„Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима… С две думи – съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно – тежко онкологично заболяване. Имам рак“, пише красивата щерка на голямата българска поетеса. Вижте какво още написа във фейсбук Надежда Огойска
Здравейте!
Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима… С две думи – съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно – тежко онкологично заболяване. Имам рак.
От две години. Две много трудни години. Две години, през които отчаянието и болката се редуваха с кураж и надежда. Паник атаки и безпокойство борех с вяра и любов. Години, през които минах през личната драма на тежък развод и борба за децата си. Години, през които претърпях сложни операции и дълги химиотерапии. Последиците от тях съм преодоляла, но не и без неимоверни усилия. Беше наистина трудно. Аз съм жена, която отглежда децата си в чужда страна без помощта на баща им. Трябва да се боря за живота си и същевременно със него, за да оцелея и да бъда пълноценен родител. Да се грижа за децата и да се пазя от тях, защото и най-дребният вирус ме вкарва в болница, е трудна задача. Още повече в момент, в който аз самата се нуждая от грижи. В крайна сметка се приспособих към страничните ефекти от терапиите. Продължих да живея, въпреки тях. Месеци наред с ужасяващ обрив? Няма проблем. Чувствителност към студа от типа “Не отваряй дори хладилника!”, падане на косата, гадене, прималяване, болки, липса на жизненост… Ха! Никакви грижи! Въпреки всичко, не спрях да ходя на работа, да се виждам с приятели, да си гоня задачите, да гледам дом и деца, да живея, да се боря. Всичко това никак не е страшно. Стига да има смисъл, а животът винаги има такъв. Винаги! Благодарение на любовта и подкрепата на настоящия ми съпруг и близките си успях да премина през най-трудното. В крайна сметка операциите бяха успешни и основният тумор беше отстранен. За съжаление имам метастази в черен и бял дроб, които прогресират. Онкологът ми казва, че туморните ми клетки са твърде умни и приспособими. Това не ме учудва, все пак те са част от мен. И се борят за съществуване, точно както и аз. Лошата новина е, че вариантите за лечение се изчерпаха.
За щастие, НАДЕЖДА ИМА. За беда – тя е твърде скъпа и непосилна за мен и близките ми. Необходимата ми сума е 78.000£ за лечение в Истанбул, Турция.
От този момент се страхувах. Всичко, което зависи от мен, каквото и да е то – не ме плаши. Но сега съм зависима – от чуждото благородство… Не от добротата (в нея непоколебимо вярвам), а от възможността на хората да помагат. Истински ужас е за мен да поискам от нечий хляб, за да живея… Тежи ми. Но и това имало глава да пати…
И тук следва логичният въпрос: С какво моят проблем е по-различен от вашите? С нищо, естествено! Прекрасно разбирам и до болка знам, че всички имаме казуси за решаване и мъки за изплакване. Борбата е безмилостно жестока, мили хора. За всички. Аз никога не съм се страхувала и спирала да водя битките си. Просто успехите им вече не зависят само от мен. Не мога да продължа сама. Не разполагам с необходимите ресурси. Изчерпах се. И имам нужда от помощ. Казват, че в последния си миг на този свят ще вземем със себе си само онова, което сме дали. В този ред на мисли, осъзнавайки колко скоро може да е за мен този миг, бих искала да давам, да давам, да се раздам… Но поредната ирония на съдбата ме поставя в безизходната ситуация да искам. Да искам помощ, за да се отдалеча от последния си миг. Най-вече защото съм майка. И единственият отговорен родител на децата си. Не мога да си позволя безотговорност към тях и да ги оставя без майка. Не мога да си позволя безверие в Бога и да се откажа. Не мога да си позволя да се отрека от себе си и да остана безнадеждна, нали съм Надежда?
Как точно ще бъдат употребени набраните средства, разбира се ще бъде ясно, достъпно и прозрачно за всички. Също така и за тези, които се интересуват от подробности за лечението – с удоволствие ще отговоря на всички въпроси!
Точно както в стиха на Джани Родари, аз бих раздала всичката своя надежда. Сега обаче я събирам. Събирам надежда от вас. Благодарността ми, разбира се, е безгранична! Неописуема. С всеки удар на сърцето си съм признателна за всяка стотинка надежда!
С признателност,
Каква е вашата реакция?
