Майка ми работеше като режисьор на новините в единствената тогава Българска национална телевизия. Един път седмично даваше дежурства в Народното събрание, откъдето предаваха директно или правеха репортажи. Екипите стояха в ПТС-а отстрани, но имаха пропуски и за сградата на парламента, където ходеха до тоалетна и до барчето на депутатите. За тоалетната не знам, но барчето… ах, барчето! Това беше нещо като еквивалент на съвременните пълни със стока супермаркети.
Алтернатива на ресторант с меню, в което има от пиле мляко. Прароднина на мол а, откъдето мама снабдяваше домашния ни хладилник с разнообразия от типа шпеков салам, кашкавал, луканка и – о, боже! – пушено сирене. Купуваше два-три сандвича, хляба изяждаше, докато беше на работа, а колбасите и сирената завиваше в най-лонче и носеше вкъщи, за мен. На няколко пъти беше успявала да вземе и малко захар, малко чай на пакетчета и дори едно разтворимо кафе. През 1991-ва, вече студентка в университета, казах вкъщи, че искам за рождения си ден през октомври да поканя приятели на купон. И представа си нямах какво е означавало това за майка ми и перманентно опоскания ни хладилник.
Чак години по-късно разбрах… В продължение на месец всеки ден майка ми купувала сандвичи от барчето на Народното събрание, отделяла сиренето, луканката, кашкавала и пушеното сирене, а хляба започнала да събира и замразява вкъщи. Тъй като взела да става подозрителна с тези сандвичи, по едно време започнала да моли колегите си да ходят и вместо нея да купуват и други неща. Така успяла за една седмица да се сдобие с няколко пакета бисквити „Руен“ и няколко плодови кисели млека. После от една приятелка взела желатин, от друга – компот от ягоди, а от трета – малко какао. Забъркала бисквитите с млякото и желатина, пасирала компота от ягоди и прибавила захар, купена с купоните за храна. Замразила домашната торта в хладилника, а отгорес какаото изписала „ЧРД, Ру!“ Не й стигнало какаото, за да изпише с него цялото ми детско име Рунди в поздрава си. От замразения хляб, намазан с масло, забъркала тесто с малко олио.
Разстлала го в тава, наръсила отгоре част от колбасите и сирената, поръсила с чубрица и изпекла. С останалата част направила една чиния със сандвичи. За самия купон у дома изтъргу-вала купоните ни за месо за две бутилки коняк „Слънчев бряг“. Безалкохолното беше лимонада. В нашия магазин само от нея имаше в изобилие. Час преди гостите да дойдат у дома, мама с гордост ми показа изненадата си – тортата с „ЧРД, Ру!“. Заедно подредихме масата, сложихме най-хубавата ни покривка и запалихме свещи.
Имахме много заради режима на тока, но този път използвахме най-красивите, при това разточително. В средата на партито мама внесе горещото основно ястие, направено от замразения хляб. Сложи го гордо в средата и гръмко го нарече „студентска пица“. Изядохме си пръстите, толкова беше вкусно!
Мама раздаваше рецептата си на състудентите ми и ръсеше съвети как колбасите могат да се заменят например с консерва „Русенско варено“, а замразения хляб – просто със стар, стига да не е мухлясал. Сандвичите свършиха почти веднага. Конякът се лееше, тортата беше превъзходна, а от двукасетъчния ми касетофон се носеха непрофесионалните ми записи на разни любими групи. После пуснахме The Voice Of America, първото чуждо радио, което от април същата година можеше да се слуша свободно у нас. Точно тогава, със студентската пица, депутатските сандвичи, тортата от бисквити „Руен“ и плодово кисело мляко, с греещите свещи, хубавата музика и доволното лице на майка ми, се почувствах за първи път истински свободна.
сп. Жената днес • 25/11/2019 г.стр. 40, Мария Касимова- Моасе
Каква е вашата реакция?
