свързана с промяна в тази посока. „В последните години количествените показатели все по-често се използват за сметка на качествените и така на практика няма как да се мотивират учените, да не говорим, че този процес може да понижи качеството на научните изследвания. Всичко това би следвало да е свързано с промяна на националната стратегия, която да отчита разнообразните дисциплинарни и институционални изисквания, като се приложат диференцирани оценъчни практики“.
Анализирането на текущата ситуация е също интересно.
Авторите на изследването отчитат известни затруднения на събиране на информацията, които са свързани непълнота на информацията в използваните бази данни, относно публикационната активност и цитируемост и най -вече тази свързана с Българска академия на науките и Селскостопанска академия на науките. За обективност на информацията и балансирането и на съответния принос за 2018 г. се използва период от 1985 г до 2018 г. за оценка приносът за цитиране, като е коригиран коефициента за цитиране в съответната формула от 0,5 на 0,05, което променя и тяхната относителна тежест в общата оценка, както и не позволява сравняването на резултатите от предходната година.
При резултатите от наблюдението на научната дейност, осъществявана от висшите училища се очертава, че основните научни организации са съсредоточени в столицата и това е не само логично, като се има предвид, че и основната научна инфраструктура е тук. Висшите училища с интензивна научна дейност са Българска академия на науките, която е безспорен лидер, следвана от Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Медицински университет в София, Технически университет в София и единственото извънстолично висше училище – Медицински университет в Пловдив. С добре представена научна дейност, която се доближава до лидерите в това отношение са Химикотехнологичен и металургичен университет в София, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Селскостопанска академия, Медицински университет „Д-р Параскев Стоянов“ във Варна, Тракийски университет – Стара Загора и Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград.
В групата на задоволително представителите са големи университети, като: Университета за национално и световно стопанство в София, Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас; УНИБИТ в София, Университет по хранителни технологии в Пловдив, Русенски университет „Ангел Кънчев“, Медицински университет в Плевен, Шуменски университет „Еп. Константин Преславски“, Нов български университет, Лесотехнически университет в София, Аграрен университет в Пловдив, Технически университет във Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“, УАСГ в София, Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и Минногеоложки университет „Св. Иван Рилски“ в София.
Най-лошо е състоянието на научната дейност или тя е определена, като спорадична в следните висши училища (подредени по низходящ ред): НСА „Васил Левски“ в София, Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов, Икономически университет във Варна, Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново, Военна академия в София, Технически университет в Габрово, Национална художествена академия в София, Бургаски свободен университет, Висше училище по застраховане и финанси в София, Висше транспортно училище „Тодор Каблешков“ в София, Национална музикална академия в София, Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, ВВМУ „Никола Йонков Вапцаров“ във Варна, Висше училище по мениджмънт във Варна, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в София, Международно висше бизнес училище в Ботевград, Висше строително училище „Любен Каравелов“ в София, Академия на МВР в София и Висше училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.
Прави впечатление, че едва 11 висши училища покриват приемливите критерии за интензивна и добра научна дейност, а 19 са с критично ниско ниво на същата.
По критерий за научните резултати и тяхното научно въздействие ситуацията е относително същата, като към групата на лидерите се включва: Химико-технологичен и металургичен университет в София, Селскостопанска академия и Тракийски университет в Стара Загора, които по научна дейност са във втората група на добре представена такава.
В групата с лоши и критични резултати се включват отново 19 висши училища, като техния състав е относително непроменен.
Във връзка с резултатите по ефективност извеждат на преден план организации с малък до среден брой изследователи пред организациите с голям брой изследователи. При тези класации винаги трябва да се проверява, дали доброто представяне на организациите в класацията е плод на системна работа през годините или е резултат на стечение на обстоятелствата през годината, за която се прави класацията. Научните организации с академичен персонал, под 150 души не са представени.
Научни организации получили оценка за ефективност над 1.0, което е отлична оценка, и това са лидерите в българската наука. Това без съмнение са Българската академия на науките, Софийският университет „Св. Климент Охридски“ и Медицинският университет в София. Това са научните организации, даващи облика на българската наука. Методиката на оценка се отразява донякъде неблагоприятно на показателите на Техническия университет в София, тъй като инженерните списания са с по-ниска цитируемост. В групата на организации с отлична оценка попадат и три университета с високи коефициенти на ефективност. Те обаче са с академичен състав под 200 души, което най-често благоприятства получаването на по-високи коефициенти.
В годишният доклад на Министерство на образованието и науката се посочва, че устойчива позиция във всички четири класации намират очаквано Българска академия на науките и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Убедително място едновременно в топ 10 по показателите за научни резултати и тяхното въздействие, възпроизводство на научен капацитет и обществено-икономическо въздействие заема също така и Технически университет в София.
Сред топ 10 лидерите в общата класация, както и в класациите по научни резултати, тяхното въздействие, и научен капацитет се нареждат Медицинските университети в София и в Пловдив с трайна тенденция към увеличаване броя на публикациите, което закономерно следва възпроизводството на академичния персонал.
Същевременно се наблюдават няколко системни несъответствия:
Топ 10 Висши училища и научни организации по критерий възпроизводство на академичния персонал, като УНИБИТ, Югозападен университет В Благоевград и Университет за национална и световно стопанство в София имат сравнително слабо представяне в смисъл на публикации и цитирания в издания, индексирани международни бази данни. Това на свой ред означава, че дисертационните разработки в тези организации се защитават, без да са подкрепени с импактни публикации. От една страна възможно обяснение на този проблем е свързано с обстоятелството, че в тези организации се извършва голяма по своя обем дейност, която е специфична за българските литература, история, икономика и др., които трудно могат да бъдат публикувани в чужбина От друга страна е редно Националната агенция по оценяване и акредитация да обърне особено внимание на докторски програми, в които няма видими резултати в смисъл на международни публикации, и да ги оценява по целесъобразност.
Сред топ 10 в общата класация се намират Химикотехнологичен и металургичен университет в София, Тракийски университет в Стара Загора, Селскостопанска академия и Университет за хранителни технологии в Пловдив, които имат твърде различни позиции в различните класации по отделните критерии. Това идва да покаже необходимост от по-целенасочена политика на координация и синхронизиране на усилията на постоянния академичен състав с тези на редовните докторанти, както в насока съвместни публикации, така и в развитието на проектната дейност с оглед привличане на извънбюджетни средства за научноизследователска дейност
На практика вече са се оформили два основни научни и образователни центъра в София и Пловдив, като останалите са в позицията на догонващи и особено голяма група на изоставащи. Възможности за утвърждавани на допълнително такива се очертават в градовете Варна и Стара Загора, а драстична промяна в отрицателна посока бележат Варна, Русе и Бургас
Интересни са интерпретациите на препоръките в Годишния доклад на министерството, които са групирани в пет основни посоки, а именно [12]:
1. Извършената оценка и наблюдение на научната дейност за 2018 г. показва сериозно разминаване между постигнатите резултати, което налага сериозно преосмисляне на политиките за реорганизиране и консолидиране на научния потенциал, чрез концентрация на ресурси във функционални обединения на висши училища и научни организации. Така например ако на територията на едно и също населено място са разкрити 4 научноизследователски департаменти с един и същ предмет на дейност то те следва да се оптимизират, чрез обединения около онзи от тях, който показва най-високи резултати и там да съсредоточи най-голям финансов ресурс.
2. Университети с малък брой публикации в международните бази данни отчитат голям брой защитени дисертации за образователната и научна степен „доктор“, както и за придобиване на научна степен „доктор на науките“. Това предизвиква съмнение в качеството на защитените дисертации. Националната агенция по оценяване и акредитация да придава значително по-голяма тежест на публикациите, видими в реномирани международни бази данни, когато взима решения, относно акредитация на магистърски и докторантски програми.
3. Целесъобразно е обособяването на научноизследователски университети, които са в първата група на класираните, като се въведе нова методика за тяхното субсидиране от държавния бюджет и съответно приоритизиране при финансиране чрез механизмите на националните научни програми.
4. Формулата за оценка на постигнатите научни резултати дава изключително висока тежест на цитатите върху публикации и патенти. В повечето случаи тежестта на цитируемостта е почти десетократно по-голяма от тази на научните трудове, въпреки използвания коефициент за двукратното намаляване на тежестта им. Немалка част от публикациите са в първостепенни научни списания, оценявани по строги критерии от съответните списания/публикации в група Q1/. Цитируемостта не следва да се пренебрегва, специално за по-малка научна общност като тази в България, но и не трябва да й се дава подобна тежест. В документите на оценяващите агенции във Великобритания и Франция, които бяха представени през 2017 г., не се отчита изобщо броя на цитатите. Доклади на OECD също не препоръчват ползването на цитационни индекси и резултати при оценяване на научната дейност.
5. Българска академия на науките, както и институтите на Селскостопанска академия с предимно изследователски предмет на дейност, следва да се разглеждат отделно от Висшите училища, които имат разнообразни профили на дейност. Медицинските университети представляват особена група в класацията, поради няколко фактора. Преди всичко е включването на по голяма част от техния академичен състав в лечебно-диагностична дейност, наред с учебната и научната. Това, на свой ред, води и до системна двойна афилиация на академичния състав към Висшето училище и лечебно заведение.
Фиг. 7. Динамика на научните резултати (брой документи в WoS) за периода 2008-2018 год. за някои сравними с България страни-членки на ЕС и Сърбия.
България изостава значително в сравнение с Гърция (приблизително 4 пъти) в публикуваните научни резултати като документи в WoS и от всички други страни (от 20 до 50%), но докато българският научноизследователски състав е сравним с този на Хърватска, то в сравнение с другите страни той е значително по-малък – от 20% (Словакия) до два пъти (Гърция, Словения), отнесено към активното население в тези страни (Фиг.7).
Фиг. 8. Динамика на публикациите в Топ 10% за периода 2008-2018 г. за някои сравними с България страни-членки на ЕС и Сърбия.
Фиг. 9. Динамика на нормализираното въздействие на цитиранията за периода 2008-2018 г. за някои сравними с България страни-членки на ЕС и Сърбия.
Забелязва се устойчивост в по-високо ниво на резултатите в България, както и на публикациите в топ 10%, спрямо резултатите за 2015 г. след въвеждането на Правилника за наблюдение и оценка на научната дейност, осъществявана от Висшите училища и научните организации през септември 2015 г., което обаче е недостатъчно (Фиг. 8).
Коефициентът за нормализираното въздействие на цитиранията за периода 2008-2018 г. за някои сравними с България страни-членки на ЕС и Сърбия показва, че научното въздействие на получените резултати в България е над средното световно ниво с 15% и по този показател България изпреварва значително Хърватска, Сърбия и Словакия (Фиг. 9).
Поради крайната сложност при отчитането и оценката от стратегическите и дълговременните последствия от социалните мероприятия, което безспорно е научната дейност, в рамките на широкия социален подход при определяне на социалната ефективност, ние разглеждаме социалната ефективност от осъществяваните дейности тясно практически. А това означава най-висока резултативност при решаването на конкретен социален проблем. Оценката на ефективността на социалните процеси в дадения случай се свежда до задачата по оптимизация на социалната управленска дейност в процеса на решаването на конкретни социални програми чрез програмния подход. А това повече от всякога изисква дефинирането на критериите за ефективност на социалните процеси и на тази основа прилагане на подходящи оценъчни методики и технологии.
Въвеждането на подобни системи за оценка би породило ред въпроси и критични бележки. Първият от тях е кой и по какъв начин ще прави тази качествена оценка. Към настоящия момент приетата технология е h индекса , който отчита съответните брой позовавания на определена статия и другия времеви показател, който се използва той да бъде определен за последните 5 години. Различните системи биха показали различни цифрови измерения, защото информационните бази данни са с различна пълнота и достъпност. За различните области на висше образование и професионални направления могат да се използват различни, които отново ще дават относително вярна и точна информация. Някои ще кажат, че е по-добре да има някаква система, отколкото да няма никаква и ще бъдат абсолютно прави. Липсата на система от измерими критерии доведе до ред парадоксални различия в нивата на оценка. Не бих могъл да кажа дали това определя качеството на самия кандидат за определена академична длъжност, но то е своеобразен атестат за експертността на съответната комисия. В случая – научно жури, което да оцени и класира кандидатите. Обикновено конкурсите у нас се провеждат само с един кандидат. Това за някои професионални направления е просто липсата на други кандидати, но понякога е и невъзможност да се заема съответната длъжност по ред обективни обстоятелства.
Тези обстоятелства са свързани със затруднения в развитието на академичния състав в последните десетилетия, неатрактивност на направлението или липса на финансиране за научни изследвания. Понякога за кандидатите е неприемливо и местонахождението на съответното висше училище. В друг случай се толерират само кандидати от вътрешната среда, независимо от това, че възможният набор от външната среда би бил достатъчно голям и добър. В този случай работата на експертите би била доста по-трудна и конкуренцията – по-голяма. Възможният избор би се спрял на повече от един кандидат. Друг въпрос на коректност е последващият избор от научния и факултетния съвет. В много случаи те са доста разнородни като направления и интереси, убеждаваното става трудно и невинаги е свързано с обективна преценка и в крайна сметка – с правилен избор. В този случай се пита дали същите са достатъчно компетентни да променят с изора си крайния резултат, независимо че това е вменено в правомощията им.
И ако оставим това настрана като вторичен проблем, то търсенето и намирането на подходящи кандидати на този твърде ограничен пазар на труда на учени и изследователи довежда до затворен цикъл. Не е тайна, че част от университетите са място на препитание на цели фамилии от години. В това няма нищо лошо, защото занаят се предава от поколение на поколение, но доколко възможностите на нашите деца се покриват с нашите житейски и в частност научни интереси?! Едва ли е така, но е достатъчно лесен вариант, подпомогнат от академичната автономия. Подобно изследване би дало плашещи резултати на близост и взаимовръзки. Особено интересни развития се наблюдават в по-малките общности, като процесите там се саморегулират от този фактор.
Промяната, към която сме тръгнали, търси определена справедливост и точност, но едва ли ще я постигнем само с тези корекции в законодателството. По-скоро тя трябва да бъде свързана с такива в управлението на системата. Много често се говори за мандатност, креативност, стратегии и т.н., в общия случай е свързана с моделиране на нагласите на общите събрания по определен начин, който в някои случаи граничи с нормите на морала и закона. Въпреки това процедурите са законни и не особено морални. Доказателства в тази посока има много и постоянно.
Невинаги демократичните правила позволяват да се избират най-способните и най-компетентните, а понякога дори и не дават възможност за изява на част от учените по ред причини. Това е проблем от общ характер, който с по-голяма сила е приложим за академичната общност. Тук индивидуалностите са много и в различни посоки. Обединяването понякога е за сметка на избор, който е свързан по-скоро с други обстоятелства, а не с качествата на индивида. Промяната в тази посока е възможна, ако при този избор има конкурс, почиващ на максимално обективни критерии.
В настоящото развитие на обществото наука самостоятелно няма как да се прави, както и съществуването на науката сама за себе си е невъзможно и немислимо. Това налага работата в по-широки екипи и сътрудничеството в различни направления. Също така налага и развитието на интердисциплинарния подход и развитието на учения в различни посоки и плоскости. Тава не прави човека/учения „пенкилер“, а го прави далеч по-способен да отговори на динамиката на изискванията на бързо променящата се среда.
Намирането на такава система от социални критерии, която максимално добре и възможно достатъчно справедливо да опише и остойности този социален процес е доста трудна задача, която изисква анализирането на голяма по обем информация и провеждането на изследвания от различен характер, които да позволят „построяването“ на такъв механизъм, който да отговори от една страна на очакванията, а от друга страна да постигне относително точна и вярна оценка на тези процеси.
Литература
1. Станкевич, В. Йоханес Гербер един от създателите на немската микроикономика на въоръжените сили С. УИ Стопанство, 1998, с.98.
2. Семерджиев, Ц. Стратегия: среда ресурси способности планиране. С. 2007, с.214.
3. Терзиев, В. Възможности за повишаване на ефективността на социалната адаптация на военнослужещи, освободени от военна служба. Издателство „Примакс“- Русе, 2014, с.56-87.
4. Теория социального управления, К., 1996.
5. Марков, М. Технология и еффективность социального управления. Пер. с болг. М. 1982.
6. Тернер, Дж. Структура социологической теории. М. 1985.
7. Теория и методика социальной работьi. M. 1996.
8. Терзиев, В. Въздействие на политиките на пазара на труда за осигуряване на заетост. Издателство „Дема Прес- Русе“, 2013.
9. Основьi современного социального управления. М. 1999.
10. Основьi современного социального управления: теория и методология. М. 2000.
11. Терзиев, Венелин. Общественото развитие и науката като наука, която способства да вървим напред. Управление и Образование, Университет “Проф. д-р Асен Златаров”, Бургас, 15, 2019, 2, стр. 97-104, ISSN 1312-6121.
12. Доклад на Комисията към Министерството на образованието и науката за наблюдение и оценка на научноизследователската дейност, осъществявана от висшите училища и научните организации за 2018 г., 2019.
Венелин Терзиев е възпитаник на Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас и Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов. Доктор е по политическа икономика и доктор на науките в направелния икономика, национална сигурност и социални дейности. Редовен професор е в Русенски университет „Ангел Кънчев“ и Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново. Автор е на десетки публикации и монографии свързани със социалното управление, социалните политики и икономиката на труда. Един от най-разпознаваемите учени в чужбина с над 160 публикации в реферираните системи на Web of Science и SCOPUS.
Каква е вашата реакция?
