Хиляди поети от древността до днес са рисували Самотата – гола, млада, болна, пияна, страстна, отмъстителна… Но само поетът Ивайло Диманов успя да я съблазни да се отбие в неговия бар, да загаси осветлението и да я покани на онзи безкраен танц, в който всичко е възможно.
Защото той е отдаден на танца в поезията, а „всяка нова любов / е едно ненаписано стихотворение, / което душата ми срича, /душа на дете. Всяка поредна раздяла / е цял свитък поезия, / която едва ли някой / ще прочете”.
По традиция на 6 март, на връх рождения си ден, вече няколко години Ивайло Диманов представя нова стихосбирка – дори и в сезона на вирусите оптимизмът му е неизчерпаем, пише авторката в „Труд“:
„Въпреки всички опасности, които ни дебнат отвсякъде, вие сте тук, на премиерата на моята нова книга „Танцувай с мен, Самота!” – започна изповедта си Ивайло Диманов пред близо 200 свои почитатели, препълнили клуб „Журналист”.
Една изстрадана книга
„Книгата носи меланхолично заглавие, но то не е случайно. Самотата е най-вярната муза на твореца. Всеки един от вас би си признал това. Докато пътува по пътя към съвършенството, всеки творец благодари на Самотата… Моята 12-а поред книжка е посветена на майка ми” – каза поетът преди началото на продължилия 2 часа рецитал, в който той беше автор, бард, актьор.
Стиховете звучаха в съпровод на цитра в изпълнение на Михаил Шишков. За да поздравят рожденика, в премиерата на новата книга се включиха изпълнителите Нели Рангелова, Асен Масларски, Роси Рос, Краси Манка.
В краткото си приветствие поетът Георги Константинов в типичния си автоироничен стил разказа няколко анекдота, обобщавайки: „Ивайло е един щастлив човек, пише хубави стихове, рецитира ги добре, дори фалшиво не пее, а даже много добре…”.
Когато един поет е намерил своя авторски почерк, усъвършенствал го е през годините и го е наложил търпеливо като запазена марка на своята личност, няма как да не постигне популярност. Всяка изстрадана книга прибавя още бръчки към душата на своя създател.
Пял е заедно с Булат Окуджава
Стиховете на Ивайло Диманов излъчват сгряваща тъга, пречистваща светлина, иреална съпротива спрямо злото, те са медиум към всебитието, защото разказват с естествения словоред на говора мигове от счупеното огледало на единствената възможна свобода – Самотата.
Езикът без емоция е мъртва плът, само синтезът от антибаналност и пречистващо саморазголване гарантира на автора достигане директно в подсъзнанието на читателя и отпечатване на думите в активната му памет.
Поезията на Ивайло Диманов е изключително популярна у нас и сред ценителите на бардовото изкуство в чужбина. През последните десетина години неговите музикално-поетични рецитали в Канада, САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Италия, Австрия, Белгия, Сърбия, Румъния, Словакия и Гърция привлякоха широка аудитория от българи и чужденци.
Той е имал шанса да пее заедно с Булат Окуджава, с Албано и Ромина. Под негово ръководство вече 2 години клуб „Журналист” в София е общност, свободна зона за изява на български и световни таланти.
Каква е вашата реакция?
