Г-н Пацов, представете се с няколко думи.
Роден съм четири дни преди да се преполови миналия век, което ми даде възможност да живея по времето на два противоположни и еднакво неосъществими идеала – комунистическото бъдеще и либералния капитализъм, в чието настояще се дави в момента Западния свят. Както и ние – барабар Петко с мъжете, пардон, мъжете ли казах?
Маркирах пътя си с повече от 15 авторски книги с проза, но истинската ми гордост са дъщерята и сина ми, на които разчитам да не допускат моите грешки и да увенчаят живота си със свои успехи. И те го правят. Отровен съм от демагогията на политиката, омерзен съм от фалша и угодничеството на конюнктурната журналистика, ужасен съм от деградацията на нравите, отчаян съм от последователно култивираното невежество сред младите, от възхода на простащината и безочливата наглост.
Но съм оптимист – България и българите са оцелявали и в по-страшни времена. Пеньо Пенев го е казал: „Стоманата и тя омеква при закалка!”…
Какво Ви свързва с община Луковит?
Ъглен, разбира се. Това е селото на моите предци – дедо Кръстьо отпреди Кърджалийските времена – добичар и земеделец, дедо Кольо – кръчмар, дедо Христо – кираджия, дедо Кольо – земеделец, дедо Пацо – също, дедо Христо – варджия, дедо Кольо – музикант, дедо Йото – тенекеджия, баща ми Христо – писател и журналист… Тук сме откак свят светува, и затова и аз напуснах София след цял живот по редакциите и се прибрах в бащината си къща в Ъглен – в центъра на моята Вселена.
Преди няколко седмици представихте второто, преработено и допълнено, издание на „Великите учители“. Разкажете повече за книгата и как беше посрещната тя от читателите.
Случи ми се да осъществя детската си светла мечта да обиколя тъмна Индия. И не в туристически автобус, а на собствен ход, пеша и гратис по влаковете и корабите. Нямах пари, но имах неизтощимо любопитство. Посетих паметните места на Буда, видях елените в Сарнат, поклоних се под Дървото на просветлението в Бодх Гая – Пъпа на света. Там будисти от цял свят чакат дни и седмици наред да капне пред тях листо от свещеното дърво до ступата Махабодхи, а пред мен с изправянето ми там паднаха четири – благословията на това свято място.
Бях по паметните места, свързани с живота и проповедта на Махатма Ганди – от Делхи до Каня Кумари, по древни храмове, посветени на Джаганат, Кали, Шива, Брама, Кришна, Шри Чейтаня, Рамакришна, Вивекананда, Ауробиндо и т. н. и т.н. Случваше се гладни хора да ме нахранят, отчаяни да ми дадат кураж, разбойници да ми направят място до огъня си в джунглата, военни да ме превозят през Ганга…
И всички неизменно, когато видеха на гърдите ми крушовото кръстче от Соколовския манастир, сключваха молитвено ръце пред гърдите си или целуваха пръста си и докосваха с него кръстчето. Всички го правеха – индуисти, джайнисти, сикхи, мюсюлмани, католици, православни… Това ме порази най-вече по време на най-големия религиозен събор в историята на човечеството – Маха Кумб Мела край Алахабад, където се сливат в едно великата Ганг, свещената Ямуна и митичната Сарасвати. На това място – Тривени Сангам – се събраха тогава над 90 милиона души, и аз, един от тях, отчетливо почувствах необходимостта да споделя откритието си – всеки човек е храм на своя Бог, а Бог е един за всички хора.
Мисля, че го правя чрез тази книга – „Великите учители“, при това както с очерците за Иисус Христос, Мохамед, Орфей, Буда, Заратустра, Лао Дзъ, Кришна, Хермес Трисмегист, Кецалкоатъл, Мойсей, Залмоксис, Кирил и Методий, Йоан Предтеча, Конфуций, Гилгамеш, Джина Махавир, Петър Дънов, така и с притчите, които съм разказал и които често са по-изразителни от и от най-ярката проповед. Така моето село Ъглен стана място за среща с боговете на хората, храм на техните духовни послания. И това, че тиражът вече е практически продаден, е най-достоверната оценка за читателския интерес.
Общински съветник сте в Луковит. Кои от обещанията към хората от общината успяхте да реализирате?
Моят индивидуален принос в общинските дела е скромен, а и не е редно аз да давам оценка на стореното, предпочитам да го направят хората. Смятам, че нищо не може да се случи без сериозна обществена подкрепа – както стана например с протестите за незаконното намерение за изграждане на кариера в Ъглен за добив на скални материали. Единодушната позиция и решителността на ъгленчани, особено на младите хора от селото, подкрепени впоследствие и от общинското ръководство, бяха причина да се спре осъществяването на това безобразие, което заплашваше да лиши Ъглен от питейна вода и да съсипе природните дадености в този прелестен кът. Когато интересите на хората са на първо място в дейността на Общинския съвет – това се вижда, оценява и подкрепя. Когато се появят задкулисни интереси на хора, които посягат на общото благо за лична изгода – те трябва да бъдат парирани на първо място от Общинския съвет.
Какво смятате, че трябва да се промени още в общината?
Предполагам – няма човек, който да не оценява това, че Луковит в социално, културно, образователно, икономическо, търговско, инфраструктурно отношение се движи във възходяща посока – и това при строго лимитираните и недостатъчни ресурси, с които разполага местната власт. Няма съмнение, че би могло и още, и по-добре. Но нека си спомним, че и Галилей би могъл да премести Земята, ако би имал подходящ лост… Но има една посока, в която усилията са крайно недостатъчни – селата. Тезата, че общинският център е на първо място, е вярна, но не трябва да се забравя, че голяма част от общинското население е принудено да живее в примитивни условия – погледнете само пътищата и улиците…
С какво привлича нашият край хората?
Ние практически нямаме други природни ресурси, освен това, че разполагаме с невероятните красоти и природни забележителности в долините на реките Искър, Златна Панега и Вит. Сам Господ е определил да се развиваме като привлекателна туристическа дестинация. Правим го, но още сме в подстъпите на мащабна и действена политика в това отношение. Изграждането на туристическата инфраструктура е първостепенна стратегическа задача – там е бъдещето, там са работните места, там са парите.
Професионалният Ви път е свързан и с в. „Луковитски новини“. Разкажете ни повече за това в навечерието на нашата 90-годишнина.
Позволете ми първо да благодаря на екипа на вестника за вниманието към моето творчество и дейност. Наистина, възстановяването на това издание с името „Луковитски новини” бе и мое дело в началото на 90-те години, когато с един колега основахме редица местни вестници с 8 общи за всички вътрешно и външнополитически страници и 8 с общинска информация.
Благодарение на Атанас Граждански луковитското издание бе едно от най-успешните и просъществува най-дълго, продължено от Вас и до ден днешен. Смятам, че този вестник се превърна във важна характеристика и в много случаи на необходим коректив на обществения живот в Луковитската община.
Кое е любимото Ви място в общината?
Ъгленското поречие на Витската долина, разбира се. За съжаление изумителната красота на тези места е още недостатъчно позната не само за любителите на природата в страната и не само, но и за жителите на общината. Вече няколко години правя всичко възможно с помощта на други ъгленчани като например Даниел Атанасов, учител в Дерманци и кинорежисьор, Таня Гетова, кмет на Ъглен и др. да популяризирам тези красоти.
Ежегодно организираме Еньовденски събор в деня на лятното слънцестоене, Йордановден, традиционния панаир, риболовните Витски празници, за които инициативата дойде от кмета на общината Иван Грънчаров и др.. Тази година на Трети март ще отбележим националния празник с възстановка на събитие от Освободителната война.
През август се навършват 140 години от унищожаването на селото от отстъпващи от Плевенското сражение турски части. Тогава повече от триста души наши предци са живи изгорени в една пещера под селото, мнозина са изклани и Ъглен среща Освобождението с пепелища и камари от трупове. Ще пресъздадем тази трагична картина по време на панаира в селото и по подходящ начин ще почетем паметта на невинно избитите ъгленски мъченици…
Вие сте ловец – разкажете една истинска случка без да преувеличавате.
Бяхме големи приятели с Дончо Цончев, майсторът на ловджийския разказ, Царство му небесно. Тръгнали сме с него на лов някъде из Осоговския балкан. Още при пристигането овчарите над Гюешево ни предупредиха, че се мярка мечка в буковия пояс, не е направила беля някаква, ама да внимаваме. А пък който каквото и да приказва – да срещнеш мечка в гората си е приключение. Имаме ние едно на ум, но няма да се даваме на страха – вървим към билото по една пътека сред столетния букак. Поизостанах аз да си вържа обувката, Дончо върви на трийсетина метра пред мен, и изведнъж от коренищата като се изправи мечокът – изстинах! И Дончо – на десетина метра от него! Дръпна той пушката, вдигна я – дум, дум! А мечокът го погледа, погледа, обърна се и си тръгна. Притичах и аз натам, държа пушката готова, и Дончо ми вика:
– Пацо, що не падна бе? Слон да беше от това разстояние щеше да падне!
Щото, обяснявам му аз, ако беше дръпнал спусъка, щеше да падне, ама само като викаш „дум, дум” колкото и да я сочиш с пушката – все тая…
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Разум и оптимизъм. Работата оправя всички беди, мрънкането прави живота непоносим. Нека преди да намираме кусури на другите да оправим нашите си кривици, както е внушавал на съвременниците си и Левски. Ако не видиш доброто в другия – няма да го намериш и у себе си. Господ е наспорил в нашия край такова изобилие от красоти и блага, че е срамота да живеем в мизерия и да се оплакваме от всичко. Вярвам, че и в общинското ръководство, и в обществеността, и сред хората има достатъчно свестни и честни хора, които работят за бъдещето на нашия край.
източник:Луковитски вести
