Едуард Сноудън и Глен Гринуолд, Washington Post
През миналата седмица бразилската прокуратура повдигна криминални обвинения против Глен Грийнуолд, награждавания с „Пулицър“ журналист и главен редактор на сайта Intercept, заради публикациите му, разобличаващи корупция на най-високите нива в бразилската държава.
Общественото значение на тези публикации е зашеметяващо. Едно от разкритията на бразилското издание на Intercept например бе, че известният съдия Сержио Моро е манипулирал съдебния процес срещу най-популярния политик в страната – Лула да Силва – за да бъде разчистен пътят към победа в президентските избори на Жаир Болсонаро. След встъпването си в длъжност Болсонаро веднага награди Моро като му повери министерството на правосъдието.
Предвид този контекст е разбираемо защо значителна част от бразилските политици – включително дори някои, свързани с опозорения режим на Болсонаро, също като организациите за защита на свободата на словото осъдиха нелепите обвинения като откровена политическа репресия.
Но колкото и да са абсурдни обвиненията за „киберпрестъпления“, те са опасни – и то не само за Грийнуолд. Те представляват заплаха за свободата на пресата навсякъде.
Правната теза, използвана от бразилските прокурори – че журналисти, които публикуват изтекли документи, са съучастници в престъпен „заговор“ с източниците на тези документи – е практически идентична с използваната от администрацията на Тръмп за обвиненията срещу основателя на WikiLeaks Джулиан Асанж.
И в двата случая обвиненията са в пълно противоречие с по-ранни заявления на властите. През декември бразилската федерална полиция обяви, че е било обсъждано дали Грийнуолд би могъл да бъде обявен за съучастник в престъпление, но се стига до недвусмислено решение, че не може. Това доста необичайно признание идва, след като през август 2019 г. съдия от бразилския Върховен съд изрично забрани на федералната полиция да разследва Грийнуолд. Тази позиция на съдията бе реакция на демонстративната агресия, проявявана към журналиста от страна на Болсонаро и неговите съюзници. Според съдията подобно разследване би представлявало „недвусмислен акт на цензура“.
Обвиненията срещу Асанж, повдигнати по исторически спорния Закон против шпионажа, дойдоха години след като същата теза бе обмисляна – и отхвърлена – от правосъдното министерство на бившия президент Барак Обама, макар екипът му съвсем да не беше фен на WikiLeaks. „Проблемът, който министерството имаше с разследването срещу Джулиан Асанж, бе, че няма начин да го обвини за публикуването на информация без същата правна теория да важи за всички журналисти. И ако няма да съдиш журналисти за публикуване на класифицирана информация, а министерството нямаше такова намерение, нямаше и начин да съдиш Асанж“, обяснява бившият говорител на правосъдното министерство Матю Милър.
Макар че Белият дом на Обама използва Закона против шпионажа от 1917 г., за да обвини повече източници на секретна информация от всички предишни администрации взети заедно, все пак границата бе прокарана преди повдигане на директни обвинения против репортери и медии, публикували такива документи. Когато през 2013 г. реших да разкрия глобалния скандал с масово следене, разбирах тези неписани правила. Когато същият този Глен Грийнуолд търпеливо ме слушаше, докато обяснявах секретните доказателства за престъпленията на властите, всички в стаята знаехме – или си мислехме, че знаем – че последствията от нашия малък проект за разгласяване на истината ще са само за мен в качеството ми на оригинален източник на информацията.
Администрацията на Тръмп обаче, чието презрение към свободата на пресата е сравнимо само с невежеството ѝ относно закона, не проявява никакво уважение към подобни ограничения за преследване и съдене. Безпрецедентното решение издател да бъде съден по Закона против шпионажа ще има изключително опасни последици за журналистите в страната. Макар аз лично да вярвам, че Грийнуолд щеше да отрази разкритията за масово следене дори с риск да влезе в затвора, можем ли да кажем същото за всеки, работещ в медиите?
Има и друго сходство в случаите на Грийнуолд и Асанж. Тяхната непреклонност ги е превърнала в поляризиращи образи в очите на обществото (включително донякъде в мнението им един за друг). Някои хора са отблъснати от публикуването на информация, която е била прикривана от мощни фракции с политически цели, други – от изразяването на еретични мнения в най-големите публични платформи. Много е вероятно властите и в двете държави да са вярвали, че противоречивото обществено отношение към тези личности и идеологиите им ще разсее вниманието от по-мащабната опасност за свободата на пресата, създавана от тези процеси.
Въпреки всичко обвиненията срещу тези мъже масово биват разпознати като това, което всъщност са: усилия да бъдат обуздани най-настъпателните разследвания на най-безстрашните журналисти и да се създаде прецедент, който би могъл да заглуши дори по-малко непокорните репортери. И в двата случая веднага след известяване на обвиненията десетки организации за защита на гражданските свободи и издатели ги осъдиха публично и излязоха с предупреждения за смразяващите последствия за свободата на словото, които без съмнения са умишлено замислени от прокурорите.
Най-съществената журналистика във всяка ера е точно тази, която властите се опитват да заглушат. Обвиненията срещу Грийнуолд и Асанж ясно демонстрират, че онези, които ги преследват, са готови да заличат пресата – ако могат.
Едуард Сноудън е автор на “Permanent Record” и президент на Фондация за свобода на пресата, неправителствена организация за защита на журналистиката в обществен интерес през 21 век.
Каква е вашата реакция?
