Неделята, в която се намираме днес е Седемнадесета след Неделя подир Въздвижение, която ни напомня силата на покаянието, бащината любов и прошката. Днес си припомняме, че Бог ни е дал и дава свобода, но и проявява към нас милост отново да се върнем при Него. Неговото човеколюбие е безгранично, но ние не трябва да изпаднем в нужда, за да Го предпочетем и пожелаем да сме до Него, но винаги в нашия живот Той да бъде част от нас и ние от Него.
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12)
„Братя и сестри, Тези и още мъдри думи чухме в днешното апостолско четиво, което е положено да изяснява Евангелското. Така е и сега – апостол Павел, пишейки към коринтските християни, ни подканва да тълкуваме от различни страни евангелските събития и притчи и по-конкретно – днешната притча за Блудния син.
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно…“
Ежедневно се сблъскваме със ситуации, които да ни подскажат кое е полезно и кое – не е. На някои обръщаме повече внимание, отколкото е нужно, други… откровено казано – си затваряме очите за тях и ги отминаваме… някак безгрижно. Защото ги искаме, жадуваме да ги „притежаваме“, колкото и да не са за нас. И по този начин те ни обладават.
Всички знаем за това, че Иуда, наричан Искариот, е предал Христа Спасителя за трийсет сребърника. За своето време това не са били никак малко пари. Стигали са човек да си купи неголям имот, дори в околностите на Иерусалим. Тази ситуация нагледно ни показва пример за това, как доброволно допускаме да бъдем обладани: „И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от числото на дванайсетте.“ (Лук.22:3).
Което е точно обратното на думите апостолови: „Няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12).
Страшна е тая ситуация, която да ни накара дълбоко да се замислим относно всяка една наша постъпка – било към Бога, към ближните или към себе си.
От кое наистина имаме нужда? Кое е това, което е за нас? Въпроси, които довличат със себе си и други, също тъй тежки въпроси. Част от отговорите им намираме в думите от посланието на св. апостол Павел, което продължава тъй: „Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното, и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ — за тялото.“ (1 Кор.6:13). А има и още: „Тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога.“ (1 Кор. 6:19). И в разрез с това, ние не щадим тялото си. Защо? Защо така прахосваме това, що имаме? Като блудния син, който прахосал имота си. Защото „всичко ми е позволено“, се казва в Св. Писание. И защото е така, някак пропускаме втората част на тези слова, неразривно свързани: „Ала не всичко е полезно“. Блудният син осъзнал това. Но кога? Когато изпаднал в нужда. Тогава се затворил в себе си, прибрал се един вид, дал си сметка, че погубва храма Господен /а това не е много далече от хула против Дух Светий!/, че погубва самия себе си.
Братя и сестри,
Ето това е полезното за нас, по този начин – като се молим и като вярваме в Господа и Спаса нашего Иисуса Христа – ще успеем да чуем думите на св. ап. Павла до Филипяни: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се.“ (Фил.4:4). Тъй ще съхраним себе си, ще се съединим с Господа – „А който се съединява с Господа, един дух е с Него.“ (1 Кор.6:17).
И ще разберем, че „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12). Амин.“
Христо Димитров
В рубриката „Съвременна Библия“ – историята на бизнесмена Кольо Илиев е злободневна българска действителност, но в тази наша среща ще я превърнем в притча. Притча за непочиствани боклуци, трупани под магистрални мостове и в човешки души. Библията ни открива истината. Всеки боклук е лесно запалим материал. Ако не бъде унищожен правилно, задължително ще се породят последици, които имат лични и общочовешки измерения. Чуйте притча за човека, който почиства обувките си, но не чисти душата си.
Каква е вашата реакция?
