Като слушам историята на Желяз направих аналогия с едно телефонно обждане на инспектор от 7-мо РПУ, София. Викат ме по телефона на разпит по повод на един клиент, на който сме спрели захранването заради неплатени задължения. ЗЕ го позволява. Както и да е, инспекторът ме вика по телефона, няма призовка, няма легитимация. Отивам вчера на урочения разпит. Влизам в стаята на инспектора, който дели бюро с друг колега. На съседното столче седи друг свидетел и “разпитът” е в действие. Аз седя и слушам показанията на седящия до мен. И смутено се оглеждам и отказвам да говоря докато не приключат с другия свидетел. Докато чаках питам дали все пак няма да получа призовка, за да знам за какво ме викат. Инспекторът ме пита: “Ама сега ли си искате призовката или когато Ви изпращам?!!!” и добавя: “Искате ли да си прочетете правата?” и обръща монитора си към мен. Сядам в един пробит 30-годишен фотьол и потъвам в него да си чета правата и отговорностите. Но монитора е далеч, а пък нали съм и недоскиф, се напрягам вторачено в екрана на монитора. До мен един касетофон реди програмата за времето, информация за пътищата. Моля инспектора да намали звука с риск да наруша работния комфорт на служителите на реда в държавата. Започва с въпросите кой от кой по-конкретен, дати, часове, комуникация от преди година и половина. Няма документи, не се изискват, само показания. Без подготовка, без да имаш право да провериш, даваш отговори и носиш отговорност за думите си. Забравих да кажа, че инспекторът не е посочил номер на преписката, само се знае за кой клиент става дума. Така даже не знам за какво ме разпитваха. Само въпросите могат да ме насочат за предмета на сигнала.
Та, се сетих за Желяз и неговата призовка да дава показания по някаква катастрофа. А му сложили белезници. На всеки може да се случи! Утре могат да решат, че токът през граница, който търгуваме е стигнал чак до Сирия. Неведоми са жиците…човешки.
Каква е вашата реакция?
