В днешния свят все по-трудно се ориентираме кое е истина и кое чиста лъжа. Това е нашето време и всички живеем в него. Всички можем да се заблудим, важното е да поддържаме информационна хигиена.Именно тези неща провокират уругвайския журналист и университетски преподавател Леонардо Аберкорн да напише едно есе, което достигна до милиони в цял свят, коментира bTV.
Аберкорн е роден на 27 янаури 1963 година в Монтевидео. Преподава в Републиканския университет в Уругвай. През 2002 г. печели наградата „Моросоли” за журналистика, а през 2011 г. наградата „Бартоломе Идалго” за „Политическо журналистическо есе”. Но една негова статия достигна до милиони по целия свят и ги накара да се замислят за модерния свят, в който живеем. „Уморих се да се боря срещу „Уатсап” и „Фейсбук”. Уморих се да говоря за неща, които обичам, с младежи, които не могат да свалят очите си от телефон, който никога не спира да получава селфи. Все едно да преподаваш ботаника на същество от планета, на която не съществуват растения.
При едно упражнение, за което трябваше да излязат да търсят новина навън, една студентка се върна с новината, че по улиците все още се продават вестници и списания. И тогава виждаш, че тези младежи, които продължават да са умни, симпатични и топли както винаги, са измамени, че вината не е само тяхна, че липсата на култура, незаинтересоваността и отчуждението не са се появили у тях от само себе си. Любопитството им бавно е било убивано и всяка учителка, която не е поправяла правописните им грешки, ги е научила, че общо взето нищо няма значение.
Лошото накрая се оценява като посредствено; посредственото минава за добро; а доброто, в редките случаи, в които се появява, се празнува, сякаш е гениално. Не искам да бъда част от този извратен кръг. Никога не съм бил такъв и няма да бъда. Това, което правя, винаги съм обичал да го върша добре. По най-добрия възможен начин. И не мога да понасям незаинтересоваността от всеки въпрос, който задавам, и отговорите с мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание. Те искаха часът да свърши. Аз също”, пише Аберкорн в есето си.“Аз изнесох лекцията, която бях решил да бъде последната ми лекция в университета, и мисля, че тази статия, която написах, беше един своеобразен катарзис.
Катарзис от фрустрацията, която изпитах този ден. Когато качих статията си в моя блог, реакцията беше почти мигновена. Много хора ме критикуваха, възникна една полемика, защото имаше мнозина „за“ това, което казах, други бяха „против“. И в някакъв момент дори си мислих, че би било добре да сваля тази статия от блога си. Но в крайна сметка реших да я оставя, защото за тези неща трябва да се говори. Това са въпроси, които трябва да поставяме на вниманието на обществото“, коментира той пред bTV.“Написах тези думи, мислейки за това, което се случва в Уругвай. Още в началното и средното училище очакванията към децата спаднаха много силно, нивото на подготовка и успеваемостта също. Понякога се налага стремежът да не изпадат ученици от образователната система, но когато това стигне
до крайност, резултатът е спадане на общото ниво. Когато младежите влязат в университета, се оказва, че нивото им е много, много ниско“, казва още той.“Смятам, че на младите хора още от детска възраст им се внушава, че в „Гугъл“ има всичко. И затова те губят интереса си към ученето, към запомнянето, защото смятат, че ако нещо им потрябва, ще отидат в „Гугъл“ и там ще го намерят.
Вярно е, че в мрежата има много знание, но понякога тънките връзки между явленията липсват. овече време, отколкото бих искал. След като влезеш там, започваш да се разсейваш, защото има хиляди стимули, които те дърпат – едно насам, друго – натам. Знаете, че има хора, които работят върху това да измислят начини да ни накарат да губим повече време в мрежите, така че въпросът е да се научи човек да ги използва правилно“, посочва Аберкорн.
Каква е вашата реакция?
