Бях и съм принуден да се съобразявам с неща, които би трябвало да пренебрегвам. Поех твърде много илюзии. А прозрението, че са илюзии, дойде твърде късно“, казва той в интервю преди няколко години, а само преди малко повече от месец си отиде.
Атанас Свиленов беше журналист в културата, главен редактор вестниците „Литературен форум“ и „Демокрация“ (1996-1997 и 2000), бил е директор на Българската национална филмотека, както и на филмотечния архив в БНТ.
Роден е на 18 ноември 1937 г. в София. През 1957 г. завършва гимназия, а шест години по-късно се дипломира Славянска филология в Софийския държавен университет.
Работи като редактор в Българска национална филмотека (1966 г.), в сп. „Пламък“(1967 г.), в културния отдел на в. „Земеделско знаме“ (1970-1975 г.). Редактор е в отдел „Критика“ на в. „Литературен фронт“ (1976-1990 г.), водещ на предаването за култура на БНТ след промените „Форум“.
Широката публика го опозна от културните му рубриките във „Всяка Неделя“ през 80-те години. Но сред най-щастливите му мигове е картичката, която получава през 1960-а от някогашния издател на „Златорог“ Владимир Василев. Вече в края на дните си, големият критик му пише, че ако все още издавал своето списание, щял да публика веднага статията му за Веселин Ханчев, поместена в списание „Пламък“ – и би го поканил за сътрудник.
Атанас Свиленов е роден през 1937 г. в София. Завършва Славянска филология в Софийския университет. Работи като редактор в Българска национална филмотека, по-късно в сп. „Пламък“, културния отдел на в. „Земеделско знаме“ и вестник „Литературен фронт“. Бил е главен редактор на вестниците „Литературен форум“ и „Демокрация“, оглавявал е Българската национална филмотека и филмотечния архив в БНТ.
Винаги когато записвах за БНТ се виждахме, и топлият му кротък глас ме окуражаваше.Имаше особено отношение към българската народна песен, харесваше я, чувстваше и я носеше в сърцето си.Когато записах първите си песни в Националното радио, му занесох да чуе 4-5 и да каже „критиките си”
-Чувал съм, че народът ни когато харесва някоя песен-ми каза Свиленов, той казва не изпей, а разкажи някоя песен, мисля че ти ще станешш от тези певци за България, които разказват песните си, които с песента говорят.
Много кураж ми даваха думите му, много сила имаше в словото му, умееше да говори увлекателно, сладко, ненатрапчиво- стига човек да може да чете между редовете.
Атанас Свиленов размишляваше дълго за същността на литературната критика, за нейните най-важни принципи, за морала и отговорността на критика. Той написа редица статии и рецензии, в които формулира своите критически възгледи или влиза в дискусия или полемика, за да обори тези и идеи, които не споделя и които намира за погрешни и вредни за литературата.
Свиленов е полемист от най-висш ранг; когато спори, спори принципно, ерудирано, задълбочено. Той не хвали и не отрича голословно или защото нещо много му харесва или не, а с аргументи, обосновано и професионално. Неговите полемични статии са преизпълнени с доказателства и факти, които, за да ги поставиш под съмнение или отхвърлиш, е необходимо да познаваш задълбочено материята, да си подготвен отлично и да владееш изкуството на полемиката.
Той пишеше красиво, дори изящно, находчиво, точно, просто и ясно. Атанас Свиленов е майстор на интервюто и анкетата. Разговорите му с български и чуждестранни писатели са образец в жанра, но и увлекателно четиво с интересни сюжети и герои…
Обожаваше Йордан Йовков.Беше негов поклонник, и казваше: „Йовков пише за доброто, за това има челно място в душата на нашата литература.
Атанас Свиленов пръв нарече филмът „Козият рог”-Явление, като казва следното за негои за някои други заглавия:
-Пръв писах за филма “Козият рог” и го нарекох явление в българското кино. Бяхме приятели с Методи Андонов. Това е една графична сага, нещо изключително! Помня, че тогава не намериха цветна лента за него, но май всяко зло за добро. Филмът е действително съвършен. Сигурно ще пропусна някои, но в моята селекция са филмите на Рангел Вълчанов – “Лачените обувки на незнайния воин”, “Преброяване на дивите зайци”.“Момчето си отива” на Людмил Кирков, “Крадецът на праскови” на Въло Радев, лентите по сценарии на Валери Петров като “Рицар без броня” и “Йо-хо-хо”, “Бялата стая” по “Пътища за никъде” по Богомил Райнов, “Време разделно” и “Илюзия” на Людмил Стайков, филмите на Бинка Желязкова. Уж кино, правено в трудно, неблагоприятно време, а е толкова близко до живота и поставя важни проблеми. С режисьора Павел Павлов направихме за 5 години над 200 тв предавания “Знаци по пътя”, насочени към идеята да не си забравяме достойните предходници, да имаме памет за тях, да пренесем хубавото от миналото и в настоящето с всичките идеали и крушения.
– През 1960 г. направих нещо много дръзко – подготвих статия за Константин Константинов, която беше повратна по отношение на него. Този писател хуманист беше държан в сянка. Изключително ценна е книгата му “Път през годините”. Бил е приятел на Дебелянов, на Лилиев. Какво се оказва? Константинов бе заклеймен от самия акад. Топенчаров!
А аз, заедно с Цветан Тодоров – тогава още не беше световноизвестно име на френската и световна литературна сцена, опитахме да го защитим и похвалим. Цветан е син на проф. Тодор Боров, големия наш специалист по библиотечното дело, чийто принос все още не е изследван. Написахме ние своята защита, но тя видя бял свят едва през 1990 г. Друго незаслужено забравено име беше Владимир Василев – човек с голяма роля в българската литература и литературознание.
– Търсех срещи с големите български писатели и се радвам, че те ме приемаха. Подкрепи ме в. “Народна култура”, където ги публикуваха, а по-късно пълните им варианти излизаха в сп. “Съвременник” – отделяха им 80 страници. Така направих интервюта с Ангел Каралийчев, Симеон Радев, Вера Мутафчиева, Николай Хайтов, Йордан Радичков – самият той твърдеше, че това е най-хубавото интервю, вземано от него, Павел Вежинов, Богомил Райнов. Преди да започнем разговорите, четях много за тях, подготвях се старателно. По някакъв начин тези интервюта продължават да живеят, но има и позабравени имена като Тончо Жечев, Ефрем Карамфилов. Бързо забравяме достойните хора.
Понякога при публикацията ме молеха да съкратя пасажи. Някои писатели се сърдеха на оценки за състоянието на българската литература. Ст. Ц. Даскалов се обиди. А за капак радио “Свободна Европа” и Георги Марков ме хвалеха.
Симеон Радев твърдо беше убеден, че Яворов е убил Лора
Аз не бях съгласен с него, но това беше неговата позиция. Посъветваха ме да спестя това в анкетата – биело по авторитета на Яворов. По-късно излезе книгата на Кремен “Романът на Яворов”, който даде друга гледна точка. Но всичко беше сдържано, не се търсеше сензацията, жълтото – като мътилката, която сега се вихри около името на този поет. Всеки ден минавам край музея му – сградата е оставена на самосрутване, което и ще се случи- по скоро рано, отколкото късно.
И там, на това апетитно място на ул. “Раковски”, ще се появи поредната офис сграда. Тъжно и срамно. Трагично е положението с музея на Христо Смирненски. Браних и музея на Гео Милев в Стара Загора. Оцеля. Трябва да пазим миналото, нищо не можем да направим, без да се опрем на него. Светът на мъртвите е по-богат от света на живите, е казал един писател (Уилям Сароян) – там има мъдрост, послания, които трябва да бъдат разчетени от живите.
Добрин Добрев
Каква е вашата реакция?
