Единствената смислена политическа цел в момента може да бъде тяхното възстановяване
Георги Аспарухов
Преди 15 години почина дядо ми. Едва ли има нужда да казвам, че го обичах много. Той беше един от онези дядовци, които имат по-силна връзка с внуците си, отколкото с децата си. В последните месеци дядо беше много болен, а аз активизирах всички връзки с лекари, до които можех да се добера. Проблемът беше, че тези лекари бяха много и все с различни специалности – кардиолог, невролог, нефролог, хематолог… Може би има и още, но мъчителният спомен за събирането на този неформален консилиум около дядо ми вероятно е изтрил част от фактологията. Неврологът, когато го прегледа за пръв път, каза: “Този човек е болен от толкова много взаимно изключващи се болести, че наистина е нечовешко да Ви давам напразни надежди…”
Едва ли мога да твърдя, че обичам държавата колкото любимия си дядо, но от няколко години положението в институциите ми напомня за констатацията на невролога – те работят във взаимно отрицание, а държавата едва ли може да понесе още дълго това. Причината за това е, че политическото ръководене на една парламентарна република на практика е принизено до царстване на един безконтролен владетел, който иска всичко да бъде опростено до неговото разбиране за властта и държавата – това е министър-председателят Бойко Борисов. В конкретните действия на владетеля и неговите кръгове от царедворци (кабинет, коалиционен партньор, парламентарна група на ГЕРБ) вече няма как да се намери причината за генезиса на терминалното парализиране на институциите.
На практика, всичко започна с възторга на мнозина, които публично подкрепяха примитивното и основно базирано върху нагона желание да се “правят бързо нещата…”. Така се строяха магистралите, така се назначаваха свои хора в ЕРП-тата, така с показни акции и арести се унижаваха хора, които бяха признати за невинни и осъдиха България в Страсбург. Така на власт дойде и Главният прокурор Сотир Цацаров, който бързо вкара прокуратурата в “бързото правене на неща”. Така премина и второто царуване на Борисов, в което плячката се делеше с Реформаторския блок, който така преяде с власт, че чак ДПС започна да изглежда като системна и смислена партия…
Съдружието между Бойко Борисов и Цветан Цветанов в ГЕРБ наистина стана по неволя, но това в никакъв случай не го прави по-малко пагубно – формално, Цветанов остана “тайният съветник”, лишен от възможността да бъде дори част от кабинета. Но обсесивната му амбиция да отстрани Борисов и да да управлява държавата чрез репресивния апарат на окопаните партийни структури никак даже не се е разминала, а напротив – чака своя звезден миг с двата изборни цикъла, които да бетонират статуквото и довършването на разделението във властта и що-годе контролираното й от обществото упражняване.
В опозиционния лагер също не горят от желание да спасяват институциите от летален изход. БСП за пореден път си въобразяват, че биха могли да продължат сегашния курс, в който да заменят с един по-мек вариант управлението с декрети и с подмяната на едни паразитни партийни структури с други. Очевидно е, че ако зависи от тях, ще изберат свой Главен прокурор и ще подкарат с белезници политическите си противници към следствения арест. И не че няма за какво, но тук идва един ключов момент, в който БСП иска да довърши институциите – политиците от ГЕРБ няма да отидат на съд заради справедливостта, а с идеята за политически реванш над противници, които ги държаха почти 10 години далеч от политическата кьор-софра. И това си е чисто политическо уродство, което гражданите не биха подкрепили.
Все пак, по-скоро стихийно, отколкото закономерно, в държавата остава една институция, която се боричка с останалите, за да възстанови действието на останалите – това е Президентството и президентът Румен Радев в лично качество. Макар и подкрепен от БСП и надзираван дискретно от вице-президента Илияна Йотова, Румен Радев осъзнава, че може да се осмисли политически за по-дълго от още един президентски мандат. Одобрението му продължава да държи стабилни нива, които никоя друга институция (или оглавяващият я) не може да постигне. Логично, той търси начини да концентрира около себе си “лекарския екип”, който да спаси институциите, защото нищо друго няма да бъде прието след задаващата се вътрешнополитическа катастрофа.
Защото здравият политически инстинкт сочи, че това е добре и може да се “продаде” на гражданите – тук е мястото да отбележим, че институцията на демократичните избори беше една от първите, която “Машината за избори Цветавов” ликвидира. Особено в светлината и на другата задаващата се катастрофа – тази на изборите за Европейски парламент, където терминален брой разрушители на институции ще бъдат избрани и ще започнат да рушат Европейския съюз. Българският президент очевидно се готви да посрещне този външнополитически удар и да се довери на изконното българско желание да се прави напук на другите – т.е. да се възстановят институциите в България, когато Европа руши своите. Опитите да бъде обвинен в служба на чужди интереси към момента по-скоро наливат очаквания, отколкото да отнемат подкрепа. Предложението му да бъде формиран “Съвет за стратегическо развитие на България” е по-страшен за статуквото от очакването да направи политически проект – защото вероятно този президентски think tank всъщност ще е насочен основно към преформатирането на политическата система, в която малко от сегашните партии ще могат да оцелеят, а самите политици ще трябва да свикнат “да живеят от заплатите си”. Основно предизвикателство пред този амбициозен проект се очертава обаче един по-съществен проблем – този с патологичното срастване между олигархичните икономически интереси и политическия параван, който използват.
Тук Радев и неговият tank трябва да мачкат особено решително, но и предпазливо, защото има партия, която е готова да предложи неговото бламиране, за да остане в бизнеса – това е ДПС, в което има достатъчно акции за разпределяне. Ахмед Доган и съдружие вече отправиха “делово предложение” за програмен кабинет, който да продължи деинституционализацията, но явно подцениха желанието на самозабравилата се царщина да дели с другиго…
В заключение – институцията на Президентството е намерила подходящ водач, който иска да осмисли понятието “Държавен глава” – буквално, човек който оглавява държавата… Дори когато от нея не е останало почти нищо здраво.
Каква е вашата реакция?
