През последните седмици България бе разтърсена от поредния скандал, свързан със свалянето на журналист от ефир. Независимо, че Силвия Великова от БНР бе върната на работа, след редица протести на журналисти и „обаждане“ на премиера Бойко Борисов, все пак случилото се е факт. Подобни ситуации, както и такива, за отказ на общественодостъпна информация, от страна на общински структури, напоследък зачестяват. Един от тях е и този, на колегата от пловдивската структура на „Дарик“ Искра Койчева.
Само преди около месец тя се сблъска именно с отказ да получи информация за заплатите на директори от общинска фондация „Пловдив 2019“. Срещаме се с Искра, за да коментираме ситуацията със свободата на словото в България в последните години. Тя е координатор за пловдивска област в организация, занимаваща се точно с това и наречена Програма за достъп до информация (ПДИ). Разкажи ми какъв беше поводът да поискаш точно информация за заплатите на двамата директори от „Пловдив 2019“ и кои точно всъщност са те?
Размерът на възнагражденията по трудов договор на изпълнителния и артистичния директор на фондация „Пловдив 2019“ Кирил Велчев и Светлана Куюмджиева, поисках заедно с колегата Ваня Драганова, защото организацията, подготвяща изключително престижното домакинство на града под тепетата, като Европейска столица на културата, се финансира с публични средства и всички нейни разходи трябва да са публични. Да не говорим още, че дейността й трябва да е изцяло прозрачна за обществото – нещо, което за съжаление в последните години не се случи.
Назряващото недоволство в публичното пространство, при това, не само в Пловдив, за работата на екипа на общинска фондация „Пловдив 2019“, широкият дебат как организацията харчи средствата в бюджета си, както и непрекъснатото „криене“, от страна на двамата директори на информация от местните старейшини, доведе до свикването на извънредни сесии на градския парламент с искания за отчет на похарчените пари от организацията и за оставки на управляващите фондацията. Повече от половината от приходите на фондацията за предходната бюджетна година се финансират от общинския бюджет. Освен това, исканата информация за заплатите на Велчев и Куюмджиева не е по никакъв начин компрометираща или скандална.
Да не говорим, че възнагражденията на лицата, заемащи най-високите етажи на управлението на държавата – президент, премиер, шефове на агенции, министри и кметове, например, са отдавна известни в общественото пространство. А защо на Светлана Куюмджиева и Кирил Велчев, въпреки питанията, поставени в годините от журналисти и общински съветници, да не са. И в този ред на мисли, на подаденото от нас заявление по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) от местната управа ни отказаха да оповестят месечните възнаграждения на артистичния и изпълнителния директор на фондацията Светлана Куюмджиева и Кирил Велчев с мотива, че възнагражденията им не били публична, а лична информация.
Разбира се, ние обжалвахме отказа на администрацията в Административен съд-Пловдив. Какъв беше мотивът за отказ на публична информация, от страна на секретаря на община Пловдив, и до днес имаш ли отговор по питането си, след решението на съда? „Фондацията е натоварена с отговорната задача да работи за реализацията на проекта “Пловдив Европейска столица на културата 2019”, който излиза далеч извън рамките на града и на страната и е единствен за България“, заяви по време на съдебното заседание по делото адвокат Александър Кашъмов – юрист в правния екип на Програмата за достъп до информация. „Общественият интерес в случая надделява, защото дейността на фондацията, работеща по проекта Европейска столица на културата (ЕСК), е от национално и европейско значение“, коментира и адвокат Елена Гунчева.
Общинската юристка Доника Костова, която представляваше местната управа в съдебната зала, даже не знаеше, че жалбите на двете журналистки са обединени в едно дело. Тя оспори и двете искания, като неоснователни с мотива, че артистичният и изпълнителният директор на фондацията сами са съобщили заплатите си.
„Това обаче не отменя задължението а община Пловдив да даде официална информация по казуса“, коментираха и Александър Кашъмов и Елена Гунчева. Тук е мястото да припомня, че в деня на получаването на отговора от пловдивската администрация на подаденото от нас заявление, на извънредна сесия на Общинския съвет в града, очевидно под напрежението от скандалите около „Пловдив 2019“, свързани с обвинения за непрозрачност при разходването на публичните средства от фондацията, Кирил Велчев сам обяви своята заплата, възлизаща на 1 500 лева.
Веднага след публикуването на материала на „Дарик“ „Заплатата на арт директора на „Пловдив 2019“ забулена в тайнственост – била лична, а не публична информация“, в интервю за медията пък самата Светлана Куюмджиева съобщи, че получава същата сума всеки месец. В крайна сметка, в едномесечен срок магистратите от Административния съд излязоха с решение, че двамата директори на „Пловдив 2019“ са задължени субекти по смисъла на ЗДОИ и исканата информация е обществена.
Според съда, тя дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на ръководителите на фондацията, както и че е налице надделяващ обществен интерес относно повишаване на прозрачността и отчетността на организацията. След влизането в сила на решението, община Пловдив веднага ни предостави официално отговор на нашето запитване. Защо според теб, в България нерядко се случва обществени структури да отказват достъп до информация на журналисти (а вероятно нерядко и на граждани) и с какви по-фрапантни случаи си се сблъсквала ти, като координатор?
Практиката обществени структури да отказват достъп до информация на журналисти и на граждани не е от вчера. Според ПДИ, „в последните години се констатира засилен интерес, от страна на журналисти и медии, към използване на процедурите на ЗДОИ, за да получат достъп до документи, необходими за журналистически разследвания, разкриващи най-често корупционни практики и злоупотреби на властимащите.
Информация за процеса на вземането на решения, за разходването на обществени средства, за сключени договори от голям обществен интерес, за резултати от контролната дейност на различни публични институции журналистите търсят, както от институциите на централно ниво, така и от „органите на местно самоуправление и други задължени по ЗДОИ субекти“. Не винаги е лесно и безпроблемно да се получи информация, дори когато търсещият информация е голяма медия или пък известен журналист.
Това показват и публикуваните на тази страницата на ПДИ случаи, както и заведените в резултат на отказ на информация съдебни дела. От заведените през годините с правната помощ на Програмата за достъп до информация близо 400 съдебни дела в случаи на отказ на информация, над 100 от тях са дела на журналисти.
Какво е мнението ти по следния въпрос, който се коментира дори от граждани: Смяташ ли, че български администрации крият информация, която не устройва някого, и затова намират вратички в закона за достъп и съответно – отказват? За съжаление, много колеги журналисти са споделяли, че ако една администрация има възможност да скрие „неудобна“ за обществото информация, наистина го прави чрез „намирането на вратички“ в българското законодателство. Именно чрез ЗДОИ това става почти невъзможно, защото отговорът на съответната институция трябва да бъде получен в необходимия срок и ако той не бъде спазен – следват съдебните процедури по обжалване и получаване след тях на информацията. Навсякъде се говори за свобода на словото и демократично изказване.
Уж всеки има право да говори каквото пожелае. Ти какво мислиш по вечния въпрос – съществува ли свобода на словото у нас или ще става все по-трудно да се казват нещата такива, каквито са? За огромно съжаление България стои стабилно на дъното по свобода на словото в държавите в света и за това състояние нашите власти със сигурност носят своята отговорност. За мен лично свободата на словото означава никой да не казва на журналистите какво да пишат и какво да говорят. Това обаче явно е трудно постижимо за голяма част от медиите в страната, предвид очевидната им невъзможност да се издържат сами от своите читатели, зрители и слушатели.
Дали ще става все по-трудно да се казват нещата в България такива, каквито са, искрено се надявам да не е така. В интервю за свободата на словото за „Дойче Веле“ Георги Лозанов казва, че „капитали, вкарани в медии, които не могат да се самоиздържат, за да имат възвращаемост, трябва да се пренесат от медийния пазар на пазара на влияние. Което значи да се използват за подкрепа на партии, за атака на конкуренти, за участие в хибридни войни. А за да може това да става, трябва не журналистите, а собствениците да казват какво да се говори и пише в техните медии. Така свободата на словото падна в икономически капан.
В такава ситуация дори да влагаш средства в медиите, само за да поддържаш независимата журналистика, пак ще се озовеш от едната страна на някой фронт и ще започнеш да търпиш поражения“. Така че, според мен порочният омагьосан кръг на точно това финансиране на медиите в България се е завъртял отдавна и излизането от него ще е много трудно, да не кажа невъзможно.
Каква е вашата реакция?
