Този ден се чества от 1901 година, когато на връх Околчица, лобното място на Ботев, се събират негови четници и други граждани да отдадат почитта си.През годините начинът на празнуване и официалната формулировка на деня се променят. Но датата остава като един от най- заредените емоционално дни в нашия календар.
Зареден е, защото заговори ли се за Ботев, думите са силни, най- силните, които можем да кажем. Ботев е императив в литературата ни, в историята ни, в гражданското ни съзнание. Ботев се нарежда и сред малцината в света, горели като факли в думи и дела, непримирими, които не са останали дълго сред съвременниците. И за добро или лошо не са видели резултатите от делата си.
От 1948 г. насам, на 2 юни в 12 часа за 2 минути слушаме сирените. И трябва да спрем и да почетем със сведени глави. Имаше дискусия преди време за точно това е правилният начин да почетем Ботев и загиналите за свободата ни. Дали трябва нещо да се промени или не, това е незначително на фона на по- важния въпрос:
“Ако спираме пред воя на сирената, за какво мислим в този момент? Дали за делничните грижи, или за героите, дали за семейните си проблеми, или за тези, които са жертвали семействата си? Саможертва, която определено ни е непозната или поне много далечна. И дали с тези 2 минути се изчерпва и благодарността ни към тази саможертва? Ами ако я премахнем, каквото предложение имаше, ще намерим ли начин да отдадем почитта си изобщо?”
Съдбата и делата на Христо Ботев нямат аналог, не подлежат на сравнение.Краткият му живот е белязан с драматични събития и обрати, публицистичното му творчество е неголямо, но пък забележително – остър изобличителен език и безкомпромисност в едни бурни времена, когато много хора остават безучастни или участието им в освободителното движение остава само на думи. Публицистиката му докарва много проблеми – той е гонен, през целия си кратък живот не се задържа на едно място и изоставя много любими хора. Тя кара съвременниците да се чувстват неудобно от срам. а в чистите сърца запалва революционните огньове. Докарва читателите си до смях и сълзи, понякога в едно. Каквото всяка истинска публицистика трябва да прави – да провокира.
Поезията на Ботев е неделима част от целия му пламенен образ. Той не би писал просто любовни балади или протяжни елегии за дълбоката душевност на твореца или разривът му с епохата, не и той. Ботев е във времето, той е горд син на епохата си и дори любовната нишка в поезията му е обагрена в революция и огън, макар с лек полъх на тъга. Днес ни е малко трудно да разберем тази поезия, можем да я нищим литературоведски и да слагаме сред темите за матури, тя остава някак отвлечена, особено пък за учениците. Но ако има начин делото на Ботев да бъде разбрано, то това е той, с разбирането на поезията му. И да, нека да продължават да се учат наизуст и нека всеки знае поне 4 строфи от малкото, като количество, което Ботев е дал на литературата ни.
Това всеки би могъл да направи. А делата се виждат, за разлика от думите. Затова важно би било преди всичко на 2 юни да даваме пример на децата си.Защото, ако човек живее толкова дълго, колкото е жив в спомените и паметта на другите, то трябва да дадем възможност на героите ни да бъдат безсмъртни, като предаваме делата им напред във времето.
Може би идните поколения ще се вдъхновяват и ще претворяват в действителността си идеите на Ботев и Левски, ако ние не успяваме, затънали в делника. Дължим им го някак – и на миналите преди нас, и да идните след нас. Ако не им вярваме, ако идеите им ни звучат далечни и непознати, то може би няма да е така за децата ни. И все някъде напред във времето, Ботев, Левски ще бъдат припознати и ще получат заслуженото си преклонение от тези, заради които те са се пожертвали.
Каква е вашата реакция?
