„Животът е комедия за онези, които мислят и трагедия за онези, които чувстват“ – Хорас Уолпул
Връзките между амигдалата (и свързаните с нея лимбични структури) и неокортекса са полето, в което се вихрят битките – или се подписват договорите за сътрудничество – между ума и сърцето, между мисълта и чувствата. Те обясняват защо емоциите са толкова важни за ефективното мислене – както при взимането на важни решения, така и просто за да сме в състояние да мислим ясно.
Да разгледаме например силата на чувствата да потискат изцяло мисленето. Специалистите по невронаука наричат „оперативна памет“ обема на вниманието, който ни позволява да обхванем фактите, необходими за изпълнението на дадена задача или за разрешаването на проблем, независимо дали става въпрос за идеалните качества на жилището, което търсим или за елементите на математическа задача по време на изпит. За оперативната памет отговаря префронталният кортекс. Но наличието на невронни пътеки от лимбичната система към префронталните лобове означава, че всяка силна емоция – притеснение или страх например – могат да породят един вид статично напрежение и така да саботират усилията на префронталния лоб да поддържа оперативната памет. Ето защо, когато сме разтревожени, ние като че ли „не можем да мислим трезво“. Това е и причината трайният емоционален дистрес да уврежда интелектуалните способности на децата и да им пречи да учат.
Подобни дефицити са твърде фини, за да се улавят еднозначно с тест за интелигентност, но личат ясно при някои по-специализирани невропсихологически измервания. Тревожността и импулсивността на децата също са красноречив белег за тях. Така например едно изследване сред момчета в началното училище с коефициент на интелигентност над средния, които обаче имат проблеми с усвояването на материала, открива, че при тях функциите на фронталния кортекс са увредени. Тези деца са импулсивни и тревожни, често се забъркват в проблеми и демонстрират разрушително поведение – с други думи, префронталният контрол върху лимбичните им сигнали е доста нестабилен. Въпреки интелектуалния си потенциал такива деца са с най-висока степен на риск от проблеми като провалено образование, алкохолизъм и склонност към престъпления – и то не защото интелектът им е недостатъчно развит, а защото контролът над емоционалния им живот е непълноценен. Емоционалният мозък, който е отделен от коровите зони, изследвани от тестовете за интелигентност, контролира както гнева, така и състраданието. Емоционалните схеми в мозъка са определени от преживявания в детството – а ние позволяваме на тези преживявания в крайна сметка да решават въпроси на живот и смърт.
Да разгледаме, например, ролята на чувствата при най- „рационалния“ процес на взимане на решения. Доктор Антонио Дамазио, невролог в медицинския факултет на университета в Айова, е посветил живота си на работа, която може да ни помогне да разберем из основи умствения живот на човека. Той внимателно изследва какво точно е увредено у пациенти, при които връзката между префронталния лоб и амигдалата не функционира както трябва. Способността им да взимат решения е изключително опорочена – и при все това нито коефициентът на интелигентност, нито познавателните им способности са намалели. Въпреки непокътнатата си интелигентност обаче те взимат опустошителни решения в бизнеса и в личния си живот и дори могат да се колебаят до безкрайност, преди да направят прост избор като например това кога да се срещнат с някого.
Д-р Дамазио твърди, че решенията на тези хора са катастрофални именно защото те са изгубили достъпа до емоционалната си памет. Като пресечна точка между мислите и чувствата, връзката между префронталния лоб и амигдалата се оказва жизнено важен прозорец към хранилището на спомените, които сме натрупали за това какво харесваме и какво не. Ако изолираме неокортекса от емоционалната памет в амигдалата, нищо в него няма да отключва емоционални реакции, свързани с миналото – всеки наш спомен ще стане сив и неутрален. Всеки стимул, независимо дали става въпрос за домашен любимец или за неприятна личност, вече няма да предизвиква нито привързаност, нито отвращение; пациенти, при които връзката е нарушена, „забравят“ всички емоционални уроци, тъй като вече нямат достъп до мястото, в което се пазят те – амигдалата.
Подобни явления водят д-р Дамазио до едно на пръв поглед абсурдно заключение, а именно, че чувствата са незаменими за рационалните решения: те ни насочват в правилната посока, където логиката може на свой ред да се включи и да свърши работа. Светът понякога ни засипва с непоносим водопад от случаи, в които трябва да избираме (Как да инвестирам спестяванията си? За кого да се оженя?), а емоционалните житейски уроци – независимо дали става въпрос за катастрофална инвестиция или болезнена раздяла – изпращат сигнали, които дават насока за решението, елиминирайки някои опции и подчертавайки други. Според д-р Дамазио по този начин емоционалният ум се оказва също толкова важен за разсъжденията, колкото и рационалният.
Следователно емоциите са важни за способността ни да мислим. В неспирния танц на чувства и мисли емоциите ръководят моментните ни решения рамо до рамо с умението ни да разсъждаваме, като по този начин позволяват – или пък пречат – на мисълта да се прояви. Мислещият мозък на свой ред играе изключително важна роля за нашите емоции – с изключение на моментите, в които чувствата излязат извън контрол и поемат изцяло властта.
В известен смисъл ние имаме два отделни мозъка – а съответно и два различни вида интелигентност: рационална и емоционална. И от двете зависи как ще се справим в живота. Важен е не само коефициентът на интелигентност – емоционалната ни интелигентност също играе основна роля за това. Така или иначе интелектът не може да се справи сам. Фактът, че лимбичната система и неокортексът, както и амигдалата и префронталните лобове се допълват, означава, че и двете страни са пълноправни партньори в психическия ни живот. Когато тези партньори си взаимодействат както трябва, резултатът е пълноценна емоционална интелигентност – както и отлични умствени способности.
Всичко това обръща старите разбирания за противопоставяне между разума и чувството с главата надолу: не е необходимо да изхвърлим емоциите и да ги заместим с разума, както е искал да направи Еразъм, а по-скоро да намерим интелигентен баланс между двете. Старата парадигма издигаше в култ идеала за разум, освободен от оковите на емоцията. Новата парадигма обаче ни насърчава да открием хармонията между главата и сърцето. Ако искаме да успеем в живота първо трябва да разберем какво означава да използваме емоциите си интелигентно.
Откъс от книгата на Даниъл Голман „Емоционалната интелигентност“
Каква е вашата реакция?
