„Уморих се… предавам се…“

„Уморих се… предавам се…“

„След много, много години днес преподавах в университета за последен път.

Уморих се да се боря с телефоните, с УотсАп и с Фейсбук.

Победиха ме. Предавам се. Отказвам се.

Уморих се да говоря за неща, които ме въодушевяват, пред младежи, които не могат да откъснат погледа си от телефон, на който непрекъснато получават селфита.

Разбира се, не всички са такива. Но стават все повече.

Допреди три-четири години призивът да оставят телефона настрана за 90 минути, дори да е само от добро възпитание, все още имаше някакъв ефект.

Вече няма. Може би аз съм се изхабил твърде много в битката. Или пък не правя нещо, както трябва.

Но едно е вярно: много от тези младежи не осъзнават колко обидно и нараняващо е това, което правят.

Освен това е все по-трудно да се обясни как работи журналистиката на хора, които не я потребяват, нито виждат смисъл да бъдат информирани.

Тази седмица в час стана дума за Венецуела.

Само една от 20 студенти успя да каже основни неща за конфликта. Най-основните.

Останалите нямаха никаква представа.

Попитах ги дали знаят кой уругваец е в центъра на тази буря. Разбира се, никой не знаеше.

Попитах ги знаят ли кой е Алмагро. Мълчание.

Насила, от дъното на залата, само едно момиче измънка: „Не беше ли външният министър?“.

Така е за всичко.

Какво става в Сирия? Мълчание.

Коя партия е по-либерална или по-„вляво“ в САЩ – демократите или републиканците?

Мълчание.

Знаете ли кой е Варгас Льоса?

„Да!“

Някой чел ли е негова книга? Не, никой. Съжалявам, че младежите не могат да оставят телефона дори в час. Да запознаеш толкова неинформирани хора с журналистиката е сложно.

Все едно да преподаваш ботаника на същество от планета, на която не съществуват растения.

Вижте и

Великотърновският телевизионен журналист и автор в Любословие.БГ Мирослав Дечев снима филм за Гранд Каньон, САЩ

При едно упражнение, за което трябваше да излязат да търсят новина навън, една студентка се върна с новината, че по улиците все още се продават вестници и списания.

Идва момент, в който това да си журналист се обръща срещу теб, защото си научен да се поставяш на мястото на другия, развил си емпатията като основно оръдие на труда си.

И тогава виждаш, че тези младежи, които продължават да са умни, симпатични и топли както винаги, са измамени, че вината не е само тяхна, че липсата на култура, незаинтересоваността и отчуждението не са се появили у тях от само себе си.

Любопитството им бавно е било убивано и всяка учителка, която не е поправяла правописните им грешки, ги е научила, че общо-взето нищо няма значение.

Когато човек разбере, че те също са жертви, почти неусетно сваля гарда.

Лошото накрая се оценява като посредствено; посредственото минава за добро; а доброто, в редките случаи, в които се появява, се празнува, сякаш е гениално.

Не искам да бъда част от този извратен кръг. Никога не съм бил такъв и няма да бъда.

Винаги съм обичал да правя нещата добре. Възможно най-добре.

И не понасям липсата на интерес към всеки въпрос, който задавам и на който се отвръща с мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание.

Те искаха часът да свърши.

Аз също.“